Специално за Портал Култура
Според статистиката със своите 465 прожекции на 175 филми и над 10 000 акредитирани професионалисти 59-ото издание на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (4–12 юли 2025) затвърди образа си на важен международен форум.
Според личното ми усещане това се дължи най-вече на добре фокусираната селекция с афинитет към изтънченото, екзотичното и социално ангажираното кино. Изискан, камерен и умно избирателен, фестивалът активно търси диалог между зрители и създатели. Изгражда публика, която приема и възприема граничното, колебаещото се и в крайна сметка автентично кино.
Изтънчеността и вниманието към детайла се усещат навсякъде. Историческата архитектура и хармонията с природата допринасят нещата да се случват леко и естествено. Културният и емоционален обмен е постоянен, срещата със смислен гост се очаква като събитие.
Гостуването на Майкъл Дъглас на фестивала и представената от него реставрирана версия на „Полет над кукувичето гнездо“, филма, който той продуцира (заедно със Сол Зенц), когато е само на 29 години, далеч надхвърли протоколното честване на 50-ата годишнина от неговото създаване. Получи се емоционално почитане на паметта на чешкия кинематографичен гений Милош Форман, избран за режисьор на филма тъкмо от Майкъл Дъглас.
В Карлови Вари той беше не като звезда, а като дългогодишен личен приятел на Форман, в когото някога е повярвал и заради когото е рискувал. Това безценно напомняне на авторитета на неоспоримата чешка „Нова вълна“ в световното кино е привилегията на Карлови Вари. Сърцето на Европа приюти спомените за времена, в които антисистемното кино в Америка беше норма.
Неподражаемият в самоироничното си умение шведски актьор Стелан Скардсгард също идеално пасна на преобладаващия дух. Той гостува на фестивала, за да получи Кристален глобус за цялостен принос към световното кино и да представи (веднага след Кан) „Сантиментална стойност“, нашумелия най-нов филм на родения в Дания норвежец Йоаким Триер. Оказа се, че не всичко във взаимоотношенията му в родната Швеция е било наред. Световната преса бързо реагира, когато пряко и открито той коментира симпатиите на младия Ингмар Бергман към нацизма. (В интерес на истината преди смъртта си през 2007 г. Бергман сам е признал увлечението си по Хитлер, както и последвалото разочарование заради разкритите престъпления на Холокоста.) Най-малкото заради това свое откровение и Скардсгард нямаше поведение на звезда. Призна, че не си пада по външните жестикулации в професията, а предпочита ненатрапчивата сдържаност, която обаче държи да не остава незабелязана. В Карлови Вари той разказа и за едно друго трайно свое партньорство – това с Ларс фон Триер, другия режисьор, за когото „неудобни истини няма“. Имитирайки начина на говорене на Триер, той разкри, че ще участва в следващия филм на именития датчанин, че не е чел сценария, но и че няма намерение да го чете, тъй като „работата с Ларс винаги е една игра“. Не пропусна да коментира и неговия „наци“ скандал от 2011 г. в Кан, когато фестивалът го изгони и спусна завеса над филмите му в продължение на няколко години. Според Скардсгард, след като направил тъпа шега с произхода на баща си, Триер станал жертва на типично медийно преувеличение. Това обаче не отменя истината, че с Ларс „не можеш да планираш живота и че това му е най-хубавото“.
И още нещо много симпатично тази година – наградата Кристален глобус на международния конкурс. Тя отиде при „Да полудееш в дивата природа“ на подкрепяния от Чехия словак, нестандартен режисьор Миро Неро, нито само документалист, нито само фантазьор, а по-скоро и двете. В здравословно ексцентричния му филм двама братя близнаци с побелели коси и бради, със или без дрехи се разхождат на воля в една напълно откъсната от цивилизацията природна среда. Двамата особняци имат само себе си, за да си общуват. И животни, някои от които говорят с човешки гласове. И огледала, чиито отражения още повече разцентроват нещото, което бихме могли да наречем „нормален поглед“. Документалният сюрреализъм на този филм прави смешна каквато и да е конвенционалност в киното. В този смисъл нямаше по-подходяща фигура, която да връчи Глобуса, от самият Стелан Скардсгард.
