Специално за Портал Култура

Тази година юбилейното 60-о издание на Международния кинофестивал в Карлови Вари (3–11 юли) отново включи в международния си конкурс филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. „Черни пари за бели нощи“ е второто им участие в него след отличния резултат през 2019 г., когато „Бащата“ им донесе Голямата награда Кристален глобус. Днес поканата на селекционерите и най-вече на артистичния директор Карел Ох към Кристина и Петър може да бъде разчетена така: „Знаем, какво умеят тези българи със специфичен авторски профил и желаем да покажем новото, което са направили. И още – придобитата награда не означава, че сме спрели да ги наблюдаваме“.

Преди време в статия за българските участия в Карлови Вари написах, че няма друг международен кинофестивал от такава категория, който да е награждавал с най-големия си приз почти последователно два български игрални филма – споменатия вече „Бащата“, а също и „Уроците на Блага“, 2023 г., на Стефан Командарев, при това заедно с наградата за най-добра актриса на Ели Скорчева. Интересът на Карлови Вари към нас е последователен и датира не от вчера. Този фестивал е направил и продължава да прави много за българското кино.

От своя страна, с „Черни пари за бели нощи“ Кристина и Петър също са направили добро на себе си. Върнали са се към предпочитани от тях теми и към характерния начин, по който ги представят на публиката. Доразвили са темата, която ги занимава от „Урок“ насам – оцеляването на обикновените хора в несвършващия преход в България.

Както „Бащата“, така и този филм е изграден върху отношенията между двама души – там между баща и син, тук между съпруг и съпруга. Марина и Гоша са прекарали част от живота си в тоталитарна България. В „новото“ време, преди да се пенсионират, мечтаят да посетят Санкт Петербург по време на белите нощи. Заради нападението на Украйна от Русия пътуването пропада, следва поредица от преживявания. Оформя се образ на поколение, което по ирония на съдбата е останало без минало и е в невъзможност да има бъдеще.

Все пак, за разлика от „Бащата“, където синът очаква дете и това носи обещание за бъдеще, тук двойката е стерилна. Привикнали към тази липса, съпрузите удържат брака си благодарение на мълчаливото си съучастие. Но когато тайните им излизат наяве, и двамата рухват. 

Личният им стерилитет въздейства и на второ ниво – като невъзможност на настоящето да роди нещо добро – за тях, а и за други хора като тях.

В разговор, които водих с Кристина и Петър преди години по повод на „Бащата“, на моя констатация, че: „Героите действат и от страх. Бащата се страхува какво ще е бъдещето му без жена му, синът пък се страхува какво ще е бъдещето му със собствената му жена“ – те отговориха: „Да, малко уплашени герои, но без страх от Бога“.

Марина обаче е вярваща православна християнка. В един момент се разпознава като грешница – през целия им съвместен живот е криела от съпруга си истината за несбъднатото им родителство. В стремежа си към изкупление сменя счупеното си кръстче с ново – търси път към покаянието. Гоша е колеблив мъж, който от години живее с чувство за вина и поддържа спасителна лъжа за себе си пред съпругата си. Подлъгва се по обещания, не устоява на изнудвания. Търси начин да изкупи съвестта си, като осъществи мечтаното от Марина пътуване към белите нощи. Не е вярващ и не забелязва кога кръстчето ѝ се счупва. Бунтува се срещу разбойничеството, но плаща за това с жесток побой. 

Един от силните епизоди е срещата на Марина с клошар, представящ се за свещеник. Обляно от светлина, лицето ѝ грее. Тя вярва, че новото кръстче ще я спаси. Този странник в расо произнася една от най-важните реплики във филма: „Аз ти го осветих кръстчето, ама да знаеш, то ,черното, не излиза ни с молитви, ни със светена вода, ни свещи да палиш. Аз съм пробвал – не помага“. И добавя: „Който лъже, го боли, който крадне, го сърби“ (казва го три пъти).

Двамата герои са заклещени между лъжата и кражбата (парите за мечтаната екскурзия са събирани от подкупи). Преживяват шок, после идва опит за пречистване.

На финала върху титрите, без да ги виждаме, чуваме само откъслечни, всекидневни фрази. Сякаш нищо не се е случило.

