Специално за Портал Култура
Тази година юбилейното 60-о издание на Международния кинофестивал в Карлови Вари (3–11 юли) представи в основния си конкурс филма на режисьора Ян-Ерик Мак „Щастливо семейство“. Това е първият швейцарски филм, включван някога в този конкурс, при това с история, която малцина биха свързали именно с тази страна.
Филмът проследява всекидневието на самотната майка Ники. За да осигури нормални условия на живот на двете си деца, тя работи денем и нощем. В един момент обаче по силата на швейцарското законодателство децата ѝ са отнети и настанени в приемно семейство, като местонахождението им се пази в тайна. Движеща сила на филма е безразсъдната решимост на Ники да си върне децата. Двойственият живот, в който тя съзнателно затъва, само и само да е близо до тях, е интригуващ, но и потискащ. Откраднатите мигове на споделено щастие въвличат и тримата в лъжа. В личната драма на Ники се включва и българката Вера (в ролята великолепната Мартина Апостолова). Нуждата от пари я е отвела в богатата страна, но я е откъснала от малката ѝ дъщеря. Двете жени се срещат в коридорите на училището, където работят като чистачки – всяка белязана от различна форма на самота.
Бедността във филма е показана не като проблем единствено на чуждите работници. Ники е швейцарка, но и това не ѝ гарантира възможността да си осигури по-добър живот. Заплахата да загуби децата си завинаги е реална. Този сюжет започва често да присъства в европейското кино. Днес своята гледна точка към нея добавя и един швейцарски режисьор.
Кое прави едно семейство щастливо? Парите, материалната сигурност или емоционалната връзка между родители и деца? Показан без сантименталност и без осъждане, човешкият конфликт във филма едва ли щеше да е толкова силен, ако не се случваше в една от най-богатите страни в света.
Ян-Ерик Мак: Искахме да разколебаем представата за идеалното щастливо семейство
Филмът ви се казва „Щастливо семейство“, но всъщност разказва за Ники, затънала в дългове самотна майка на две деца, принудена да работи на две места. Защо избрахте това заглавие?
Искахме да разколебаем представата за идеалното щастливо семейство. Не по циничен начин, а като повод за размисъл и диалог.
Швейцария се слави като богата и социално защитена държава. Във вашия филм обаче виждаме съвсем различна реалност. Защо ви беше да я покажете?
Швейцария действително е една от най-привилегированите държави. Въпреки това, според организацията Caritas Switzerland, близо милион и половина от деветте милиона жители на страната живеят в бедност или са изложени на риск от бедност. Много от тях работят, но въпреки това едва успяват да свържат двата края.
Докато децата са сами, в апартамента избухва пожар. Това само нещастен случай ли е, или последица от по-голям социален проблем?
Това е нещастен случай. Но пожарът е симптом на загубата на контрол в края на една верига от взаимосвързани събития. А тази верига е пряко свързана със социалната несправедливост.
Емоционалното ядро на филма е отказът на Ники да приеме, че може да загуби децата си. В стремежа си да ги задържи тя взема рисковани решения, които ги поставят в опасност. Къде според вас минава границата между безусловната майчина любов и личната отговорност?
Именно тази тънка граница искахме да изследваме чрез историята. Желанието на Ники като майка да бъде близо до собствените си деца е напълно разбираемо емоционално. В същото време тя взема крайни решения и преминава граници – както буквално, така и преносно.
В режисьорските си бележки споменавате, че сте разговаряли с много социални работници, приемни родители, училищни психолози, представители на Caritas Switzerland. Тези срещи промениха ли сценария?
Подобни крайни ситуации са изключително стресиращи за всички участници. Затова искахме да разберем по-добре не само гледната точка на семейството, но и тази на институциите – техните отговорности, процедури и ограничения. И те са хора. Хора, които възприехме като всеотдайни професионалисти, но които също работят под огромно напрежение.
Твърдите, че федералната система на Швейцария прави решаването на подобни проблеми по-трудно и че обществената подкрепа за семействата е изненадващо ограничена. За хората извън Швейцария това вероятно звучи шокиращо. Как си го обяснявате?
В много отношения федералната структура на Швейцария е едно от най-големите ѝ предимства. Но тя може и да забавя процесите. Според мен по-фундаменталният проблем е рестриктивната семейна политика и традиционното разбиране за семейството. И двете водят до дискриминация на жените или по-точно – на майките.