Другото симпатично нещо беше главната награда на паралелния конкурс „Проксима“, която отиде при „Пясъчният град“ – мрачно обсебващ портрет на Дака, столицата на Бангладеш. Специално за Портал Култура режисьорът Махде Хасан разказа защо и как е направил този филм. Това направиха и Ондржей Прозавник, създал първия чешки #Me too филм „Прекършени гласове“, и Мария Ригел, заснела смущаващо радикалния си „Тъй рече вятърът“ в Армения.
МАХДЕ ХАСАН, сценарист и режисьор
„Пясъчният град“, Бангладеш, 2025 г.,Голямата награда на паралелния конкурс „Проксима“
Героите на филма са една жена, един мъж и един град. Отчуждената Ема ходи на работа с мотор, но всяка вечер го намира в гаража на фирмата, надраскан с обидни думи. Романтичният Хасан работи в стъкларска фабрика, но не е доволен от съдбата си и има голяма мечта. Всеки ден всеки за себе си събира (краде) пясък от покрайнините на огромния град. Тя – за котешката си тоалетна, той – за да открие собствен цех за производство на стъкло. Свръхнаселеният град Дака с нищо не им помага. Защото е заснет да изглежда като „счупено стъкло“.
„Избрах пясъка, тъй като той съдържа особена двойственост – с него можеш да построиш нещо солидно, но няма как да го сграбчиш. Освен това мисля, че можем да изследваме света и през миниатюрния детайл. Важните неща често се намират в нещо дребно и обикновено – като ъгъла на една стая или чаша кафе. Пясъкът е много характерен за Дака, и то не винаги за добро. Много от него се изкопава от реката и така тя постепенно започва да пресъхва. Строи се върху пясъчни терени. Това добави и един втори, доста противоречив пласт на филма.
Израснах в Дака. От години изследвам града с фотографии и писане. Виждам, че животът ни е много крехък и културата ни е несигурна. Имаме криза на идентичността, а икономическата ситуация също е нестабилна. По време на ковид пандемията разбрахме колко сме уязвими. Много хора загубиха работа и се върнаха по селата. Всъщност населението няма никаква стабилност в обществото ни.
В Дака живеят над 20 милиона души, но в същото време градът е много малък. Когато се движиш из улиците му, постоянно трябва да си проправяш път – все едно че плуваш през хората. Плътността на населението е една от най-високите в света. В Бангладеш имаме близо 170 милиона. Това е една от най-гъсто населените страни в света, а Дака определено е на първо място по хаос. В голяма степен животът тече в постоянна несигурност.
Идеята за филма дойде от нещо съвсем обикновено: с приятелката ми живеем в къща и имаме две котки. Тя кара малък мотор „Веспа“ и вечер излиза да събира пясък за котешката тоалетна. Можеш, разбира се, да си купиш готов от магазина, но в Бангладеш често си събираме пясъка сами. Тя ми разказваше какви неща е изравяла от него на различни места из града. В същото време у нас карането на мотор от жена се счита за предизвикателство. Не е забранено, но не се одобрява това да става късно вечерта. Не е добре да пътува сама, когато е навън е тъмно.
Междувременно се натъкнах на няколко новинарски статии, разказващи за групово изнасилване. След като изнасилили жена, мъжете разчленили тялото ѝ, поставили различни части от него в чували и ги хвърлили край реката. Това изключително брутално деяние беше разказано с жестоки подробности от всички големи медии. В началото мислех да покажа директно новинарско заглавие. Но после реших да постъпя по друг начин. И измислих сюжетната линия, в която Ема случайно изравя от пясъка един отрязан пръст с лакиран нокът. В контекста на Бангладеш лакът за нокти се асоциира с жените, внушава женското начало. Можеше да бъде всяка част от тялото, но аз се спрях на нещо съвсем миниатюрно, принадлежало на някого. Осъзнах, че отрязаният пръст с много по-голяма сила внушава отсъстващо тяло. В този смисъл, запазвайки го вкъщи, Ева изпитва емпатия към жената, на която е принадлежало това тяло. Към личността, станала жертва на жестокостта. Като жена, която също преминава през трудности, тя намира свой собствен начин да се свърже с един убит човек. В същото време самата тя извършва убийство и го прави, за да отмъсти за чуждата смърт.
Преди да ѝ се случи преживяването с отрязания пръст, тя далеч не е смела. Но след като го намира, тя взема важно решение: „Време е да предприема нещо“. И убива заради един отрязан пръст. По този начин се измъква от състоянието на жертва.
