„Правенето на този филм се превърна в тест не само за собствените ми граници, но и за границите в представянето на ужасното. Как да разкриваш истини, без да нанасяш нови травми?“ Разговор с режисьорката на филма „Кино Джазира“ Гьозде Курал
Официалният конкурс на 59-ото издание на Международния кинофестивал в Карлови Вари (4–12 юли) показа един много радикален, смел и емоционално разтърсващ филм. Копродукцията между Турция, Иран, България (Фронт Филм) и Румъния „Кино Джазира“ е вторият игрален филм на туркинята Гьозде Курал. Подобно на игралния ѝ дебют „Прах“ (2016), открил фестивала в Монреал и участвал в програмите на Торонто, Мумбай и Анталия, и този филм е сниман в Афганистан.
След екзекуцията на семейството ѝ от талибаните Лейла тръгва да търси изчезналото си момче. В началото на принудително си пътуване по прашните планински пътеки тя е само фигура с бурка, следена от камерата предимно в гръб. Показва лицето си едва, когато се озовава сама в опустошената си къща. После престава да го крие, но то вече е с фалшива брада. Жената мъж върви без посока, за да стигне до изоставеното кино „Джазира“. Там се натъква на скривалище на тайното общество „бача бази“, където възрастни мъже обличат похитени момчета в женски дрехи и ги карат да танцуват. За развлечение и не само.
Гледането на този филм е потъване в свят, в който на прицел е човешката същност. Директното навлизане в уродливите му форми, в една от най-трудните страни в света, наистина е подвиг. Бавният ритъм, крупните планове, приглушеното говорене, отсъствието на музика – всичко е насочено към търсенето на следи от човещина. Портативната камера, с която едно невинно момче следи произтичащото в „мястото на ужасите“, се превръща в метафора на надеждата.
Гьозде Курал: ТАМ, КЪДЕТО СВЕТЛИНАТА НА КИНОТО Е УГАСНАЛА
Въпреки ужасяващите събития в Афганистан под властта на талибаните, за които се знае доста, но недостатъчно, ти избра да заснемеш два пълнометражни филма именно в тази страна. Как се превърна тя в толкова съществена част от живота ти?
Всъщност именно събитията, за които питаш, ме накараха да се изправя срещу тях. Как е възможно едно човешко същество да причинява толкова ужасни неща на друго човешко същество? Исках да се сблъскам с това, да го разбера. Носех в себе си дълбоко чувство на ярост, но и силно желание да се приближа до пренебрегнатите, невидимите. Вярвам, че за да обичаш нещо истински, трябва, дори когато е трудно, да можеш да го гледаш пряко. Да си готов да докоснеш раните му. Афганистан е място, което изразява този контекст.
Малко след като навърших двадесет години, бях обхваната от неустоим порив да разбера какво се случва с хората, изоставени на съдбата си. За да го направя, трябваше да изляза от зоната си на комфорт.
През различни интервали прекарвах продължителни периоди в Афганистан. Бях изпълнена с усещания за страх, самота, обърканост. Губех се из улиците, срещах се с хора, преживявах неща, които при нормални обстоятелства не бих преживяла. Това ме промени дълбоко. Всъщност по-точно е да се каже, че преживяното ми помогна да порасна. Страхът на хората, които нямат къде да избягат, необходимостта им да продължават да живеят и начините, по които се адаптират, послужиха за основа на дебютния ми игрален филм „Прах“ (2016) и вдъхновиха „Кино Джазира“ по-късно.
След снимките на „Прах“ се върнах у дома. Все още бях твърде млада и многото предизвикателства ме бяха изтощили. Но като си починах и надигнах глава, осъзнах, че историята не беше приключила и че част от сърцето ми е в Афганистан. Тази страна се превърна в крайъгълен камък на живота ми. Без връзките ми с нея нямаше как да стана човекът и режисьорът, който съм.
„Не можем да мразим това, което гледаме достатъчно дълго. Не можем да го презираме. Политическото насилие на нашето време произтича от това, че хората не се гледат едни други“ – нося в себе си тези изречения, които на времето прочетох в една книга. Афганистан ме научи да гледам продължително. Затова той завинаги ще има специално място в сърцето ми.
Предполагам, че връзката ти с тази страна е не само професионална. Какви са обикновените афганци, как се справят с всекидневието?
В Афганистан съм създала близки приятелства, които продължават вече години. Когато талибаните си върнаха властта през август 2021 г., всичко се промени буквално за една нощ.
Днес хората в Афганистан живеят в изключително тежки икономически условия, но това, през което преминават жените, е невъобразимо. Животът им е сведен до борба за основни човешки права. Години наред те са се борили за достъп до образование, за възможност да работят, да излизат свободно навън. Някои са загубили живота си в тази борба. А през онзи август постигнатото им бе отнето. Постепенно започнаха да им отказват неща – първо им спряха гимназиите, после университетите. Затвориха паркове, фитнеси, козметични салони. Жените буквално бяха изтрити от публичния живот. Събуждаш и се и разбираш, че половината население на страната е изчезнало от полезрението.
