Изследването (изд. „Сиела”) е интердисциплинарно, то описва научните дискусии, публичните дебати и институционалните конфликти около възловия въпрос на съвременността – съдбата на четенето и читателя. Какви са политиките на четенето; какво разбираме под грамотност, как да мотивираме децата да четат – това са част от въпросите, които книгата поставя. Ето откъс от нея.

Книгата проследява проблематика около на четенето и читателя в различни национални ситуации и различни научни полета – литературна наука, културни изследвания, социология, история на книгата, психология, когнитивистика. Разнообразните подходи кулминират в няколко важни питания: какво точно е четенето; как не само да научим, но и да мотивираме децата да четат; какви са политиките на четенето; и какво точно трябва да разбираме под „грамотност” и „читателска компетентност”. В последната глава те са разгледани на фона на глобализацията, новите медии и дигиталната революция, които променят основните културни, образователни и технологични условия на читателския акт – а с това и самия него.

През призмата на този проблем „Караниците около четенето” разказва за историята на хуманитарните и социалните науки от края на XX век до днес: за техните неравни противоборства с „точното знание” и за произтичащите от това конфликти за авторитет и власт в образователните политики, научните институти и университетите.

Настоящият труд е част от двутомник, посветен на четенето – авторът подготвя втория том, озаглавен „Читателски практики в България”, където теорията е приложена върху българските тревоги.

Проф. Александър Кьосев e завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, преподава история на културата към Катедрата по теория и история на културата на Философския факултет на СУ. Бил е лектор по български език, култура и литература към Семинара по славянски филологии на Гьотингенския университет „Карл Аугуст” и в Университета на Саарбрюкен. Предишните му монографии са „Индигото на Гьоте” (2008) и „Лелята от Гьотинген. Извън-дисциплинарни есета” (2005).

„Караниците около четенето. Научни дискусии, публични дабети и институционални конфликти около природата и състоянието на четенето 1960-2012 г., Александър Кьосев, изд. „Сиела, 2013 г., 20 лв.

ЧАСТ ТРЕТА

ГЛАВА ОСМА

ЧЕТЕНЕ В РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО

Декември 2009. В лондонското метро е топло, търпимо мръсно и цивилизовано. И мултикултурно – двадесетина разноцветни хора се занимават с различни неща, запълвайки времето на пътуването. Едни мрачно са потънали в себе си след работния ден, други слушат музика със  слушалки или говорят по мобилните си телефони, трети нещо си мислят, само двама говорят тихо помежду си. Поне шест-седем човека четат. Най-разнообразни неща – вестници, списания, някакви бестселъри, един се е вгледал в електронен четец, друг работи на лаптоп. Едно момиче се обляга назад и виждам корицата: Вирджиния Улф, „Орландо“. Да четеш Вирджиния Улф тук! Да не съм попаднал в московското метро? Навярно е студентка пред изпит, а времето е малко. Настроението е предколедно. Изглежда, че онези, които разпространяват апокалиптични прогнози за съдбата на четенето, съвсем не са прави.

Но нещо в него, в четенето, видимо се е променило. То е накъсано от равните интервали, в които метрото спира, хора слизат и се качват: равномерно очите на четящите се вдигат, за да установят на коя спирка се намират, погледите им пробягват по околните, по разписания, екрани, надписи, реклами; несъзнателно, но учтиво, те се разместват, за да направят място на новодошлите, които на свой ред вадят от чанти, пликове и джобове разни атрибути за запълване на транспортното време. После всички отново потъват в занимания.

Четенето е попаднало в някакво ново, глобално условие – чете се  на много езици, всевъзможни четива, всевъзможни жанрове, на различни носители, мултиканално, по най-индивидуални и разпръснати начини, в  една свръхпретоварена от сигнали и съобщения среда. Метрото (подобно на много други такива места – автобуси, самолети, влакове, летища, гари) предоставя микроотрязъци от свободно време, а читателските предпочитания и поведения тук сякаш нямат никакъв общ център и йерархия. Те изглеждат свободни, неконтролирани – и въпреки това са дисциплинирани в общо пространство, в колективен, калкулиран ритъм. Не са нищо повече от елемент в сноп от взаимозаменими дейности, социално приемливи за този момент в лондонския подвижен хронотоп: нервен младеж сякаш не иска да пропусне нито една възможност и ги комбинира – чете от някаква книжка, като съумява да върти в ръцете си и кубче Рубик, от време на време прекъсва, гледа през прозореца, праща есемеси после, гледа дисплея на телефона си, след поредната спирка отново се зачита, а слушалките с музика засега само висят на врата му.

Между класическата комуникация с четивото и консумацията на разни други забави, убиващи времето, преходът не е труден. По същия начин между въображаемата самота на четящия и реалната комуникация – да размениш две думи със съседа, да проведеш бърз, тих разговор  по телефона – няма китайска стена. Всичко е в режим на бързи и лесни прескоци, миролюбиво редуване. Удивлявам се как после всеки потъва с удивителна скорост в книгата (четеца, телефона, музиката, лаптопа, списанието, ксерокопието). После ми хрумва обаче, че мигновеното „изчезване“ от монотонната реалност на вагона не означава единствено, че  четивото е  било чак толкова поглъщащо. Започвам да подозирам, че внезапното потъване просто обозначава самотата, на която човек се надява в метрото. В мултикултурния градски влак четенето е само един от многото начини за себеизолиране – сигнал (единствено слушалките на ушите са по-ясен): noli me tangere, не те търся, не се интересувам от теб, и ти не ме търси – аз всъщност не съм тук!

Cultural Literacy и болките на хуманитаристиката

Пътувам с метрото към хотела си; траекторията ми, вече глобална, ме е довела до един от четирите уъркшопа на проекта Cultural Literacy 2009–2010, който започва на следващия ден, организиран oт  катедрата по  германистика и романистика (School of Germanic and Romanic Studies) на Лондонския университет, посветен на паметта и забравянето. Честно казано, малко съжалявам, че съм точно на този уъркшоп, а не на следващия от серията, който e предвиден за 2010 г. в истанбулския университет „Сабанджи“ – той ще бъде посветен на електронната текстуалност, четенето и технологиите. Мисля си, че по-скоро там ми е мястото, ама на – траектория. Цялата серия от събития обаче, организирана от невероятно енергичната и симпатична професорка Наоми Сегал, ми е твърде близка – става дума за съдбата на хуманитарните науки, за техниките им на самозащита и оцеляване в свят, в който университети и изследователски организации са изцяло под императивите на „икономиката на знанието“. Финансово и  организационно зад  благородния замисъл стоят Европейската научна фондация (ESF) и COST (European Cooperation of Science and Technology), чиито активисти като истински магьосници успяват да се погрижат и за хуманитаристиката. Те ни съветват какво следва да правим, след като в днешно време от научните резултати се очаква да бъдат пряко производителни, водещи до открития, влияещи върху индустрии и технологии, до решаване на болни планетарни проблеми, до откриване на нови работни места и оправдаване на изразходваните обществени средства: необходимо е вече и ние да имаме измерими резултати и отчетност, да отговорим на очакванията на бизнеса и пазара на труда. Мисля си, че хуманитарните науки не са много по тези неща (даже хич не са), но ще трябва да се научат. Ако не разработят ефективна реторика, с  която да покажат своите компетентности за решаване на такива глобални проблеми, и ако не убедят „взимачите на решения“ (decision makers), че от хуманитарията има обществена полза, то съдбата й не е за завиждане. По  резултатите на уъркшопа съдя, че се справяме прилично: убеждаваме себе си, че полза има. При това не каква да е полза, във финалния policy документ на ESF се твърди: „Литературно-културните изследвания (Literary Cultural Studies (LCS) имат ключов принос към анализирането на европейските идентичности и култури и им предстои да изиграят важна роля в развиването на съществени отговори на цял ред от обширни проблеми, пред които Европа се изправя днес – това е ключовата констатация, резюмираща инициативата „Културната грамотност в днешна Европа“.