„Черни пари за бели нощи“ е за двама души, които нямат друг избор, освен да живеят заедно в разпадналата се и разпадаща се действителност. Така са започнали, така и ще останат. Финалът поверява бъдещето на едно детско музикално трио, което свири Неаполитанската песен на Чайковски. Препратката към „Лебедово езеро“ не е случайна. От една страна, тя принадлежи на руския свят, на който Марина винаги се е уповавала. От друга – оставя възможността за друг, по-чист живот. 

Кристина Грозева, Петър Вълчанов: „Не наказваме героите си“

„Черни пари за бели нощи“ e петият ви игрален филм, който отново определяте като трагикомедия. Има ли конкретна житейска случка зад историята на двамата съпрузи пред пенсия, чиято екскурзия до Санкт Петербург се проваля заради нахлуването на руските войски в Украйна преди четири години?

Този път – не. За разлика от някои от предишните ни филми, тук нямаше една конкретна случка, от която да тръгнем. По-скоро героите постепенно се сглобиха от различни хора, ситуации и наблюдения, които сме събирали през годините. Искахме да уловим един много разпознаваем типаж от съвременната българска действителност – хора, при които личният интерес постепенно е подменил ценностите, а моралните компромиси са се превърнали в естествен начин на живот. И все пак не искахме да сме осъдителни или дидактични, а да се отнесем с разбиране и любов.

Самата идея обаче се появи, още докато работехме върху сценария на „Слава“. Тогава разговорът се завъртя около българската поговорка „Бели пари за черни дни“. Решихме да я обърнем наопаки и се получи нещо много изненадващо – „Черни пари за бели нощи“. Помислихме си, че това би било страхотно заглавие за филм. И докато си почивахме от сценария на „Слава“, ей така, за забавление, набързо нахвърляхме сюжета – черни пари, защото са от подкупи, бели нощи, значи героите мечтаят да ги видят и затова събират парите от подкупите… и така. Много бързо набъбнаха обстоятелства, оформиха се характери и още тогава просто видяхме филма. Написахме първия вариант на сценария по време на първия локдаун, а когато Русия нападна Украйна – всичко сякаш само си дойде на мястото. Бяха нужди почти микроскопични намествания, за да синхронизираме събитията във филма с настоящата историческа реалност.

Марина е акушерка, а Гоша е диспечер в железниците. Защо избрахте точно тези професии за героите? И защо са на възраст, която наричаме „трета“?

Преминахме през различни идеи и професии, но акушерката и железничарят се оказаха най-функционални за драматургията. Те носят силен визуален потенциал и ни позволиха да разказваме чрез образи и действия, а не чрез обяснения.

А защо са в третата възраст? Едно е да си на 30 или 40 години и да осъзнаеш, че дотук си живял в грешка. Тогава все още имаш време да започнеш отначало, да промениш нещо. Но когато си над 60, подобно прозрение е много по-болезнено. И може би тогава, като някакъв защитен механизъм срещу вътрешния разпад, самозаблудата става най-силна.

Всъщност за нас това е най-обърканото поколение в България. Половината му живот е минал с песни за червеното знаме, а другата половина – под звуците на „Едно Ферари с цвят червен“. Ето защо ни се искаше през Марина и Гоша да надникнем в света и душата именно на това поколение.

Във филма постоянно се броят пари. Предлагат се, отнемат се. Защо парите заемат толкова важно място във филмите ви?

Парите са най-бързият начин да разбереш кой е човекът срещу теб. Достатъчно е да поставиш между двама души една сума пари и почти веднага става ясно какви са отношенията им, какво ги изкушава, от какво се страхуват и докъде са готови да стигнат.

Всъщност нас никога не са ни интересували самите пари. Интересува ни моментът, в който парите започват да променят хората. 

Марина идеализира белите нощи и покрай тях всичко руско, предана православна християнка е. Защо решихте да е такава?

Според нас Марина не е предана християнка, а по-скоро една пишман християнка. Хем се моли пред иконата, хем вярва в суеверия. Хем бленува за възвишената красота на белите нощи, хем се валя в нищетата на лъжата и корупцията. Познаваме много хора като Марина. Хора, които се смятат за дълбоко вярващи, без изобщо да осъзнават, че животът им непрекъснато опровергава собствените им убеждения. Ето това дълбоко противоречие искахме да изследваме най-вече чрез Марина.

