Специално за Портал Култура
Тази година паралелният конкурс на 59-ото издание на международния кинофестивал в Карлови Вари (4–12 юли) „Проксима“ показа филма „Как така тук всичко е зелено?“. Копродукцията между Сърбия, Хърватия и България (Премиер студио) е вторият игрален филм на Никола Лезаич.
В него един режисьор, който обича доброто кино, но не му се удава често да прави такова, снима банална търговска реклама. Очаква дете, за което знае, че ще е момиче. Мечтае да превърне в кампер току-що купения на старо бус. Но преди да се впусне в бъдещи обиколки с него, заедно с баща си и други роднини потегля към малко селце в Далмация. Там, в някогашна Югославия и настояща Хърватия, е живяло неговото семейство, а с него и той. Има бегли спомени от щастливо детство, прекъснато от войната, а после и от принудителното изселване в Сърбия. Сега, 25 години по-късно, очаква да види изоставената къща на своята прабаба, починала преди доста години в Белград. За да ѝ е спокойно във вечния път, тленните ѝ останки също пътуват. Към второто си погребение, този път в „родното“ гробище.
„Как така тук всичко е зелено?“ е трогателно личен и обаятелно ненатрапчив филм за събирането на парченцата разпръсната колективна памет на едно семейство. Преди повече от четвърт век то е било многобройно, обединено и щастливо. В момента се държи на малцината все още живи човеци, обичали един дом и една градина. Тези, които са все още на някогашното си място, остаряват в самота, но успяват да поддържат духа си без сложни емоции. Сякаш за да навакса пропуснатото, останалият без детство режисьор снима с фотоапарата си – захабени порутени стени и прашасала покъщнина, но и дървета, цветя и много зелена природа.
Как ще живее дъщерята му, когато се роди, нито той, нито майка ѝ знаят наистина. Може би ще намерят сили (и средства) да подновят старата къща и да я превърнат в място за прекарване на лятото? Конкретният план за момента, колкото и това да не му допада, е да напише трийтмънта на поредната си поръчкова реклама. И така, стъпка по стъпка, без приповдигнатост, но и без излишни драми, да гради живота си.
Никола Лезаич: РОДНИЯТ ДОМ Е СВЪРЗАНОСТТА МЕЖДУ ХОРАТА
„Как така тук всичко е зелено?“ е в програмата на „Проксима“, втория по значение конкурс на Международния филмов фестивал в Карлови Вари. Какво означава за теб тази селекция?
Чувствам се обнадежден. Това е тих, много личен филм, който не е предназначен да привлече вниманието мигновено. Затова селекцията в „Проксима“ ми показва, че неговата интимност успява да достигне хората в различни контексти. Означава, че емоциите, които опитах да уловя около семейството, загубата, спомените не са само мои. Има нещо силно във факта, че история, кореняща се в много конкретно място, може да обиколи света и да запази интимността си.
Разказваш историята на семейството си – защо? Какво направи (пре)откриването на някогашната ваша къща в Хърватия (сега в руини) толкова значимо за теб?
Не бях планирал да правя филм за семейството си. Работех върху друг проект, по-амбициозен и далеч от личния ми живот. И тогава баща ми внезапно почина от ковид. Аз пък се бях заразил и не можах да присъствам на погребението му. Този момент разби нещо в мен. Бидейки в карантина, включих лаптопа и започнах да записвам всичко, което си спомнях от пътуването ни, когато възстановихме прабаба ми на родното ѝ място. Не знаех точно какво правя – не беше ясно дали това, което пиша, ще се превърне в сценарий. Беше по-скоро емоционална самозащита. Единственият начин да се справя с мъката.
По странен начин осъзнах, че филмът вече е започнал години преди това – по време на пътуването с баща ми. Неговата смърт направи историята неизбежна. Спря да бъде филм, който може би бих избрал да направя, и се превърна във филм, който трябваше да направя.
Къщата в Хърватия винаги е живяла в ума ми като нещо митично. Не бях ходил там от детството си и с времето тя се превърна в символ на изгубеното, прекъснатото. Когато най-накрая се върнахме там с баща ми, бях поразен от безразличието му. За него смисълът не беше в сградата, а в хората, събрани около една маса. Този контраст между носталгията и практичността, между емоционалната памет и живия опит бе есенцията на филма. И може би просто трябваше да видя онзи обрасъл и рушащ се дом, за да разбера, че домът не е просто една къща – домът е свързаност.
Във филма ти и баща ти, и други членове на семейството (в ролите са актьори) пътувате от Белград до малко село в Далмация, за да пренесете и наново да погребете тленните останки на прабаба ти там. Защо това повторно погребение е толкова важно за теб ?
Живеем в регион, в който много ритуали бяха прекъснати – от войни, прогонване, бюрокрация. Прабаба ми почина в Сърбия – място, което никога не прие за свой дом – и десетилетия погребението ѝ оставаше незавършено. Да я върнем в селото, не беше просто уважение към традицията – беше спонтанно зашиване на нещо, което дълго е било разцепено. Този акт на завръщане, на успокояване на някого в родното му място се усещаше като тихо, но съществено поправяне на грешката. Придаде на историята ни усещане за завършеност или поне – за продължение.