Констатацията си я  бива (или е пожелание?), но нещо спъва постфилологическото ми око: боже, какво изречение, с два ключа и тоталитарен синтаксис! На български се превежда трудно, а и на английски също звучи дървено, като директива на Политбюро на БКП! Лобито на Наоми Сегал, към което се числя май и аз, е смляло вековния „принос“ на хуманитаристиката до няколко прости понятия: взимачите на решения не бива да се претоварват. Задачата на четирите понятия е да опишат конкретните и ясни ползи от нея (и от нас) – толкова конкретни и ясни, че да са разбираеми дори от мениджъри. Според програмния документ LCS са важни за обществото и за „предизвикателствата на бъдещето“, защото изследват аспекти от човешкото битие, без които то никак не може (или поне на нас ни се струва така). Изброени са четири такива: ние сме отговорни за текстуалността като интензифицирана репрезентация на всички културни обекти и дейности, за реторичността, т.е. за формалните и неформални техники за убеждаване и манипулация, за фикционалността, т.е. играта с разнообразните видове претенции за истина, и за историчността,  т.е. темпоралните ефекти, неизбежна съставка на всяко значение. Всъщност тези свръхсумиращи понятия изглеждат наистина важни. Но на мен ми се струва – не го казвам публично, – че те заличават съществената разлика между писане и четене и казват съвсем малко за различните политики и смислови обеми на четенето, които съм преживял лично и върху които мисля от години.

Електронната текстуалност

Година след това, през февруари 2011, съм в Брюксел, където серията от събития на Cultural Literacy завършва и отделните уъркшопи се отчитат. Отчита се и този, на който не можах да отида, за електронната текстуалност. Изслушвам с интерес уводните думи на старата си приятелка, турската англицистка Сибел Ирзик, и доклада на основния панелист от „Сабанджъ“ – младия Мауро Сарица от университета в Сапиенца, Италия. Интересно, но все пак нищо ново и особено. Темите са добре известни –  въртят  се  около социалното и културно влияние на информацията и новите телекомуникационни технологии, влиянието им върху структурата на новините и наративите, около това как се реализират четенето, писането и интерпретирането в електронна среда, около дигиталното редактиране и издаване. Разбира се, и около бъдещето на книгата, литературата и грамотността. Формулирани са спешните въпроси, които непременно трябва да получат отговори – те би трябвало да бъдат  остри, социално очевидни, но  всъщност са  само познати, дори твърде познати: какви са предизвикателствата, какви са  рисковете и  възможностите при новата  медийна ситуация, какви препоръки за политики могат да се отправят[1]…

Не съм щастлив. Твърде оптимистични и безпроблемни ми се виждат анализите на разни хибриди, произтекли от срещите между печатната култура и  дигиталната комуникация. Те свързват – но и смесват – текста с играта, с визуалния образ и звука; докладчиците настояват, че това дава нови възможности, но никой не коментира появилите се нови невъзможности, т.е. онова, което технологиите евентуално отнемат, а не само дават. Предложеният анализ звучи близко до някогашния социалистически оптимизъм – или до днес модното позитивно мислене. А и самите нови възможности, за които става дума, не са чак толкова нови, всъщност са отдавна известни, дори формулировките им не са кой знае колко впечатляващи – хвалят се технологиите за това, че демократично повишават количеството на достъпните текстове и количеството на читателите онлайн, че „обогатяват“ словесността със звукови и визуални ефекти, че чрез тях се оптимизира процесът и на издаване, и на разпространяване, че се подобрява запазването на текстовете, че се усъвършенства автоматичният превод. Бедничко. В определени пунктове – например „подобряване на запазването“ – освен това и съмнително. От множеството политическите препоръки единствено ми прави донякъде впечатление онази, че е необходимо да се развиват „грамотности“ на по-високо ниво, например медийни. Но това също не е ново.

*    *

Хващам се, че съм в леко високомерен модус: та това го говорехме преди 10 години (e, вярно, Twitter още го нямаше) в София, когато организирахме конференцията „Четенето  в епохата на компютри, нови медии и интернет“, посветена на Волфганг Изер. Случилото се в „Сабанджъ“ е било мейнстрийм, не съм изпуснал много, тези неща са известни, за това има писано какво ли не.

Краят на четенето

Бъдещето на

Наистина, само за последните 15 години по този въпрос, обсъждан от всевъзможни перспективи, са се появили купища нови книги и лавина от статии, статийки и електронни публикации. Някои са изпреварили нашата книга от конференцията за Изер, други са се появили след нея. Морето от публикации по темата за края и/или бъдещето на четенето е вече почти необятно. Като родоначалник трябва да бъде посочен естествено Маклуън, но след него лавината се разделя на поне четири еднакво интензивни потока научна литература, придружени от адски много журналистически публикации, както и паранаучна (казвам го без каквото и да е подценяване) публицистика, дискутираща и остри проблеми, и текущи скандали.

Първият поток е свързан съвсем пряко със съдбата на четенето в медийната епоха и болният му въпрос е има ли тук упадък, или няма; той плавно прелива във втората група публикации, фокусиращи се върху бъдещето му, светло или тъмно. Третият се състои от безбройни публикации по медийната теория и изследвания на комуникацията: той разглежда книгата и четенето като едно от многото средства и канали на информация в конкурентната и променяща се медийна среда. Основният му проблем е „медиаморфозата“, поредицата от революции в историята на комуникацията, довели до последния дигитален обрат (тук също  често се  срещат прогнози за  бъдещето). Четвъртата група публикации оставя печатната книга настрани, посвещава се по-скоро на интернет и дигиталната революция, в която темата „електронно четене“ е специална подглава.

Ще изброя някои от достъпните ми, според мен най-важни книги и статии – най-вече онези, засягащи проблема за упадъка и „бъдещето на четенето“. Медийната теория, дигиталната революция и теорията на мрежовата комуникация ще останат за втория том на това изследване.

*    *

От 90-те години нататък публикациите по тези въпроси се появяват със засилваща се интензивност. Едни от първите са „Четенето в медийното общество. Настоящото състояние на една културна техника“ на Ангела Фриц (Fritz 1989) и „Гутенбергови елегии“ на Свен Биркертс (Birkerts 1994). В последната книга все още можем да прочетем, че: „…сериозното четене е преди всичко инстанция на себеизграждането….“, и още – „много учители казват, че учениците им са все по-малко и по-малко способни да четат, да анализират или да пишат ясно и с определена цел. Но кой може да обвини учениците? Всичко, което срещат в околния свят, им сигнализира: това е минало, а електронните комуникации са настояще… предтелевизионното минало е  тотално забравено,  изтрито…“ (Birkerts  1994:  87;117). Следва сборникът „Бъдещето на книгата“ на Нунберг, с много известни участници в него, следговорен от самия Умберто Еко (Nunberg 1996); после „Да четеш заради четенето: Бъдеще за четенето“ на Армандо Петручи, нещо като заключение на известния сборник на Гуиелмо Кавало и Роже Шартие, посветен на историята на четенето (Petrucci 1999); главата от книгата на Стивън Фишър „Четене на бъдещето“ (Fisher 2004); от 2010 г. нататък публикациите по темата се умножават все повече и по- вече, но коментират главно Kindle, с което като че ли предрешават въпроса за бъдещето, поставен в заглавието им (Osborne 2010; Post 2011). Макар че все още има достатъчно защитници на печатната книга (виж разговора на самия Умберто Еко с Жан Клод Кариер в „Това не е краят на книгата“ (Еко 2009; 2011), за повечето участници въпросът изглежда вече решен – в полза на електронните публикации и електронното четене. Общо изглежда мнението, че в обозримо бъдеще те ще превърнат хартиената книга в старомоден формат – не се предвижда печатната книга да изчезне, но се очаква силно да свие употребите си и да остане „устройство“ (device), предназначено общо взето  за любители, колекционери на антики и маниаци. Има обаче и не малко технологични скептици, които изтъкват, че данните на настоящата издателската индустрия в световен мащаб съвсем не говорят за такъв упадък.