И Хасан е жертва, но на системата. Той е от село и има амбицията да стане бизнесмен, но няма средства. И обществото го възприема като наивен глупак, който се държи неадекватно. На финала на филма това, което му се случва, е крайно песимистично. Е, можех да покажа как става голям бизнесмен например и това нямаше да е тревожно. Но аз исках да изследвам колко далеч от реалността е неговата мечта. И как подобни мечти умират в Бангладеш. Много от приятелите ми бяха амбициозни, искаха да постигнат нещо, но се провалиха. Наистина е трудно да постигнеш мечтите си.
В много свои части светът започва да става все по-хаотичен. А може би винаги е бил такъв. Двата персонажа са маргинали, но и бунтари в някакви степен. Да, измислени са, но се противопоставят на реалността, в която се намират. Не следват другите, опитват нещо ново. Разбира се, могат да бъдат критикувани за „това, което правят“, но въпреки всичко го правят именно „така“. За тях това е единственият път.
В киното винаги се движа от визията. Предпочитам режисьорите, които не се занимават само със сюжета, а се съсредоточават върху изобразителността. Такива за мен са Педру Коща, Дейвид Линч, Антониони, Тарковски, Шантал Акерман. Историята е важна, но най-важни за мен са визията и звука, с тях обичам да правя кино. Снимам Дака още от 2010 г. и имам богата колекция от фотографии, благодарение на които влязох в киното. Предпочитам тишината пред диалозите. Този филм имаше нужда от мълчание.
Вярно е, че в киното на Банладеш досега не е имало такъв филм. Може би защото съм учил антропология и на практика съм самоук режисьор. Сигурно ще се изненадате, че съм го заснел само за 60 000 евро. Стереотипите за живота ни са често срещани в нашето кино, но те не ме задоволяват. Искам да създавам нови неща, да покажа, че в Бангладеш има много различни истории, които пък имат много слоеве.“
ОНДРЖЕЙ ПРОЗАВНИК, сценарист и режисьор
„Прекършени гласове“, Чехия, Словакия, 2025 г., Специален диплом за актрисата Катержина Фалброва
Каролина е на 13 години, има красив глас и заедно с по-голямата си сестра Лусия мечтае да бъде избрана в престижен девически хор. Но това зависи единствено от взискателния хормайстор Витек Мача, който оценява гласовите качества на кандидатките. Но не само. Каролина е одобрена и попада под властта на харизмата на младия мъж. Споделя всекидневието му заедно с останалите момичета и дори участва в турне в Америка. Скоро красивата мечта се превръща в кошмар. Филмът е вдъхновен от истинската история на Бохумил Кулински, хормайстор на световно известния хор Bambini di Praga („Децата на Прага“), съществувал от 1973 до 2011 г. в Чехия. Осъден е на затвор за сексуално издевателство над 23 момичета, повечето от които непълнолетни.
„Два са поводите, които ме накараха да мисля за този филм. Първият датира от 2004 г., когато избухна скандалът с девическия хор у нас. Имах лично преживяване, което ми показа двусмислието в поведението на бившите хористки по време на процеса. Те се разделиха на две групи – едната обвиняваше диригента в сексуално насилие, а другата свидетелстваше в негова полза. Бяха много лоялни и това беше странно. Тогава се водеха големи дискусии по темата.
По-късно, през 2018 г., когато започна движението #MeToo, си припомних този наш, малко недодялан предшественик на това движение. И си казах – може да се направи филм за това. Онова специално преживяване от 2004 г. се случи в нощен бар, където се намираха хористките в този момент. Пяха изключително красиво и полифонично, а после се обадиха на диригента си. Беше толкова странно – този микс от красота и нещо мрачно зад нея, тази лоялност към човека, извършил престъпни деяния. Тринайсет години по-късно въображението ми да започна да работи и да измисля историята. Донякъде тя е базирана на реалния случай, но в крайна сметка конкретиката в нея е фикция.
Чешкото общество изобщо не беше готово да реагира адекватно на ситуацията тогава. Тъй като показанията бяха публични, получи се вторична виктимизация на жертвите. Всичко светкавично се пренасяше в таблоидите. В голяма степен съдебният процес беше несправедлив. Оттогава сме имали около 22 подобни случая – с млад чешки политик и няколко други. В някаква степен чешкото общество бавно се променя, от фаза табу към, да кажем, започване на по-сериозен дебат по проблема. Смятам, че в момента се намираме на около една трета от пътя към нормалността.