Тя е разпъната между мечтата си да посети Санкт Петербург, въпреки че парите са придобити по нечестен начин. В един момент обаче, когато екскурзията ѝ се проваля и илюзията, в която е живяла, се срива, тя решава да скъса с всичко предишно. Защо го прави?

Струва ни се, че Марина не иска да скъса с живота си. Тя иска да го запази. Иска да остане със същия мъж, на същата работа, сред същите хора. Единственото, което иска да промени, е себе си. Но много бързо разбира, че това е невъзможно. Не можеш да промениш само себе си, без това да разруши света, в който си живял дотогава. Именно в това е трагедията ѝ.

Гоша е пребит от нагли престъпници. Защо тъкмо той става изкупителната жертва?  

Гоша става жертва най-вече на собствените си грешки и заблуди. Подобно на Марина, той също живее в свят, който сам си е построил. Във филма не наказваме героите за това дали вярват, или не вярват в Бог. По-скоро ги срещаме с последствията от изборите, които сами са направили.

Защо е важно за вас да нямат деца? 

Липсата на деца прави двамата още по-зависими един от друг. Те са останали сами със своите мечти, страхове и заблуди. Няма следващо поколение, което да ги извади от този затворен кръг и да им дава надежда и смисъл. И да, както ти сама отбеляза, това е и символ на тяхното духовно безплодие. Намек, че те рискуват да пропилеят целия си живот, без да оставят след себе си нищо истински смислено. 

Продължава ли във вашите очи корупцията у нас да е всекидневие, а достойнството на „малкия човек“ да не е обект на загриженост?

Темата за корупцията е водеща във филма, но нас не ни интересуваше толкова корупцията от гледна точка на обществения или политическия дискурс. Искахме да изследваме корупцията вътре в човека – във взаимоотношенията му с близките, в любовта, във вярата, в начина, по който постепенно започваш да подкупваш собствената си съвест. Именно тогава достойнството на малкия човек е застрашено. Когато превърне корупцията в начин на живот и позволи тя да се пропие в най-интимните кътчета на неговия свят, дори в мечтите му.

Само религиозна тема ли е православието в този филм за вас? Намирате ли, че то отново завзема публичното пространство?

За нас православието във филма е по-скоро психологическа, отколкото религиозна тема. Интересува ни как човек използва вярата – дали като път към себе си, или като оправдание за собствените си заблуди.

Иначе, да – през последните години наблюдаваме как различни политици и популисти все по-често използват православието като политически инструмент. Парадоксално е, че сред тях нерядко са хора, които десетилетия наред са били част от системата, воювала яростно срещу същата тази религия. Когато вярата започне да служи на властта, тя лесно може да бъде корумпирана по същия начин, по който се корумпират институциите.

Защо всеки от героите си е изградил собствена версия за истината и е решил да вярва в нея?

Това беше една от основните ни творчески задачи. Не ни интересуваше толкова обективната истина, а механизмът, по който човек постепенно си създава удобна нейна версия. Самозаблудата рядко идва изведнъж. Тя е резултат от поредица малки компромиси, които с времето започват да изглеждат естествени. Всеки от героите защитава собствената си истина, защото тя му позволява да продължи да живее със себе си.

Какво е символното значение на сцената, в която клошар в расо решава да „освети“ новото кръстче на Марина и тя не се съпротивлява? Това ли е единственият персонаж във филма, който чрез думите си „Който лъже, го боли, който крадне, го сърби“ казва истината?

Казват, че лудите понякога изричат най-големите истини. А дали този човек е луд, клошар, юродив или измамник, оставяме на зрителя да прецени. За нас по-важното е, че точно в тази сцена Марина, която непрекъснато лъже – и себе си, и другите, сега сама се оказва лъгана. Тя се оставя да бъде измамена с едно фалшиво освещаване на кръстчето ѝ. Парадоксът е, че именно тази лъжа я доближава най-много до истината. Привидно несвързаното бръщолевене на лудия – „Който лъже, го боли, който крадне, го сърби“ – пробива бронята на всичките ѝ оправдания и уцелва съвестта ѝ. Милко Йовчев направи изключително превъплъщение. Това вероятно е една от най-трудните роли във филма.