NEA и американските дискусии

Важен епизод в цялата многопосочна и многолентова дискусия са американските караници, появили се след заключителните доклади на  националната фондация за  изкуствата (NEA – National Endowment for the Arts), обобщаващи провежданите периодично изследвания на читателската култура (и по-специално т.нар. literary  reading,  четене на художествена литература) Reading at Risk (2004) и To Read or Not to Read (2007). Накратко, от десетилетие там се твърди с цифри и факти, че литературната култура на американците е в застрашителен упадък, те губят по един милион литературни читатели на година, купуват по- малко книги, четат все  по-малко за  удоволствие – романи, пиеси и поезия, че грамотността като цяло е в бавен, трудно обратим упадък, а най-тревожна е ситуацията и най-отчетливи са  негативните тенденции при младежта. След докладите, особено след този от 2007 г., в САЩ избухва огромна, нестихваща и до днес контроверсия по страниците на в. Ню Йорк Таймс, Ню Йоркър и пр., където могат да бъдат открити огромен брой различни, полемични мнения – като всяко от тях предизвиква разклоняващо се  дърво от най-разноречиви коментари на форума под тях, а дискусията се разраства и продължава в други вестници и списания, в лични блогове: адски много хора имат мнения за съдбата на четенето и тези мнения са плашещо различни. През 2008 г. масло в огъня налива и изказване на Стив Джобс, който в своя типичен лаконично-агресивен стил заявява по повод на Kindle, че няма значение дали устройството е добро или не, тъй като и без това никой вече не чете. Това отприщва вълна от яростни възражения, вариращи от разгърнати аргументи, през ругатни по адрес на Джобс, че не се движи с метро и не вижда колко хора четат, до лаконични лозунги от типа „Да живее четенето!“, „Книгите ще останат!“, „Ура за бъдещето на книгите и разказаните истории!“. Както във всички дебати около съдбата на четенето, и в американските се оформят две основни групи – на оптимисти и на апокалиптици, едните цитират угрижено данните на изследванията на NEA, другите обвиняват националната фондация за  изкуствата, че  само създава истерии и разпространява предразсъдъци спрямо „електронния дискурс“ (каквото и да значи това); някои умници призовават да се мисли в категорията на „множествените грамотности“ (Decline in Reading of Literature and Books.Not a Decline in Reading http://kairosnews.org/decline-in-reading-of-literature-and-books-not-a-decline-in-reading  10). Мнозина информирани граждани цитират контраизследвания, позовават се на предишни периоди, скорошни или исторически, привеждат данни от 40-те, 60-те и 80-те години на XX век (Krashen 2010). Съществена група от дискутантите се старае да ни убеди с разнообразни доводи, че нещата съвсем не са така зле и че „докладите за упадъка на четенето“ са силно преувеличени“ (Reports of Reading Decline Greatly Exaggerated? http://www.metafilter.com/69258/Re- ports-of-Reading-Decline-Greatly-Exaggerated), закачката явно е с легендарната фраза на Марк Твен „Слуховете за моята смърт са силно преувеличени“). Аргументите на тази група са най- различни – от „моят син чете много“, през „хората са програмирани в своя хардуер да четат истории“ (Eagan 2008), до повтарящия се довод, че всъщност в интернет непрекъснато се чете. Има и по-индивидуални варианти – не бива да се изключват онлайн архивите, откъдето хората четат за удоволствие, че на новите електронни джаджи всъщност тепърва предстои да улесняват този вид четене (придружени с обвинения, че NEA e изключила от изследването електронното четене). Ексцентричният писател Джефри Дийвър, представящ себе си на собствения си сайт съвсем в маркетингов, нелитературен стил като „майстор на духовната игра“ и „носител на награди, интернационално търсен автор на бестселъри“, е написал дълго пародийно стихотворение срещу „ужасните слухове“ за смъртта на четенето, въртящо се около ясната теза, че винаги в миналото – и в каменната ера, и в Римската империя, и във викторианска Англия и пр., доброто четене си е било рядкост; поантата е твърдението, че независимо от суетата на днешния ден (висенето в барове, интересът към звездите) „тук сме за нещо безсмъртно – страстта си към книгите“ (Deaver 2006).

Някои направо твърдят, че е точно обратното – между 1980 и 2008 г. четенето не само че не е изпаднало в упадък, а се е увеличило около три пъти, но това, разбира се, трябва да се отчете през всички медии, включително и през интернет, който е обявен за „изключително печатна медия“ – вярно е, че “конвенционалните печатни медии са намалили дела си в доставянето на информация от 26 на 9%, но това е било повече от контрабалансирано от възхода на интернет и локални компютърни програми, които сега доставят 27% от информацията. Към това конвенционалните печатни медии добавят своите 9%. С други думи, делът на четенето при консумацията на информация се е увеличил в последните 50 години“ (UCSD Study 2010).

Основното обвинение към експертите на NEA e в „литературоцентризъм“: те сякаш смятат, че „като че ли няма друго четене, освен някакъв идеализиран модел, от който сме се отклонили – спокойния, литературен вид четене, въплътен от класическия образ на самотния читател, приведен над книгата в дълбока концентрация…“ – и по-нататък следва описание на различните видове активни, интерактивни и динамични типове четене, свързани с електронни носители, които NEA лекомислено пренебрегва заради своя старомоден идеал – беглото плъзгане по текста (skimming), сърфирането, нелинеарното четене, четенето, което включва писане, страничното (lateral) четене и пр. – въобще цялото това „пренаправяне на четенето в дигитален контекст“ (Киршенбаум, цитат по Vershbow 2007).

В други постинги се твърди, че ако новите форми на четене тревожат издателската индустрия, съвсем не е необходимо тази тревога да бъде споделена от цялото американско общество: 40% от американците не гласуват, но това не значи смърт на демокрацията, ядат се, вярно, по-малко зеленчуци, което не значи, че морковите нямат бъдеще. Понякога аргументите са издайнически –  те описват читателски ситуации, близки до тази, с която започнахме: постинг приканва мистър Джобс да научи какво е „добра история“ от хората, на които се случва да изпуснат автобусните спирки заради това, че са се зачели в нещо интересно. На 23 февруари 2008 г., сутринта в 6 часа и 21  минути, друг участник в  дискусията, предизвикана от поредната онлайн публикация, добавя: „Вчера се върнах от 11-дневна екскурзия в  Европа, по време на която прочетох 6 книги. Всеки самолет закъсняваше поне с час, един закъсня с повече от пет часа, изискванията за  сигурност те карат да бъдеш там най-малко час преди полета, а и самите полети са твърде дълги. Ако нямах книги, щях да полудея допълнително. Джобс  е  глупак“ (постинг след Eagan  2008). Все пак да отбележим, че четенето, описано тук, е от същия вид – то се вмъква в случайни участъци от „празно“ време, управлявано е от технологично-организационния ритъм на летището, прекъсвано от функционални интервали; с голяма вероятност можем да предположим, че е и подложено на описаната мултиканална конкуренция на другите комуникативни средства.

Разбира се, и песимистите или умерените полупесимисти никога не изчезват – един доста толерантен, позитивно мислещ учител твърди следното: „… [докладът на NEA] ми напомня как преподавах базови умения по писане преди няколко години. Влизам в компютърната стая и атлетите, които уча, много от които наистина имат сериозни проблеми с четенето и писането, са най-обичайно онлайн – четат espn.com или някой друг спортен сайт. Така че аз предполагам, че Националната фондация за изкуствата вижда само половината от цялата история. Тe може би разбират, че разрушаването на литературния канон е отнело моралния фундамент, заради който хората са вярвали, че трябва да четат литература, но грешката им е, че смятат, че четенето на литература не е било заменено от нещо друго. Когато има достъп, интернет осигурява линия за абсолютно всеки, така че всеки може да намери нещо интересно за четене, нещо, което харесва“ (постинг след Decline  in  Reading of Literature and Books.Not a Decline in Reading…).

След нашумелите и толкова дискутирани тревожни доклади на NЕA от 2004 и 2007 г. идва, най-неочаквано, нейният нов доклад, публикуван през януари 2009 – „Четенето във възход“ (Reading on the Rise 2009). На фона на това, че дотогава NEA e била обвинявана в песимистично изкривяване на данни и факти, тук тонът е изненадващо оптимистичен (дали обвиненията в апокалиптичен песимизъм не са си свършили работата?). В новия доклад със същата убеденост както преди се твърди, че за  първи път от повече от 20 години, след десетилетия на упадък, литературното четене е във възход, и то едновременно за всички социални и читателски групи – бели, черни, хиспано, мъже и жени: през 2008 г. е имало 16,6 милиона читатели, най- висок брой на читателите, установен досега в поредицата изследвания на NEA; и в момента 112, 8 милиона американци са читатели на литература (50,2%). Объркването не само в американските среди е пълно и вероятно още дълго ще отзвучава. Съвсем скоро този доклад трябва да бъде последван от най-новия, който всеки момент ще излезе – какъв ли ще бъде той? Във втория том на настоящото изследване ще се опитаме да сравним актуалните американски данни с подобни данни от други страни, както и да анализираме новите дискусии.