Анна Шинц е изпълнителка на главната роля, но и съавторка на сценария. Личният ѝ опит и интуицията ѝ имаха ли значение?
Написахме сценария с Никита Афанасиев и Ева Кинхолц. И двамата имат журналистически опит. В съчетание с гледната точка на Анна като актриса и моята като режисьор успяхме да изследваме темата от различни перспективи, което за мен беше изключително интересно. С Анна сме семейство и имаме две деца, така че темата за семейната политика естествено присъства във всекидневието ни.
Работата с деца често е непредвидима, но във филма точно те изглеждат напълно автентични. Как успяхте да изградите подобно доверие?
Имахме големия късмет да открием тези две талантливи деца след дълъг кастинг. За мен доверието беше ключово, но също толкова важно беше въпреки тежките сцени да не губим усещането за игра и удоволствие от процеса. По време на подготовката ни помагаше детският коуч Ивет Данку, която проведе специален уъркшоп. На снимачната площадка Анна също имаше огромна роля, помагаше на децата да навлизат в сцените. Между тримата се изгради чудесна връзка и до днес поддържаме контакт, както с тях, така и със семействата им.
Един от силните ходове е решението на Ники тайно да започне работа като чистачка в новото училище на децата си. Те я разпознават, но запазват тайната. Това акт на любов ли е, или тежък емоционален товар?
Макар да няма лоши намерения, Ники поставя децата си в конфликт на лоялност. Така въвлича себе си и тях в сложна ситуация.
Сцените с Вера – българската чистачка, която живее далеч от дъщеря си, са ключови. Тя изглежда по-спокойна – разчита на семейството си в България. Обратното, Ники е постоянно напрегната, живее с децата си, но почти няма възможност да е с тях. Какво ви интересуваше в този контраст?
Интересуваше ни образ, който да бъде своеобразно огледало на ситуацията на Ники, но идващ от съвсем различен социален контекст. Не за да омаловажим трудното положение на Ники, а за да го поставим в един по-глобален контекст.
Ролята на Вера е поверена на прекрасната българска актриса Мартина Апостолова. Кое ви убеди, че тя е точният избор за тази роля? Физическата прилика между Мартина и Анна Шинц беше ли търсена?
Мартина Апостолова ми беше препоръчана от кастинг режисьорката ми Нора Лайбундгут, беше я видяла в програмата Berlinale Shooting Stars. За нас срещата с Мартина беше истински късмет. Физическата прилика между нея и Анна ми се стори интересна заради символното ѝ значение. Все пак за мен беше важно поддържащите роли да бъдат поверени на силни актьори. Освен Мартина Апостолова във филма участват още Юлия Йенч, Бетина Щуки, Михаел Нойеншвандер и други актьори, на които искрено се възхищавам.
От един момент социалната драма се преобръща в психологически трилър. Защо избрахте в историята да има толкова много напрежение?
Самото превъплъщение и лъжата на Ники относно новата ѝ самоличност носят ясно изразена криминална енергия, която естествено поражда напрежение. Но същевременно това води и до абсурдни, почти комични ситуации.
За разлика от „Фиорд“ на Кристиан Мунджиу, който разглежда сходна тема в Норвегия, при вас социалните работници не изглеждат толкова безсърдечни. По-скоро са част от система, която иска да помогне, но често не успява. Така ли е?
Пожарът и отказът на Ники да сътрудничи поставят и институциите в трудна ситуация, защото по закон те са длъжни да защитят децата. Това затруднява и нас като наблюдатели еднозначно да застанем на едната или на другата страна. За нас беше важно да поставим под въпрос самата система. Защото, ако тя функционираше така, както трябва, институциите щяха много по-рядко да бъдат принудени да се намесват.
Сред героите ви има мъж, чиято работа е да бие църковните камбани. Той помага на Ники, без да очаква нищо в замяна. Защо го има този персонаж?
Матиас е героят с най-много тайни. Той помага на Ники, без да разберем напълно мотивите му. Може би вижда себе си в нея или пък шанс да промени собствения си живот. Но в крайна сметка остава самият жест на помощ.
Краткото бягство на Ники с децата е истински миг на свобода. Защо избрахте именно Италия?
Изборът беше чисто географски, защото това е най-бързият начин да се стигне до границата. За децата тя е място, за което мечтаят – ваканция, която никога не биха могли да си позволят.