Таня Шахова е забележителна в тази роля. Как решихте да я поканите да играе във филма? 

С Таня работим вече в четвърти филм заедно. Тя е изключително интуитивна и сетивна актриса. Не обича да репетира, умее да импровизира, а това много ни вдъхновява. Разбира се, Таня има и една много опасна черта – когато ѝ хрумне някоя идея, трудно можеш да я спреш. Например веднъж, по средата на снимачния ден, просто реши да хване автобуса и да отиде до Илиянци на пазар. Но това вече е съвсем друга трагикомична история… Това, което най-много ни впечатлява в Таня, е, че тя има рядката способност да бъде едновременно изключително крехка и много силна. Именно затова толкова добре разбира Марина.

Защо продължавате да държите толкова много на обичайните си актьори Иван Савов, Маргита Гошева, Иван Бърнев?

Прекрасно е да се работи с тях, разбираме се без думи. Те умеят да надграждат и да създават живи и истински образи. Самокритична са, обичат да си правим изненади. Но има и много нови актьори, които снимахме във филма и искаме да снимаме пак с тях, като Лора Тенчева, Анна Манолова, Александра Спасова и Милко Йовчев. Освен тях има и една голяма група непрофесионални актьори, които са толкова добри и автентични, като Ана и Надежда Братоеви, Боян Дойчинов, които играят в почти всичките ни филми. Има и още няколко невероятни натуршчици дебютанти – Милка Гецковска, Георги Колев, Крум Дойчинов, Мария Лазарова. И всъщност финалната група актьори, без които не можем да работим, е тази на режисьорите. Най-емблематичната фигура там е Николай Тодоров, който играе във всеки наш филм и сериал. Толкова е добър в лошотията си и толкова лош в добротата си, че просто не можем да му устоим! Милко Лазаров също е смайващ в своята автентичност. За първи път открихме и актьорския талант на Надежда Косева и Стефан Командарев, Калин Калинов, Богомил Калинов и Александър Калинов. Най-хубавото като работиш с актьори режисьори е, че не се налага да правиш нищо. Просто си седиш пред монитора и се наслаждаваш.

Мислите ли, че в предишните ви филми героите са жертви на системата, а тук – на самите себе си? Защо ги накарахте да се пречистят и по този начин като техни създатели опростихте греховете им?

Защото ги обикнахме и искахме да им дадем още един шанс, макар и малко закъснял. Може би точно в това е и отговорът на първата част от въпроса. В този филм просто погледът ни е насочен една идея повече навътре. Не толкова към системата, колкото към човека, който сам започва да възпроизвежда нейните механизми.

Ако ви кажат, че филмът ви е християнски, как бихте реагирали?

По-скоро бихме се притеснили от етикета. Защото у нас той вече носи доста конкретни асоциации. Ако някой открива в него християнски мотиви – чудесно. Но ние никога не сме тръгвали от идеология или религиозно послание. По-скоро ни занимаваше човешката способност да оправдаваме собствените си компромиси. Всеки от тях сам по себе си изглежда незначителен, почти невинен. Но малко по малко те се натрупват, докато един ден не се превърнат в огромна тежест, която задушава всичко истинско.

Във филма млади хора изпълняват Неаполитанската песен на Чайковски. Каква е ролята на тази музика и изобщо на това поколение в него?

Музиката винаги е имала много важна роля в нашите филми. Стремим се никога да не я използваме като средство за манипулиране на зрителските емоции. Искаме тя да бъде естествена част от света на героите и винаги да произтича от самото действие. Ето защо решихме, че докато животът на Марина и Гоша бавно се разпада, децата ще свирят с цялата лекота, чистота, надежда и жизнерадост на хора, които тепърва започват живота си. Контрастът между тези два свята беше по-важен за нас от самото музикално произведение. А ако трябва да си признаем честно, Неаполитанската песен на Чайковски се оказа и най-познатото подходящо произведение и за тримата малки музиканти.

Колкото до младите хора – те са своеобразната противоположност на нашите главни герои. Те тепърва правят първите си избори. Светът още не ги е принудил да живеят с тежестта на компромисите. Те носят надеждата, че все още е възможно човек да тръгне по друг път.