Научност и паранаучност

Както се вижда от американския пример, всички дискусии по болните въпроси на грамотността и литературното четене лесно преминават от научни аргументи към лични мнения, а оттам към страхове, иронии, апологии, нападки, контранападки и фантазми, които не се нуждаят непременно от доказателства и аргументи. Впрочем по-горе казах, че не подценявам този паранаучен дебат, защото някои от личните мнения са твърде интересни, направо евристични, и могат съвсем  успешно да оспорват научните и „експертните“. Основният проблем тук, от гледна точка на академичната представа за  наука, че в подобни контексти никой не се старае да бъде непременно безстрастен и „обективен“ (не би било и редно да очакваме това), че не се борави със сравними методологии и споделени, проверими данни, а доводите обикновено са  твърде преплетени, трудно отделими от базови позитивни или негативни нагласи на личността, от разнообразни предпочитания, от моментни хрумвания и импровизации, от патоса на контроверсията, както и от масови наративи и контранаративи, кръжащи около и срещу „културния упадък“ – някои наричат тези нови Големи разкази „постмодерни“ (Bennet 2001), но ние знаем, че песимистични оплаквания и прогнози за съдбата на културата е имало поне от времето на Шпенглер, ако не и от времето на Шумер.

Аргументи и контрааргументи: опит за сумиране

Можем ли все пак да се опитаме да сумираме едно кондензирано ядро от аргументи за бъдещето на четенето и за отношението между печатната книга и електронното четене? Нека да се опитаме:

Аргументи в защита на електронното четене (и съответно относно закономерния упадък на печатната книга, който (sic!) съвсем не е упадък на четенето).

•   „Мисля, че е вече съвсем ясно, че бъдещето на книгата е дигитално“ (Lehrer 2010) – това е едно типично и разпространено схващане, което може да се срещне в най- различни варианти, дори и при онези носталгични автори, които тъгуват за корицата, миризмата, цвета на хартията. Мнозина пророкуват, че с печатната книга ще се случи онова, което се  е  случило с  коня като транспортно средство – само за няколко десетилетия той е изместен от  автомобила, макар че  последният, вярно, е бил отначало шумен и смърдящ (Bill 2009-2). Трябва да се поучим как автомобилният транспорт после помита другите видове транспорт за едно-две десетилетия и се превръща в блестящата митология, с която живеем. По аналогичен начин и печатните издания ще станат „вторичен формат“ – Аmazon вече продава 150% повече електронни книги отколкото книги на хартиен носител. Всъщност музиката и видеото са дигитализирани отдавна, книгите са последният бастион на аналоговостта (Levy 2007). Устройства като Кindle имат всички качества на книгата – леки са, излъчват подобна на книгата аура на културност, трайни са и пр. – но имат и допълнителни предимства: могат да увеличават шрифта, чрез тях се търси дума или фраза в прочетеното, в тях се събират много книги и те непрекъснато са във връзка с една потенциално безкрайна виртуална книжарница (Levy 2007).

•   Често се повтаря друг аргумент: нека да не се лъжем, всъщност няма разлика между четене на екран и четене на книга и трябва най-накрая да се признае, че настояването върху въпросната разлика си е чиста митология. Няма дори нужда и от допълнителната дума за четене на екран, screening, която предлагат някои хора. Подобно ново понятие за четене на екран би било контрапродуктивно, защото предполага, че има разлика там, където всъщност няма такава. И на екран, и на печатен носител се извършва една и съща прастарата дейност – четене. Техническите проблеми и неудобства на екрана са временни, те ще бъдат отстранени с развитието на технологията. “Бъдещето на четенето е на екран… сигурен съм, че сега се питате, е не, четем ли и в момента това на екран? И какъв е проблемът?“ (Hill 2008). Тук има и индивидуални варианти: 1. Електронното четене не е противопоставено, то е в допълнителна връзка с четенето на хартия. А ако ми хареса нещо в интернет, то отивам и си купувам книгата (Lehrer 2010). 2. Четенето с компютър може да бъде даже по-задълбочено и интензивно, защото можеш да проследиш всички референции/линкове (Hill 2009), то реализира мечтата на литературата на късния модернизъм за нелинеарен текст, своеобразен интегрален възел от връзки, кълбо от асоциации и препратки (всъщност голямата литература е мечтаела за хипертекст още преди той да се появи реално) (Landow 1991). 3. Четенето на екран дори може да бъде и по- приятно (това схващане не е особено разпространено), както е вече за много хора (постинг след Hill 2009-2).

•   Около улеснения достъп също има много разсъждения. Преобладава убеждението, че той е великолепно улеснение, нещо „очевидно прекрасно“. Набавяш си нужната информация (например за непознати думи, за правопис и пр.) в рамките на 5 секунди – това е невероятно! Недостъпни книги, дори стари ръкописи се появяват направо на екрана на компютъра ти, решават се много практически проблеми, лесно е, достъпно е навсякъде, вкл. на най-невероятни места. Можеш да събереш информация от безкрайни количества източници, имаш на разположение търсачки и намирането на нужното е много по-ефективно. Освен това електронният достъп има допълнителни ползи за културните права и демокрацията: нараства количеството избори за автори и читатели; няма вече затворена гилдия на издатели и редактори, които са монополизирали входа (gatekeepers), което е оскъпявало книгите и е правело книжната култура елитарна; вече се купуват четири пъти повече книги, а чрез възможността за самопубликуване неизвестни автори прескачат ненужните посредници монополисти и стават известни в рамките на една седмица – започват да печелят пари. Да не говорим, че демократично се разпределя и креативността – вече е възможно читателите да бъдат интерактивни, да се намесват, могат да прекомбинират и адаптират, да усвояват текста, както сметнат за нужно, което дава пространство на фантазията и творческата им способност.

•   Четенето на екран е дейност, която мисли за природните ресурси и бъдещето на планетата, не унищожава дървета напразно – заради тонове ненужна хартия. Електронното публикуване и четене имат видима екологична полза.

•   Един префинен исторически аргумент – днешните тревоги и аргументите срещу компютрите и интернет всъщност повтарят аргументите и опасенията срещу писмеността от времето на „Федър“ на Платон. Или срещу печатарската преса  от  преди пет века. Или срещу електрическата мрежа преди столетие (Морозов 2011). Много се губи, вярно – но нима с книгата също не се е загубило много? – определени мнемонически възможности, вокалната интонация, човешкият контакт, визуалният израз. Сегашните аргументи не са нищо друго, освен проява на традиционната тревожност, съпровождаща всяка голяма историческа и технологична промяна. Ето защо те заслужават да не обръщаме внимание: традиционни антипрогресистки оплаквания, безсмислени носталгии и плачове.

Контрааргументи

По отношение на оптимистите най-безкомпромисните от песимистите направо употребяват психоаналитичния термин„denial“ (Hon 2008) (отказ, отричане, съпротива и отхвърляне на неприятните факти): те иронизират реакциите от типа на „сигурни ли сте, че тези статистики са верни”? Или пък опровергават други, по-софистицирани, например:

•   Доводите в полза на изместването на печатната книга и нейното четене от електронни устройства и разни „плъзгания“ и „сърфирания“ са част от грешка, характерна за апологетите на глобализма – безпроблемното екстраполиране на тенденции в бъдещето (Lehrer 2010). Тоталната победа на интернет и дигиталната комуникация е съмнителна – виждали сме толкова моди да идват и да си отиват, а книгите да остават. Тенденциите могат да се обърнат, да не говорим, че съществуват и други, съвсем различни тенденции, възможни са съзнателни съпротиви срещу това,  което се  случва – въобще  картината е сложна, бъдещето е непредвидимо.

•   Достъпът, скоростта на връзката и тоталната свързаност съвсем не са такова безпроблемно благо, за каквото биват представяни. Те имат и обратни, тъмни страни: скоростта и лекотата правят читателите мързеливи, карат ги да складират закупени електронни книги в паметта на компютъра или четеца, които всъщност никога не четат. Лесната достъпност води до пресищане и понижаване престижа на книгите. Струва ти се, че можеш да отлагаш четенето безкрайно, защото знаеш, че всички книги са достъпни – един от участниците в дискусия под личния блог на Лерер дори заявява: „Непрочетените книги в компютъра не те гледат обвинително от полиците на библиотеката ти, а мирно си седят невидими в паметта на твоето устройство“ (Lehrer 2010).