Основната идея на сценария беше да се позиционираме в една „сива“ зона, която няма как да показваш по черно-бял начин. През цялото време се стараехме да се придържаме към двусмислието. Тук именно попада поведението на родителите. От една страна, те са знаели за случващото се. От друга, са решили да не знаят. Дълбоко потискат преживяванията си. Пренебрегват угнетяването на по-малката сестра, защото я смятат за по-силната и си мислят, че по-голямата е тази, която трябва да бъде лекувана. Съсредоточихме са върху Каролина, която в началото не показва признаци за бъдещо посттравматично поведение. Но впоследствие тя се радикализира. Някои хора останаха разочаровани, защото филмът не е лесен за разбиране. Стараехме се да не бъдем емоционално манипулативни. Опитахме се да покажем ситуацията от една доста сурова гледна точка.
И това беше основата на целия ни подход. Знаехме, че ще бъде трудно, затова се опитахме да намерим специфичен визуален език, който да ни държи на известно разстояние, но все пак достатъчно близко до героинята. Решихме да го направим така – следваме главната героиня и показваме само това, което тя вижда (или самата нея). Избрахме бавен начин на разказване. Целта ни беше да дадем на публиката пространство да мисли и да разсъждава, вместо да я водим към някакво заключение.
По време на снимките бяхме много строги, решихме, че ако кадърът не е с главната героиня, няма да го ползваме. Разбира се, направихме грешки и при монтажа открихме, че някои решения не работят, затова трябваше да намерим алтернативи. Смятам, че този избор беше много полезен за запазването на атмосферата и психологическата интензивност. А работата със звука беше ключова – вложихме много усилия, за да създадем атмосфера, която почти прилича на музика, на дълъг емоционален слой под изображението. Беше трудна работа, но си струваше.
Както вече споменах, историята се разказва от перспективата на по-малката сестра. Виждаме, че тя няма достъп до истината за разрушителното въздействие на хормайстора върху нея. Така публиката става част от процеса. Когато главната героиня не разбира и ние не разбираме. Когато тя започва да се съмнява и ние почваме.
Музиката е много важна. Тя не е просто фон, а истинска част от историята. Допринася за атмосферата и емоционалното напрежение. Искахме пеенето да е живо, а не на плейбек, което си беше предизвикателство. Хорът трябваше да бъде перфектен, а изпълнението – автентично. Предвид чувствителната тема на филма бяхме изключително внимателни към безопасността и благополучието на момичетата. Знаехме, че не трябва да травмираме никого. Беше важно да създадем безопасна среда на снимачната площадка. Музикалните сцени са много силни и контрастират с по-мрачните части от историята. Мисля, че това добавя допълнителен слой сложност и красота.
Също така искахме да подчертаем силата на жертвите, особено на главната героиня, която се съпротивлява по свой начин. Филмът не е само за травмата, но и за оцеляването, устойчивостта и надеждата. Надявам се, хората да изпитат съпричастност и разбиране. Искам да видят сложността на героите, да усетят тежестта, която носят, но също и да оценят тяхната смелост. Това е история за крехкостта, но и за силата.
Искам публиката да размишлява върху проблемите на насилието и динамиката на властта. Финансирането и дистрибуцията представиха предизвикателства предвид темата. Някои се колебаеха поради страха от начина, по който публиката би приела филма, но ние бяхме ангажирани да разкажем тази важна история. Посветеността на екипа направи това възможно.“
МАРИЯ РИГЕЛ, сценарист и режисьор
„Тъй рече вятърът“, 2024 г., Армения
Затвореният в себе си Хаик живее в планинско арменско село и местните тийнейджъри се държат грубо с него. Леля му Нарине го надзирава, но без нежност. След дълго отсъствие, в селото се завръща майка му Анахит. Косата ѝ е ярко червена и това веднага е отречено от консервативните селяни. Те притискат Нарине да изгони сестра си и тя се съгласява. Тогава Хаик помага на майка си да изчезне. В буквален и в преносен смисъл.