Героят ти неохотно снима реклами, а в същото време закрива надписите и логата на тениската си и маратонките с тиксо – принципно е „против“ рекламата. Каква форма на съпротива е това в консуматорския свят? Вярваш ли, че днес все още има някаква съпротива?
Този парадокс е реален – изкарвам прехраната си с режисиране на реклами, но същевременно ми е дискомфортно от това, което представят. В живота не крия логата на дрехите си наистина, би било прекалено смешно. Но във филма мога да си го позволя и така нещата стават забавни, иронични и по някакъв начин честни. Не е грандиозен акт на бунт, а по-скоро тих израз на неразрешеното напрежение между света, в който живеем, и света, който искаме. Понякога е достатъчно просто да признаеш дискомфорта и открито да застанеш до него.
Имаш една трогателна сцена, в която роднините от Белград и селото си спомнят и неистово повтарят думите на стара песничка, оцеляла през годините. Как постигна това толкова силно усещане за автентичност в изпълненията на актьорите? Имаше ли и непрофесионалисти?
За разлика от предишния си филм, този път работих изцяло с професионални актьори – страхотни, от четири различни републики на бивша Югославия, всички заедно в тази сцена. Целта беше да създадем пространство, в което да изплуват реални спомени. С тази детска скоропоговорка семейството ми е израснало – тя е един от онези емоционални фосили, които преживяват миграция, война и време. Не го репетирахме като представление, а по-скоро като споделена памет. Снимахме сцената от няколко ъгъла, но накрая „непрекъснатият“ кадър ми се стори най-жив и истински – затова и го оставих. Понякога автентичността идва, когато спреш да се представяш и просто оставиш нещо да се случи.
Връзката между героя и баща му, а също и майка му, която не споделя пътуването, но присъства чрез дребни, но значими жестове, е показана дискретно. Героят връзва връзките на маратонките си по начина, по който някога го е учил баща му, и изпълнява дадените по телефона майчини указания. Защо избра този по-скоро ненатрапчив подход на емоционално разказване?
Защото така работи интимността. Рядко казваме „обичам те“ директно. То е в жестовете, в обувката, в начина, по който изпълняваме майчините указания, дори когато сме пораснали и ни се струват леко детски. Исках да почета този тих език. В реалния живот най-силните емоции не изплуват навън – те живеят в навиците, в интонацията, в тишината. Там се опитах да се фокусирам.
Този филм е пълен с незначителни приказки. Но истинската история е какво става в главите и сърцата на хората, докато си говорят. Исках да уловя този емоционален, подводен слой под повърхността.
В дебютния си игрален филм „Тилва Рош“ (2010), който на времето спечели Сърцето на Сараево и бе номиниран за Европейската филмова награда, героите ти правеха опасни трикове със скейтборд насред една запусната медна мина, известна като „най-голямата дупка в Европа“. Какво тогава те привличаше към пънк духа? И защо днес търсиш и намираш зелените пейзажи. Какво се е променило в теб ?
Времето, предполагам. Поостарях. „Тилва Рош“ беше за оцеляването през младостта, този филм сега е за оцеляването през спомените. Все още черпя от личната истина, но фокусът се е изместил. Все пак по някакъв начин двата филма са изненадващо съпоставими – и двата разказват за преходи, за вътрешни промени, но подхождат към тях от противоположни посоки. Първият беше ярък и неспокоен, вторият е тих и рефлективен.
Сред учителите ти има големи сръбски режисьори като Горан Маркович, Сърджан Каранович, Дарко Баич. Какво научи от тях и смяташ ли, че съвременното сръбско кино развива тяхното наследство?
Бяха щедри с опита си и много присъстващи в началното ми формиране. Но мисля, че всяко поколение трябва да намери собствената си граматика, своя собствен тон. Ако има някаква приемственост, тя може би е в етичния подход към разказа, което означава да слушаш внимателно, да се отнасяш към хората с грижа, да оставаш любопитен. Това се надявам да продължа.
Има ли в днешното сръбско кино „нова вълна“ – нещо жизнено и истинско? Ако да, защо?
Определено нещо се движи. Режисьорите тук често работят с минимална подкрепа, но има много креативност и устойчивост. Хората разказват честни истории, често въпреки всичко. Има солидарност и дух. Може би не е вълна, но е пулс. И това е начало.
Как би описал духа на сръбската нация в момента?
Чувстваме се някак постоянно извън синхрон с останалия свят. През 90-те, когато Европа преживяваше своите Summer of Love и парти сцена, ние бяхме във война. А сега, когато светът сякаш затъва в най-тъмния си етап от Втората световна война насам, при нас се случва нещо неочаквано. Последните студентски и университетски протести в Сърбия възродиха усещането за солидарност и емпатия – чувства, които мнозина смятаха за изчезнали. Хората започват да осъзнават, че не са сами. Това ми дава надежда за Сърбия. По странен начин се чувствам по-оптимистичен за това място, отколкото за останалия свят.
Какво преживяване беше работата ти с българския копродуцент и каква беше неговата роля във филма?
Беше страхотно сътрудничество – както в операторския, така и в звуковия отдел. Дори има малка роля за българския актьор Веселин Анчев, който се представи фантастично. Забавлявахме се много. Нашите страни споделят паралелни истории, което създаде усещане за доверие и разбиране. Филмът беше направен от хора от бивша Югославия и от България, която допълва картината. Тази мозайка не е само логистична – емоционална е.