Това не е просто отнемане на личната свобода – това е разпад на целия обществен дух. Депресията и самоубийствата се увеличават. Жените губят не само правата, но и надеждата си.
И въпреки този мрак, съпротивата им е изумителна. Някои тайно се събират, за да преподават. Други организират работилници за тъкане на килими и така се подкрепят взаимно. Съществуват и нелегални радиостанции, които им дават възможност да бъдат чути. Всяка жена води битката си по свой начин. И показва колко непоклатим може да е човешкият дух. Самата аз се оглеждам в тези жени и виждам образ на човечност. Способност да се държиш за живота с достойнство и надежда.
В „Кино Джазира“ една такава жена, Лейла, търси изчезналото си момче Омид. Въпреки крайната опасност за нея тя приема мъжка идентичност. Какво е за теб значението на подобен акт?
Всичко започна през 2019 г. Една нощ пред очите ми изникна странен образ – жена, облечена като мъж, и мъж, облечен като жена, се гледат насред нищото. Как са се озовали там – този въпрос не ми даваше мира. Търсенето на отговор застана в центъра на историята. Седнах и започнах да пиша.
Решението на Лейла да приеме мъжка идентичност в общество, в което жените са напълно изличени от публичния живот, не е просто оцеляване – то е акт на съпротива. Самото ѝ съществуване като жена в публичното пространство е заплаха за нея, затова избира трансформацията пред укриването. Тя познава земята си, доверява се на инстинкта си и използва маскировка (залепя импровизирана брада на лицето си), не за да стане някой друг, а за да се промъкне през пролуките на една система, която я отрича. Това не е само стремеж към безопасност, това е начин да наложи присъствието си.
Първоначално променената външност ѝ позволява да се движи, да чака, да говори със „заимстван глас“. И да мълчи – тогава тя е в личното си убежище. В един момент обаче се случва нещо съдбовно. Очите ѝ пресрещат едни други очи, също скрити зад маска. Те са на младия Забур, който пък е облечен като жена. Срещата на „две илюзии“ надхвърля простата заплаха от разкриването на идентичността. Тя се превръща в миг, в който самото тяло е застрашено, разкривайки всепроникващото насилие, заложено в принудителните норми за пол. За да остане в безопасност, идентичността трябва ефективно да „изчезне“. Това изчезване обаче носи собствена форма на насилие – свидетелство за тежката цена на живота при такъв потиснически режим.
Разказваш за Лейла с дълбока емпатия. Защо темата за жените под властта на талибаните е толкова болезнена за теб?
В „Хиляда и една нощ“ Шехерезада действа, водена от един прост, но дълбок принцип: „Ако една от нас не е свободна, никоя не е свободна. Или всички жени в града ще бъдат свободни, или нито една“. За мен това не е приказка, а дестилираната същина на многовековната борба за правата на жените. Без значение къде живеем, нашата сила е в способността ни взаимно да усещаме болката си. Затова този принцип важи не само за жените в Афганистан – той отеква също в Иран, Судан, Палестина, Турция, Латинска Америка.
Аз притежавам само едно средство, което ме свързва със света, и това е киното. Старая се да го използвам с морална отговорност. За мен то не е само изкуство, а форма на съпротива, начин да се задават въпроси, да се съхранява памет. Мощен инструмент, с който да направя невидимото да се вижда, а заглушеното – да се чува.
Проследяваш дете на име Азад, което възрастни мъже отвличат и затварят с други момчета и ги учат да танцуват като жени. Как се справи със заснемането и изобразяването на т.нар. „културна“ традиция „бача бази“, при която не липсва и сексуално насилие?
Когато за първи път научих за „бача бази“, останах ужасена не само от явлението, но и от често произволния начин, по който хората говореха за него. Банализирането на подобна травматична практика в едно общество наистина ме разтърси. Дълго време се информирах – четях, гледах документални филми, слушах свидетелства.
Система, изградена върху експлоатацията на деца, наистина е опустошителна. От самото начало знаех, че темата е тежка. Навлизането в тази болка, проследяването на злоупотребата чрез разказани истории и лични преживявания се оказа много труден процес. Почувствах отговорност да я представя с дълбочина и правдивост, без преувеличения и което е особено важно – без да я превръщам в спектакъл.
Системното насилие върху деца съществува не само в Афганистан. Различни негови форми има и на други места. Но „бача бази“ е едно от най-жестоките. Нямаше как да остана безмълвна.
Правенето на този филм се превърна в тест не само за собствените ми граници, но и за границите в представянето на ужасното. Как да разтърсиш зрителя, без да го опустошиш? Как да покажеш потърпевшия, без да се възползваш от страданието му? Как да разкриваш истини, без да нанасяш нови травми? Движението по тази фина линия беше най-голямото предизвикателство за мен.
Защо избра бивш киносалон за мястото, където затварят отвлечените момчета? За разлика от това, което Джузепе Торнаторе нарича „Ново кино „Парадизо“, ти ни вкарваш в едно „Старо кино „Ад“. Каква според теб е ролята на киното в изобличаването на социални драми?