Докато гледах „Щастливо семейство“, на моменти се сещах за социалния реализъм на братята Дарден и Кен Лоуч, но вашият филм носи много по-силен съспенс. Кои режисьори са ви вдъхновявали?
Възхищавам се на киното им заради човечния, топъл поглед към хората. По принцип обичам най-различни филми. Но Федерико Фелини, Роберто Роселини и Виторио Де Сика – особено ранните им творби и италианският неореализъм – винаги са били голямо вдъхновение за мен. През последните години режисирах трилър сериал и шпионски сериал, което събуди интереса ми към жанровото кино и също оказа влияние върху първия ми пълнометражен филм.
Мартина Апостолова: Откъдето и да идва, майката е воин
Ян-Ерик Мак споделя, че те е препоръчала неговата кастинг режисьорка, след като те е видяла в Berlinale Shooting Stars, и че за екипа си била „истински късмет“. Какво те убеди да станеш част от този филм?
Когато се свързаха с мен, бях адски изненадана и разбира се – щастлива. Не мисля, че съм имала време за мислене, не бих отказала чужда продукция. Още повече, след като прочетох сценария, си дадох сметка, че това не е просто локална продукция. Отношението им още от началото беше страхотно, с много уважение разговаряха с мен. Казах им: „Хора, спокойно, не съм Мерил Стрийп на Балканите“. След разговора ми с Ян вече бях абсолютно сигурна, че искам да съм част от този филм. Говорихме много, първият ми кастинг, така да се каже, беше една много дълга онлайн среща с него. Разговаряхме за българската култура, музиката, природата, изобщо за неща, с които според мен трябва да се гордеем, а той от своя страна беше любопитен.
Кое те впечатли в историята? Социалната тема или личната драма на майката?
Впечатли ме най-вече, че на преден план стои съдба, подобна на тези, които разказваме в източноевропейското кино, тя идва директно оттам. Честно казано, не бях запозната със социалните проблеми в Швейцария и малко се изненадах. Хареса ми много пътят на главната героиня и начинът, по който преминава по него – адски силен образ. И ме грабна човешката чувствителност, с която беше разказана историята на хартия.
Твоята Вера има сравнително малко екранно време, но оставя силна емоционална следа. Как изгради образа си така, че да се запомня?
Винаги са ме впечатлявали „кратките“ роли, които остават за дълго в съзнанието ми като зрител, и съм се питала какво точно е направил актьорът, какво е заложил, за да блесне и да ме докосне за толкова кратко време. Много исках да опитам да постигна такъв ефект. За да се случи, изпълнението трябва да е комплексно, но не претрупано. За минути да запознаеш публиката с героя си и да ѝ дадеш нещо, заради което да го заобича. Нямам идея дали се запомня, защото още не съм гледала филма, но се надявам да оставя следа. Исках да се представя добре, да допълня филма, да не съм излишен герой. Все пак по един или друг начин Вера променя/помага за изхода на Ники.
Срещна ли се с жени, които живеят и работят далеч от децата си, или изгради Вера, опирайки се на собствения си житейски опит?
И двете. Познавам много жени, които са като Вера. Което е и тъжно, но и по някакъв начин вдъхновяващо. Те живеят животите си, без да се оплакват. Малко като коне с капаци рият напред, защото нямат избор. Исках обаче Вера да изпитва и съпричастност, която мисля, че е присъща на тези балкански жени, принудени да са далеч от семейството/децата си. Собственият ми опит с живот в чужбина също свърши работа. Още повече, че съм живяла в немскоезична страна, което тотално ми беше от полза. Мислех за Вера като за жена, която не забелязваш по коридорите, но ако се заговориш с нея, никога няма да я забравиш.
Вера и Ники идват от различни светове, но ги свързва една и съща болка. Каква е, според теб, невидимата връзка между двете героини?
Не мисля, че може да се нарече невидима, но все пак – майчинството. Това съчувствие и разбиране без думи между две майки, независимо от кой край на света идват. И това, че може би швейцарската майка не би реагирала по начин, по който реагира жена от Балканите. За нас подобни случай не са изненада, докато там – в държавите, в които никой не прекрачва закона, никой няма да посмее да помогне на „престъпник“, ако той е обявен за такъв. Независимо дали е майка, дете и т.н.
Ян-Ерик Мак споделя, че физическата прилика между теб и Анна Шинц е символно важна. Това помогна ли ти да не се чувстваш в подчинено положение?