•   Равноправно сред блогове и лични мнения се появяват статии и на най-извести експерти. Такива са цял ред публикации на Р. Дорнтън, който анализира съвременното състояние на библиотеките и твърди, че въпреки договора на Google с петте най-големи американски библиотеки, въпреки дигитализацията на милиони книги, това все още е капка в морето на книжното богатство на света. Да не говорим за това, че дигитализацията поставя най- различни проблеми: относно оригинали и копия, относно авторското право, а дори сканирането допуска грешки и всъщност лишава книгата от историчност. Така че в обозримо бъдеще необходимостта от контакт с печатните или ръкописни оригинали, дори с множеството от не съвсем еднакви книжни копия няма да изчезне. Което според Дорнтън значи, че няма да изчезне и ролята на сериозните изследователски библиотеки (Dornton 2008).

•   Друг контрааргумент – достъпността съвсем не е така универсална и демократична: това е привидност, идеология. Светът е драматично разделен от „дигиталния процеп“ (digital divide), сегрегиращ компютърно грамотните от онези, които нямат нито компютри, нито пари, достъп и умения за ползване на новите електронни джаджи; според някои този процеп расте и все по-малко хора имат достъп до актуален културен и информационен капитал. 40% от световното население, което живее с дневен доход под 2 долара на човек, очевидно няма достъп до електронни блага и това всъщност създава опасност от нова вълна от неграмотност. Изследванията показват, че дигиталният процеп е в ясна корелация с такива фактори като ниско образование, отсъствие на заетост, нисък доход, географско положение: бедните, живеещите в селски области, необразованите и безработните са в дигитално непривилегировано състояние. (Още веднъж ще си позволя да коментирам директно: интересно, а в какво състояние са били по отношение на книжните носители, не е ли било същото? Не, отговарят някои, защото електронният тип комуникация е намалил престижа на книжната култура и сега онези, които нямат компютър, но обикновено имат телевизор, имат по-малки стимули да се научат да четат на традиционни носители.) Според други дигиталният процеп има освен това и по-фини характеристики, свързани с честотата и целите на употреба на компютъра, с пасивността или интерактивността, с обема на транспортираната информация, разделението между производители и потребители на съдържание и пр.

•   Различен контрааргумент, но в същата посока, твърди, че демократизмът на вседостъпността е само маркетингов трик, илюзия: дигиталният капитал почти изцяло е базиран в Америка, в Google и Аmazon. Те са всъщност агресивни монополисти, които разпространяват мрежата си в целия свят и убиват конкуренцията и алтернативите. В хода на дигитализацията подобни корпорации налагат формати, които се оказват несъвместими с други, затова те изискват точно определеното декодиращо устройство. Това води до ограничаване възможността дигитализираните книги да бъдат употребени от  друг софтуер. Така Google все повече се позиционира като единствената на света операционна система от дигитализирани документи, а ако искаме да се противопоставим на това, трябва да плащаме: превръщаме се в многократни купувачи на един и същ дигителен продукт, текст, който ни се предлага в различни формати, за различни устройства. Купуват се четири пъти повече книги – вярно, но това важи не за малките независими издателства и книжарници, а отново за монополиста Аmazon.com, който днес продава 92% от електронните книги.

•   С въвеждане на дигиталните книги изчезват всъщност цял ред безплатни социализиращи възможности на книгата – да се заеме от библиотека, да се получи от приятел, да се купи евтино втора ръка и пр. Фалират и изчезват местата, в които се е общувало около и чрез книгата – малки библиотеки, независими книжарници (Lehrer 2010), изчезват клубове, училищни библиотеки и читателски общности. Някои от изброените „изчезнали възможности“ в дискусията са доста екзотични: „Далеч по-хващащо окото от  девойка с  татуиран дракон е девойка с Penguin Classics. А с електронните книги вече нямаш представа кой какво чете. Това е неизчислима загуба не само за случайните запознанства, а и за цивилизацията“ (Garner 2012). Същият остроумен защитник на Гутенберговата еротика отбелязва, че с електронния четец не могат да бъдат направени още редица други неща – не можеш, например, да хвърлиш четеца или лаптопа си по котката по класическия образец на Марк Твен, а и „устройствата“ не са в състояние да ти обзаведат стаята (докато, виж, книгите осигуряват „ментално обзавеждане“). Тези остроумни забележки са само привидно повърхностни. Зад тях се крие нещо важно: вековете цивилизован живот с книгата са създали безброй фини социализиращи дейности около нея, специфична човешка, комуникативна и еротична аура, цяла мрежа от микрофакти на културната интимност, боравенето и обитаването, свързани с материалността, формата, големината, броя и мястото на книгите, грапавината или гладкостта на тяхната подвързия, цвета, осезателността и аромата на хартията, позите на четящото тяло и пр. Мнозина си дават сметка, че тази сфера е заплашена от изчезване – подобно на застрашен биологичен вид.

•   Стигаме и до най-тежкия контрааргумент. Чете се повече? – може би дори в пъти повече като количество информация, но това е лошо и бегло, диагонално четене. Всъщност то не е четене, а невротизирана консумация – а тъжното е, че отъждествяването между четене и консумация е станало вече дотолкова очевидно, че дори изследователи на дигиталния процеп използват изрази като: „Въвеждането и бързото адаптиране на електронни читателски устройства промени начина, по който читателите консумират съдържание (DDD 2012) [курсивът мой, А.К.]. Подвеждането на свободната дейност „четене“ под метафората „консумация“ автоматично го подчинява на законите на пазара – и то на един свръхбърз пазар, търсещ максимализиране и оптимизиране, по възможност светкавичен оборот, мигновени печалби. Това четене- консумация е само ефект от агресивното свръхпредлагане на информация, което погрешно се мисли за „достъп“ и което прави консуматорите психологически зависими – кара ги да искат още и още текст, още информация, още картинки и никога да не са тук, в онова, което четат“ – (Малинов 2012). „Литературоцентриците“ съвсем не приемат аргумента, че са се появили нови видове четене – плъзгане, сърфиране, странични четения и др.: те смятат концентрацията и потъването не за някаква отживяла мода, а за възлово, трансисторическо постижение, което съвременният човек е застрашен да загуби. В нашумялата си статия „Кара ли ни Гугъл да оглупяваме“, Н. Кар заявява: „Сега концентрацията ми често започва да отпада след две-три страници. Ставам неспокоен, губя нишката, търся си нещо друго за вършене. Изпитвам усещането, че трябва да влача капризния си мозък обратно към текста. Задълбоченото четене, което преди се получаваше така естествено, днес се е превърнало в борба… онова, което Мрежата изглежда върши, е, че тя орязва моята способност за концентрация и съзерцание. Мисълта ми сега очаква да поеме информацията по начина, по който Мрежата я предоставя: като един бързо движещ се поток от частици. Някога аз бях гмуркач в морето от думи. Сега се нося по повърхността му като човек, който кара водни ски“ (Кар 2010). Не само за Кар, но и за много други противници на електронната трескавост, това дори не заслужава името „истинско“ четене. То е „скачане“, води до „стакато“ мислене, което прави невъзможно бавното,  продължително проникване в  четива като „Война и мир“, изискващи концентрация, посвещаване, потъване. Невротизирано от изискването за мигновени, бързи и ефективни резултати, то (дали не е по-добре да го наричаме „търсене“ и „ползване на информация“, а не четене?) не може да отлага, да препрочита, не му и хрумва да се връща върху определени пасажи, да мисли, да се задълбочава, да упражнява критическа рефлексия. Във всяка свободна минута подобно „четене“ е в конкуренция с претоварването с нови и нови сигнали, с многоканалността, по която се доставя информацията и нейното свръхпредлагане, а това води до загуба на концентрация, до разсеяност, до психологическа нужда от максимална скорост и ефективност: четенето става „плъзгане“, „прелитане“ (Graner 2012). Дори се стига дотам, че според някои защитници не на четенето, а на теорията на конспирацията, въпросната скокливост на вниманието е съвсем съзнателно преследван ефект от монополните компании. Те правят непрекъснати маркетингови проучвания върху интересите на своите потребители, затова и последното нещо, което биха насърчили, е  неподвижността, спокойното четене, бавната, концентрирана мисъл, защото имат интерес непрекъснатото сърфиране да продължава още и още.