Киното не е просто форма на забавление, то е колективна памет, пространство за споделени емоции. Събираме се в тъмна зала, съсредоточаваме се в светещия екран, тъгуваме, радваме се, плачем, смеем се. То не е само изкуство, а и споделена съзнателност. Все още помня, когато излязох от киносалона след прожекцията на „Кратък филм за любовта“ (1988) на Кшищоф Кешловски. Бях дълбоко развълнувана, почти омагьосана. Около мен имаше и други хора, които изпитваха същото.
Но по земите, където се развива действието на „Кино Джазира“, то вече не съществува. То е забранено. Хората не се събират, за да споделят светлина, а за да стават жертви на власт, насилие, злоупотреба. Избрах стария киносалон като символ на тази тъжна трансформация. Мястото, което някога е излъчвало надежда и мечти, сега носи само страх и срам. Това наистина не е „нов рай“, а „стар ад“. Там, където светлината на киното е угаснала, расте тъмнината.
Но точно заради това киното може да бъде пространство на съпротива. Изправяйки се срещу насилието над жени и деца, правейки живота им видим, давайки им правото на глас. Разбира се, то не може да промени света само̀, но може да пробуди съзнание и да докосва сърца.
Кога започна работата по проекта „Кино Джазира“? Как привлече копродуцентите си? Колко време продължиха снимките и къде бяха основните локации?
Първоначално проектът беше включен в София Мийтингс, а след това и в Апулия Филм Форум. Представяхме го заедно с турския ми продуцент Булут Рейханоглу. Именно в Апулия се запознах със Светла Цоцоркова от Фронт филм, която впоследствие стана един от копродуцентите на филма. Към проекта се присъедини и Андреа Думитреску от Румъния, чието участие също бе ключово. Имахме късмет да получим финансиране от българския Национален филмов център и от румънските партньори.
Успоредно с това търсех съмишленици и от Иран, както заради езика, така и заради определена творческа чувствителност, към която се стремях. Така се срещнах с Милад Хосрави. Заедно изградихме основния творчески екип, с който работим и до днес. Тази комбинация от различни културни перспективи придаде на „Кино Джазира“ неговата хибридна емоционална и визуална идентичност – нещо, което много ценя.
Това беше дълъг, изтощителен процес, който продължи почти пет години. Снимахме около пет седмици. По съображения за сигурност предпочитам да не разкривам точните локации.
Как избра актьорите за главните роли? Фереште Хосейни е иранка – защо се спря на нея?
Фереште Хосейни, иранска актриса от афгански произход, се оказа естественият избор за главната роля. Когато ми я предложиха, не се колебах дълго – не само че бе типологично точна за героинята, но притежаваше нещо, което мигновено ме привлече.
Как избра малкия Али Карими за ролята на Азад? Как работи с останалите деца?
Предвид тежката тематика на филма, една от най-важните ми грижи беше поддържането на емоционалното равновесие на детето, което снимаме. Започнахме да получаваме кастинг видеа от много момчета от Иран и Афганистан. Когато видях записа на Али Карими, останах поразена от дълбочината на погледа му.
Емоционалният тон на филма е доста тежък и затова героят на Али трябваше да остане неутрален. Малкото момче е безмълвният свидетел на случващото се, виждаме го през неговия невинен, непредубеден поглед. Изуми ме колко бързо Али разбра това.
Какъв е езикът на филма и защо?
Във филма се говори на дари, афгански вариант на персийския. Не исках да откъсвам историята от нейния контекст, затова беше особено важно да остана вярна на езика.
Как протече сътрудничеството ти със Светла Цоцоркова, талантливата българска режисьорка?
Участието на Светла Цоцоркова беше огромно предимство за „Кино Джазира“. Тя не само е опитен продуцент, но и чудесен режисьор и в този смисъл заслугата ѝ бе много над обичайното. Оказа ми безценна морална подкрепа, особено в моменти, в които ми беше емоционално трудно. Същото важи и за останалите – нито за миг те не се отдръпнаха от мен. Всеки път, когато усещах, че губя вяра, те ме връщаха обратно в играта.
Какво най-много искаш зрителите да запазят за себе си от „Кино Джазира“?
Надявам се да напуснат киносалона с усещане за безпокойство, което да е смислено. „Кино Джазира“ е не само за Афганистан. Важният разказ в него е за това какво се случва, когато системите станат по-могъщи от хората, когато страхът се превръща в средство за управление, когато самото оцеляване изисква изличаване на идентичността.
Искам зрителите да останат с този дискомфорт, да размислят не само върху това, което са видели, но и върху причините, които правят подобен свят възможен. И искам да си зададат въпроса: къде виждаме подобни следи и в нашите собствени общества?
Но най-вече се надявам да си тръгнат с чувство на съпричастност. Това е сърцевината на всичко. Ако човек може да погледне в очите на някой като Забур или като Лейла и наистина да ги види – отвъд пола, отвъд политиката, отвъд границите, тогава може би той или тя ще направят малка крачка напред срещу допускането на подобни системи.