„За мен беше важно да създам филм, в който реалност и символика се преплитат. В киното ме интересува не просто какво се случва, а какъв смисъл може да бъде уловен отвъд видимото. Затова филмът е изграден върху условност, не върху натурализъм. Филмовият език е подчинен на идеята да предаде вътрешния свят на едно дете, което възприема реалността фрагментарно, болезнено, но има чувство за справедливост. Затова структурата е асоциативна. Не давам обяснения къде се е губила майка му и това е умишлено. Не исках зрителят да знае всичко, защото не е необходимо.
Вятърът е ключов образ. Не просто природен феномен, а носител на памет, тревога, промяна. Разрушителен е и пречистващ. Условният език е съставен от тишина, светлина, звук и празнота и внушава усещането за болка. Целият филм е разказан през погледа на детето – затворено в себе си момче, леко аутично. За мен беше важно да покажа света по начина, по който го възприема то – емоционално, тревожно.
Анахит, жената с червената коса и негова майка, е главната фигура на преживяванията му. Детето усеща колко уязвима и изгубена е тя в своята обърканост. Когато ѝ помага да избяга в планината, това не е просто действие, това е разбиране за освобождаване. Тя може да бъде свободна само отвъд, извън света, който я мачка. Това е метафизичен жест, изразяващ дълбока любов. Затова и финалът е двусмислен, не знаем дали Анахит умира, или изчезва, но за детето това е акт на състрадание.
Момчето, което играе главната роля, не беше актьор по професия. Търсих някой с особен поглед, с вътрешен свят, който да ми помогне да разкажа историята през неговите очи. Открих го случайно, докато бях в Армения, тихо и наблюдателно дете, което сякаш живееше в свой собствен свят. Не му обяснявах много. Просто го снимах, докато той беше себе си.
Родена съм в Москва през 1993 г. Там мина цялото ми детство, образованието ми. Първо учих в МГЛУ – Московския държавен лингвистичен университет. Завърших го, но скоро след това осъзнах, че не мога да остана само с езиците, влечеше ме разказването на истории. И така кандидатствах във ВГИК. Записах се в сценарната работилница на Юрий Арабов, изключителен преподавател, мислител и писател. Завърших през 2017 г., след това още пет години карах аспирантура. Десет години от живота ми преминаха в обучение. Арабов оказа огромно влияние върху мен. В неговата работилница не просто се пишеха сценарии, там се мислеше. Той ни възпитаваше в едно дълбоко, философско отношение към злото в реалността. Разбрах, че задачата на сценариста не е да украсява живота, а да го разнищва, да показва болката, противоречията, скритото напрежение.
Първият ми учебен филм беше независим проект, история за ветеран от чеченската война. Много камерна, много лична. Беше труден за реализация, но ми даде увереност, че мога да правя кино сама – да пиша, да режисирам, да продуцирам. От три години живея в Армения, в която буквално се влюбих. Предградието на Ереван, където успях да намеря свой дом, прилича на селото от филма. Обожавам планините в тази страна, красиви и драматични. Носят усещането за безвремие, за вечност, спокойствие и празнота. Арменският език е много важен за мен. Дори и да не го владея напълно, усещам го като поетичен, не само на ниво фонетика, а и като начин на мислене. Дълбоко метафоричен е. Изрази като „ще понеса болката ти“ или „светлина за очите ти“ внушават идеята за съпричастност, за споделяне на тъгата и радостта на другия. Това дълбоко ме докосва.
Не мога да отмина Параджанов. Влиянието му върху моето кино със сигурност не е пряко разпознаваемо, но ме вдъхновява начинът, по който изразява арменската поезия чрез образи. Ритуалното му отношение към предметите и към цветовете, това се опитвам по свой начин да усетя и аз. В моя филм влиянието на Параджанов присъства през отворените пространства, светлината и тишината. Музиката беше изключително важна за атмосферата. Докато пишех сценария, открих композитора Стийв Бранд, американец. Не го познавах лично, но музиката му ме грабна. Съдържа нещо дълбоко ирационално, мистично. Слушайки я, усещах енергията на мястото, на природата. Когато започнахме монтажа, реших да използвам точно неговата музика. Оказа се, че пасва идеално. Потърсих го, показах му сцени от филма и той даде съгласието си да я ползвам. Тя не е просто фон, а дъхът на света, който пресъздавам.“