•   Екологичният аргумент на защитниците на елктронното четене също е обявен за невалиден – интернет и дигигалната култура консумират 10% от електричеството в САЩ (произвеждано главно от все още евтин нефт) и 7% от световното електричество (при това консумацията расте), а в направата на компютри се използват и постепенно се изразходват редица редки метали, чиито находища все повече изчезват, а и добивът им е вреден за околната среда (Lehrer 2010). Така че компютрите далеч не са по-екологични от книгите, въпреки че зелените моди за електронно четене твърдят друго. Тук оригиналният мистър Гарнър, цитиран по-горе, отново споделя иронично: „Предпочитам все още да консумирам изречения по онзи старомоден, неекологичен начин – върху превърнатите в хартиен пулп трупове на дървета, чиито гърла са били прерязани. Мога да си представя как след няколко години децата ми (сега на около 12) ще протестират срещу този  убийствен навик –  „Не  давайте (дървесна) кръв за (наративен) петрол“ (Garner 2012).

•   Твърдението, че дигитализацията „запазва“ световната информация, се смята за повече от съмнително – eлектромагнитните медии и непрекъснатите технологични моди и нововъведения са по природата си ефемерни, маркетинговите моди на разните формати карат самите формати и носители да остаряват бързо и онова, което е било обявявано за „вечно“, внезапно става неизползваемо: нима не се случи това пред очите ни с касетки, дискове, флопита, CD ROM и пр.? Новите формати са далеч по-неефективни за дълготрайното запазване от книгите, които, както показва историческата практика на хората и библиотеките, са практически вечни, лесни за ползване, стабилни, устойчиви (Еко, Кариер 2012; Lehrer 2010).

•   Има съмнения, че чрез възможностите на дигиталната мрежа се увеличават и възможностите за паноптически надзор над всички и пр., и пр.

*    *

Не можем да изброим всички аргументи за и против електронното четене, които се разтягат в несвършаващи вериги от контрааргументи и контрааргументи на контрааргументите. Например срещу твърденията за „дигиталния процеп“ се появяват други контратвърдения: едни твърдят, че самият той е по-скоро мит, отколкото истински проблем, други – че интернет е по-скоро средство, което ще преодолее един друг, по-стар „процеп“

– между тези, които винаги са чели, и тези, които не са го правели – и съветват федералното правителство да инвестира средства за обучение по „четене в интернет“ (Morisset 2001:6). Впрочем проблемът далеч не е само американски – вчера, 05.04.2013, БНТ съобщи потресаващата новина, че в турските училища учебници и тетрадки щели да бъдат сменени с таблети…

Блокажи, кръгове и фетиши на дискусията

Дебатът в никакъв случай не е приключил, а и онова, за което се дебатира, е твърде бързо променящо се. Но впечатлението е, че той се  намира в някакво блокирало състояние, важните аргументи и контрааргументи са сякаш вече казани и се повтарят и въртят в кръг – никой никого не е убедил, апокалиптици и оптимисти все така си остават на своите позиции. Причината?

Тук смятам, че тя е в твърде различните и некомуникиращи смисли на смътното понятие „четене“ и във факта, че повечето от аргументите, както посочихме по-горе, си остават в преднаучна фаза. Всъщност настоящата книга се  занимаваше дотук с различни научни подходи към четенето, с тяхното съпоставяне и рефлексия върху тяхната трудна съвместимост. На това място във финала можем да кажем, че всъщност почти нито една от описаните дотук науки не се занимава задълбочено с промените, които настъпват в читателските практики в новото „глобализационно условие“: това правят по-скоро „модни“ журналистически и лични публикации. Може би тук трябва да се направи изключение за историята на книгата и нейните плахи опити за прогнози и за теорията на комуникацията и теорията на медиите, с това обещахме да се захванем в следващия том. Останалите науки – литературознание, културни изследвания, социология, педагогика, когнитивна наука – сякаш се интересуват от епидермални явления (например „лириката в интернет“) и проспиват фундаменталните промени, които настъпват. Единствено гигантски проекти като PISA или малки проекти „в съпротива“ като Cultural Literacy имат в последно време секция за електронна грамотност и електронна текстуалност. Но пък те са по принципни пазарни съображения далеч от всеки „литературоцентризъм“, в какъвто често биват обвинявани изследванията на NEA (или пък, както видяхме от случая с Cultural Literacy, се опитват да преведат своята литературоцентричност на неолиберален мениджърски жаргон). По тази причина и аргументите, често пъти изключително проникновени и остроумни, се въртят в кръг и все още си остават в сферата на интелигентната публицистика: те не стават научни, защото рядко биват верифицирани чрез  изследвания, рядко биват осмислени от  систематични теории, върху тях не се водят строги научни дискусии. А дори ако има опити за верификация, самите изследвания се оказват трудно сравними помежду си, поради разбягващите се преднаучни цели, предпоставки, идеологии и митологии, определени понякога от същите ирационални Големи разкази за Упадък или Прогрес, за които говорихме по-горе.

Често се правят опити за съпоставка между настоящата ситуация и предишни комуникативни революции в историята на човечеството, но истинска дискусия между историци на книгата и дигитални „футуролози“ така и не се наблюдава. Макар предупрежденията да се избягва опасността от технологичен детерминизъм да се появяват не рядко (изречението на Маклуън „Медията е посланието“ днес не е приемано така безрезервно, както през 60-те), формата на повечето от аргументите всъщност продължава да бъде именно техно-детерминистка: мнозина са убедени, че именно технологиите са единствен двигател и форма на промените.

*    *

Настоящият анализ на дискусията, въпреки своята непълнота, все пак може да ни даде нещо важно. Ако прочетем внимателно горните преразказани дискусии, аргументи и контрааргументи, ще се убедим, че повечето от публикациите и доминиращите типове аргументация относно бъдещето на книгата и четенето си остават втренчени в онова, което правоверният марксист би нарекъл „фетиши“ – в книгата и в екрана, и в сноповете от технологично-перцептивните възможности, които създават.

В огромна част от публикациите се подминава нещо, което би следвало да знае всеки студент по социални науки: социалните предмети, включително технологичните, са само привидно предмети. Зад опредметяванията се крият сложни снопове от динамични и конфликтни социални отношения, от практики и отношения между практики, от норми и отношения между норми, от институции и властови асиметрии. Зад книгата и зад компютърния екран присъстват не само различни технологии, а различни констелации от икономически, културни, образователни, публични, политически и институционални човешки връзки – стоят новите корпорации гиганти, стоят глобални играчи и национални държави, променената издателска индустрия, променените библиотеки, променящото или консервативно-традиционното образование, стои различната структура на свободното време и пр.

„Екранът“ и „печатната книга“ са само върховете на два доста различни социокултурни и социотехнически айсберга. Но те са свързани в непрекъснато взаимодействие и комуникация, вероятно ние сме свидетели на тяхната сложна конвергенция – както подсказваше още Маклуън.

През последните 30 години, разбира се, сме свидетели на технологична революция – и участници в нея. Но тя далеч не е само технологична – защото е и социална, културна, образователна, политическа. При това многото нейни аспекти не са в някаква еднопосочна зависимост – например технологичната промяна да определя другите. Процесът е повече от комплексен – и различните му динамични пластове са в объркани и множествени взаимозависимости. Начините на употреби на новата технология зависят далеч не само от самата нея – от новите компютри, смартфони и компютърни мрежи. Те зависят и от новите нужди, интереси, фантазми, от хилядите начини, по които се променят индивидуалните и колективни поведения, очаквания и нагласи. Промените обхващат образователни политики и публично поведение, структурата на фантазмите и маркетинговите стратегии, свободното време и индивидуалната психика – в последна сметка се обединяват в нови, комплексни стилове на живот.

Назад към миналото: топи ли се айсбергът?

След като описахме в общи линии аргументите, контрааргументите и блокажите на текущите дискусии, пред анализа се разкриват две възможности. Едната е да продължим, подобно на основната група дискутиращи, да трупаме прогнози и аргументи в сходен публицистичен стил. Да не спираме с визионерски опити върху бъдещето на четенето – както правят изследователите на медиите и теоретиците на глобализацията и алтерглобализациите.

Другата е радикално различна, достойна за културни историци, към които авторът на тази книга се причислява: да се насочим към миналото, не към бъдещето. Не да се опитваме да предвиждаме онова, което идва, а за момент да се обърнем назад и да погледнем старото, което се изплъзва.

Това е позицията на Angelus Novus, нарисуван от Клее, описан от Бенямин: „Има една картина, която се казва „Angelus Novus“. На нея е изобразен ангел, който изглежда така, сякаш всеки момент ще се отдалечи от нещо, което гледа втренчено. Очите му са ококорени, устата му отворена, крилата му са разперени. Така трябва да изглежда ангелът на историята. Той е обърнал лицето си към миналото. Там, където пред нас се явява низ от събития, той вижда единствено катастрофа, която постоянно трупа развалини върху развалини и ги хвърля пред краката му. Той иска наистина да спре, да събуди мъртвите и да събере парчетата. Но откъм рая идва буря, която се е заплела в крилете му, и е толкова силна, че ангелът вече не може да ги затвори. Тази буря го тласка неудържимо към бъдещето, на което той обръща гръб, докато купчината от развалини, която се издига пред него, вече стига до небето. Онова, което наричаме напредък, е тази буря“ (Бенямин 2000: 243). Малко преди този пасаж Бенямин пише: „Истинският образ на миналото преминава бързо край нас. То може да се задържи само като образ, който проблясва в мига на неговото разпознаване… Защото това е един безвъзвратен  образ на миналото, който заплашва да изчезне с всяко настояще, което не се разпознава като предположено в  него… Да се  артикулира исторически нещо, не означава то да се разбере така, както „всъщност е било“. То означава човек да бъде обзет от спомен, който проблясва така, както в миг на опасност“ (Бенямин 2000: 241).

*    *

Авторът на долните редове би се отказал от месианистично-библейските тонове във визията на Бенямин – но би съхранил обърнатата перспектива на историческото познание, за което той говори. Прекалено патетично-апокалиптичното видение за историята като „развалини върху развалини“ сравнително лесно може да се замени с неутралната дума „риск“ – но за сметка на това днес това ще бъде по-разбираемо за всички, които живеят в рисковото общество.

Защо смятаме за необходима подобна реконструкция на „отлитащото назад“, което така или иначе не можем да спрем? По проста причина: съществуват рискове. Бъдещето със сигурност носи нови възможности, но едновременно разрушава стари, а с това застрашава цели социоекологични системи. И не е  нужно човек да бъде  мракобесник, враг на прогреса, носталгик или консерватор, за да се запита какво именно се разрушава и каква точно е неговата цена; как тежат на кантара на една рационална преценка спечелените възможности на бъдещето и разрушените постижения на миналото? Ако айсбергът на „Гутенберговата цивилизация“ се топи и губи форма, какви ли са рисковете за културната екология, следващи от топенето: как се повдига нивото на световния океан, до какви комуникативни наводнения може да доведе то?

Така че жанрът на това, което ще бъде описано в следващите трийсетина страници, е „екологичен спомен в момент на риск“, а целта му е да реконструира внимателно културни модалности, които са на път да си отидат. Описанието има и още една цел: да попречи поне малко на съвременната плоска картина на това минало, нарисувана от позицията „светлото бъдеще на дигиталното четене“. Последната е наивно-прогресистка: образът на културното минало в нея е конструиран така, че да бъде удобен за бързо и безпроблемно забравяне.

Ето защо ми се иска да припомня какво именно си отива. Това значи за момент да удържим колкото е възможно неговата сложност, детайлните му, противоречиви реалности, едновременно с неговите фантазии, страхове, проекти, утопии, копнежи, с неговите норми и контранорми, а също и с проблемите му, травмите и болките, с неговите несправедливости. Подобна реконструкция на първо място е израз на определена политика на паметта – съпротива срещу историята на победителите, опит за отдаване на дължимото към сложността и драматичността на един предишен начин на живот, отказ от лесносмилаем телеологичен образ на читателската култура, от какъвто спешно се нуждае дигиталното настояще – за да го забрави.

Би било прекрасно, ако успеем да направим тази реконструкция справедлива – т.е. ако тя бъде осъществена без носталгии и без идилични идеализации, но и без пренебрежение и лекомислие; без опит да бъдат скрити социалните противоречия, политическите несправедливости и културните пукнатини на миналото. Впрочем същото важи и за всеки опит да се мисли бъдещето – то със сигурност ще донесе несправедливости, които още не знаем добре, то ще има своите победители, а те ще пренаписват нас.

*    *

Ето защо в тази финална глава реконструкцията ще играе ролята на контраст: между състоянието на четенето в епохата на електронни и дигитални медии и свръхбърз капитализъм, което се опитахме да пресъздадем по-горе, и състоянието му в един друг период – края на XVIII и началото на XIX век.

Защо избираме точно това историческо време? – защото то е „звездният миг“ на печатната култура и масовата грамотност, историческият момент, в който четенето постепенно е започвало да става най-важната масова културна техника, да се превръща в неизбежно условие за социализация на индивида и за развитие на модерни общества.

А защо правим това толкова подробно? – за да можем поне частично да опишем различните снопове социални отношения зад фетишите на книгата и екрана. В последна сметка целта е да се проясни в дълбочина метаморфозата на „слона“ – едно „екологично“ предизивикателство, пред което днес са изправени всички науки за четеното. А за тази цел дори предложените трийсетина страници са недостатъчни.

*    *

Така че да забравим за момент таблетите, метрото и електрония достъп и да се пренесем в епохата, в която печатът е единствената сериозна публична медия.

Историците на онази епоха говорят за цял сноп от много различни и съперничещи си читателски стилове между средата на XVII и началото на XIX век, които са характерни за една или друга прослойка. Изследователи като Роже Шартие (Chartier 1999), Райнхард Витман (Wittman 1999), Мартин Лионс (Lyons 1999),  Ирмгард Маасен  (Maassen  2011),  Алберто  Мангел (Maнгел 2004 ), Жаклин Хамес (Hamesse 1999) и др. са описали детайлно много от тези режими на четене; ако тук накратко обобщим огромния им, забележителен труд, ще получим бегъл поглед върху богатството от различни читателски практики в тази преходна епоха.

По  това време все  още е  жив и масово разпространен старият, религиозен начин на четене. При него интензивно се четат (обикновено на глас, от бащата или свещеника) малко на брой свещени текстове; понякога части от тях са обект и на колективно скандиране или пеене. Всичко, включително пасажите и притчите, се повтаря често, ежеседмично или дори ежедневно, в църквата или у дома, съпроводено е с молитви, ритуали, про- поведи и разяснения. Паралелно, санкциониран от религиозната традиция, все още съществува и един друг, също архаичен, но индивидуален начин на четене – макар че вече е обект на подигравки. Картини и гравюри от епохата възпроизвеждат (често окарикатурено) старомодната фигура на потъналия в своите прашни фолианти ерудит-сколар, понякога монах – книжен плъх, който вече чете наум (lectio in silentio) или „измърморва“ на себе си, в медитация (ruminatio), старинни, напълно откъснати от живота текстове. В средата на ХVIII век още не е изчезнал и популярният между по-низшите слоеве „неправилен“, лаически и полуграмотен начин на четене: случаен, фрагментарен, изваждащ пасажи, сентенции и притчи от контекста, неспособен да се справи с големи текстови цялости, нехаещ за авторства, натоварващ въпреки това всеки писмен текст с абсолютен авторитет (Chartier 1999: 282). От средата на XVIII век нататък, особено интензивно след 80-те години на този век, навлизат обаче и новите, модерни начини на четене – от тях най-видим и представителен (в описания, в карикатури, илюстрации, гравюри) е читателят, търсещ информация и ориентация от  модерните медии (вестници, памфлети, хвърчащи религиозни и морални листове). Четящ прав или седнал, сам или в компания, той се подготвя да блесне в оживените дискусии върху актуални неща – сред дима на тютюна, в новопоявяващите се кафенета, чайни, читателски кабинети, салони, научни дружества, дружества на приятели на словесността. Близък му е един по-задълбочен и благороден начин на четене – предимно „мъжки“, свързан с бюргерския идеал за Bildung, просветителската идеология на развиващия се разум, образоването и професията; той е по- скоро пожелание, отколкото разпространена практика, изисква да се чете рационално, пунктуално и задълбочено, от светска и аналитична перспектива, да се търсят и да се трупат позитивни практически знания, да се подготвя компетентност и кариера, да се формира гражданско мнение: за целта трябва да се чете екстензивно – т.е. много книги и списания, всевъзможни източници, да се събират знания, да се сравняват и критикуват, и пр. С една дума, изискват се Кантови качества – употреба на собствения разум, персонална автономия. Родствени на този идеал са и други начини на четене – например в читателски общества на образованата буржоазия с цел развитие и самообразование; там прочетеното също се дискутира, понякога сред елитна, но вече социално хетерогенна публика, водят се прогресивни и критически беседи, разумът се употребява не само критично, но и шармантно, с чар и изящество се слави прогресът. Аналог на салонното четене е семейното – четене, което структурира деня на всички от фамилията (родители, деца, гувернантки, понякога прислуга): в  определени часове  на деня се  четат семейно откъс след откъс от едно или друго важно четиво, това задава разпределение на времето, определя домашни ритуали и семейни навици.

Задълбочените стилове на четене имат своите повърхностни светски двойници, често пъти разликата е трудно уловима. Вероятно малко преувеличена от слуховете и от просвещенската идеология, в края на XVIII век властва някаква нова читателска мания – своеобразна лудост по четенето – можеш да я срещнеш във висшето общество, но и сред други съсловия, понякога дори сред слугини и чираци. Тя се изразява в непрекъснато, обсесивно, но едновременно и демонстративно, видимо и за другите, четене: впечатлението за него се налага въпреки все още масовата неграмотност (установена статистически – особено сред ниските слоеве). Свидетелства от епохата тръбят „Цял Париж чете!“, „Цял Берлин чете!“. Всички се занимават със станалите модни романи, списания, памфлети, „чете“ се всичко, около което се е вдигнал шум, обсъждат се клюкарски детайли, гадае се кои са прототипите на героите, кой се крие зад персонажите в пикантните сцени. От края на ХVIII век четенето е свързано и с фриволен либертински стил на поведение – книгата се носи навсякъде (тя вече е сравнително евтина, малка по обем, джобна) – в парка, в театъра, на излети сред идиличната природа, при флиртуване с любимата, в гостната стая, в леглото, в будоара, дори в банята. Гравюрите от онова време демонстрират, че много често се чете колективно, в контролираща социална среда, а от друга страна, усамотеният читател, и още повече усамотената читателка, имат за чуждото въображение (за това свидетелстват много картини от епохата) особено еротично излъчване.

В  тези краевековни десетилетия изплува и един преди много рядък феномен, който постепенно се разпространява и започва да става масов: все по-често става самотното четене, наум, за удоволствие. То също има най-различни социални и социополови разновидности и варианти, но те често се разпространяват и отвъд демаркационните линии на рангове, прослойки и роли. Съществува негов предимно „мъжки“ вариант – четене за забавление и „убиване на времето“ на призрачни истории, рицарски романи, готически страхотии, еротични приключения (често зад маската на моралистични поуки от порока), актуални новини, вестници и памфлети. Така четат младежи, чираци, войници и млади офицери, които трябва да запълнят „празно време“ (на пост, след работа или вечер пред камината). Понякога този тип четене от индивидуално става колективно и тогава се превръща в разпространена форма на социално забавление. По-късно, при още по-разпространената масовизация на грамотността в Западна Европа – в първата третина на XIX век – дори сред манифактурите и първите фабрични цехове ще се появи специален четец, който чете романи на заетите с ръчен труд работници.

Сред оформящите се женски публики (края на XVIII век е времето на постепенното ограмотяване в Западна Европа) се по- явява една особено активна прослойка от самотни и страстни читателки: младите неомъжени момичета, които имат много свободно време и над които, от друга страна, тегне жесток социален и морален контрол. Те си седят главно вкъщи и крадейки от времето за ръкоделие и домашна работа, четат винаги когато могат, като развиват свой ирационален стил на четене. Той е пряко свързан със сантименталните бестселъри на времето – романите на Самюел Ричърдсън, „Емил“ и „Новата Елоиз“ на Русо, поемите на Клопщок, „Страданията на младия Вертер“ и многобройните популярни имитации, които тези велики книги на „чувствителността“ пораждат. Всички подобни четива се четат от младите девойки обикновено тайно, по обсесивно-емоционален, сантиментален и сякаш „наркотичен“ начин; това е ескейпистко потъване в свят на желания, страхове и фантазии (включително еротични), съпроводено с невъзможността да спреш да четеш, то е прекъсвано само от мечтания, екстаз и сълзи, води до страстни идентификации с моделни персонажи, понякога със стремеж към сляпа имитация (стигаща чак до самоубийства[2]). Този режим на четене бива обсъждан и вероятно истеризирно хиперболизиран от педагогическата книжнина и журналистиката на епохата: той бива приписван на „изконната“ склонност на жената към ирационалност, страстност и аморални изкушения (вж. Маasen 2011). Това естествено силно тревожи възпитатели и родители. Педагогическият елит на времето твърди, че подобно четене е отрова за младите души, тъй като убива възпитанието, морала, образованието, развинтва фантазията и унищожава просветителската мисия на четенето, като го свежда до чисто убиване на времето; добавят се и медицински обвинения, че той води до нездравословен начин на живот, самоизолация, телесна скованост, болести, мастурбация, а оттам – до морална разруха, дори до нихилизъм. Общо е мнението, което изразява в един свой педагогически трактат и самият Кант – четенето на романи не води до нищо добро, то  не тренира паметта и познанието, затова на децата в никакъв случай не бива да им се позволява да мечтаят и седят без единна мисъл в главата[3]; масовите обвинения често напомнят тези, които днешните родители насочват към „геймърите“. Различни авторитети и инстанции се опитват да контролират този начин на четене: налагат се забрани (в Лайпциг повторни публикации на „Вертер“ са забранени чак до 1825 г.), проверява се какво има под завивките, конфискуват се съмнителни книжки, претоварват се девойките с домашен труд, за да нямат време за „романчета“.

Накрая, по това време вече има и зараждащ се естетически модус на четене, който прави деликатна разлика между фикция и реалност, добре помни, че има Wahrheit und Dichtung, чете внимателно и задълбочено, цялостно и интертекстуално, „конгениално“ и естетически безкористно – без да търси директно знание и полза.

*    *

И  в  тази епоха,  както и във  всяка друга, стиловете и режимите на четене са част от хабитуса на една или друга социална и културна група, разпределени са сложно между рангове и групи, прослойки и професии, мъже и жени, възрастни и деца, девойки и юноши. Но и Роже Шартие, и Райнхард Витман специално подчертават, че макар и показателни за културните практики на една или друга социална формация, режимите на четене не са фатално привързани към тях – те се движат, завладяват нови прослойки, разпространяват се отвъд социалния си произход, стават масови моди. Накратко, читателските стилове са донякъде социално трансцендентни [4].

Но тъкмо поради това, че могат да се разпространяват и да стават масови, те са и в съперничество. Около „режимите на четене“ се водят спорове (кой е правилният начин, кое четене е добро?), понякога дискусиите преминават направо в сблъсъци, които днес бихме нарекли културни войни. Подсилен от идеологии и образователни институции, „просветеният“ читателски стил напразно се опитва да вземе връх и да управлява размножаващите се популярни и еретични читателски практики.

„Непокорното четене“ става все по-анонимно, все по-индивидуално, все по-невидимо – оттегля се в места, недостъпни за възпитателския, родителския или държавния контрол, все повече се превръща в нещо ненаблюдаемо – четене на ум.

Подозрителното отсъствие: къде е четенето на класиците?

На литератора и на културния изследовател веднага би му направило впечатление едно: от горните исторически типове четене, реконструирани от Шартие, Витман, Лионс, Мантел и други историци на книгата, сякаш симптоматично отсъства един много съществен вид. Литераторите са свикнали да го смятат за най-важния (тъкмо поради прекомерното внимание към него те биват обвинявани в елитарност и „литературоцентризъм“). Става  дума за  четенето на шедьоври, на велики творби, написани от класици, „съвременници на всички епохи“ (Сент Бьов 1970). По каква причина историците на книгата през XVIII и началото XIX в., тези толкова щателни и съвестни изследователи, не споменават за въпросното четене, всеотдайното и предано потъване в класически текстове, дълбоки като космос, за което говори Борхес?

За да си обясним отсъствието му и да поговорим за мястото му в констелацията на разнообразните читателски практики, е необходимо отклонение. Ще се насочим не пряко към преданото четене, а към неговия корелат – към възникването и утвърждаването на корпус от свръхценни светски четива извън религиозния канон. Ще щрихираме само основните етапи и промени при формирането на този корпус, както и на неговата културна норма/роля – установяването є е процес, траещ почти десет века. Едва след обобщеното представяне на генеалогията на канона от светски четива, ще стане възможно да реконструираме и читателската норма, и евентуалните читателски практики, свързани с него[5].