Не съм мислила изобщо, че се търси такава прилика, дори не сме го коментирали. Може би той като режисьор е искал да постигне някаква препратка, търсил е аналогията. Нито в ролята, нито като актрисата Мартина, на чужд терен с малка роля, не съм се почувствала в подчинено положение. Във филма Вера и Ники са равни. И това е най-ценното, ако то наистина излиза на екрана.
Какво най-силно те впечатли в работата на швейцарския екип?
Тишината. Била съм и сред други чужди екипи – големи и малки продукции. Но такава тишина никога и никъде не бях виждала. Спокойствието, с което тези хора работеха и разговаряха помежду си. Не ме разбирайте погрешно – винаги има един първи асистент режисьор, който постоянно вика и дава зор на станцията, това е нормално. Но говоря за един друг вид тишина. И уважението, с което се отнасят помежду си. Адски ме впечатли операторската група. Бързи, тихи, всеки с едни слушалчици в ухото, не можеш да ги чуеш как и кога обсъждат кадъра, осветлението и пр. Юнус (Рой Имер) разговаряше така спокойно с целия си екип и толкова фино и концентрирано постигаше красиви картини – бях гледала негови филми преди това и трябва да кажа, че спокойствието от картината му е такова и на терен. Бях много притеснена от работата с него, преди нашия филм той беше снимал със Сърша Ронан, актрисата от „Бягството“ на Нора Фингшайд, но след първата ни среща цялото ми притеснение се изпари за миг.
А Ян-Ерик Мак как те въведе в образа ти?
Ян беше много внимателен и абсолютно наясно какво иска, как си представя Вера и какво означава тя за него в историята. Беше много категоричен и в интерес на истината – притеснен. Когато направихме първа репетиция онлайн с него и Анна, след като казах първата си реплика и двамата отдъхнаха толкова дълбоко и даже ме спряха и започнаха да се смеят, защото дотогава общувахме на английски и нямаха представа как говоря немски. Бяха толкова щастливи. Казаха ми, че не са очаквали да „чуят смисъл“ още от първа репетиция. Аз съм много педантична в работата си и мисля, че това допадна на Ян. Давах предложения, разбрах идеите му и работата ни тръгна. Дори за малката роля, която имах, той ми обръщаше внимание и ме изслушваше, когато имах какво да кажа. За него този филм означава много, беше много развълнуван, защото дълго време се е борел да режисира пълнометражен филм. Веднага усетих това и исках и аз да дам своя дан за постигането на тази негова мечта.
Вера е човечна и уверена жена. Смяташ ли, че отношението към източноевропейските емигранти започва да се променя?
Не мога да кажа категорично. Отношението от местните към „чуждите“ винаги е субективно и зависи изцяло от хората, а не от времето, в което живеем. Категорично Анна и Ян имат човечно отношение към емигрантите и искат да разкажат за тях с положителен знак. Те са от хората, които си дават сметка, че не всички са там, за да „точат“ държавата, и че човек, който живее нормално, никога не би напуснал родината и семейството си. И усещат тази болка и борба. Ето откъде идва уважението, което имат към героинята ми.
Научи ли нещо за цената на майчинството, което не знаеше?
Нищо, което не знаех. Но за пореден път си дадох сметка за едно – така, както една майка може да се бори за децата си, нещата, на които е способна за тях – това са свръхчовешки усещания и върхове. Майката е воин. Откъдето и да идва.
Твоята Вера носи собствено достойнство. Не търси съжаление, има милост. Как се играе една толкова наситена роля?
Беше ми много интересно. И докато се подготвях, и по време на снимките. „Не търси съжаление, има милост“ е адски точно определение за Вера и ти благодаря за него, защото това съм целяла. Дали е наситена – ще каже зрителят. Но за мен беше удоволствие и обичам да върша работата си с лекота.
Как се получи тази близост между двете героини, която се усеща без думи?
С Анна си паснахме още на първа среща. Тя и Ян не са типичните швейцарци. Все пак са артисти. Носят топлина, която не е много типична за този край на света. С Анна разговаряхме много за лични неща. Разпитвахме се взаимно, бяхме любопитни една за друга. Оказа се, че имаме доста общи неща като житейски опит, и мисля, че това ни свърза. Надявам да се вижда и на екрана. Тя е много последователна и жертвоготовна актриса. Ентусиазмът ѝ на терен е заразителен, нескромно смятам – моят също и там някъде кликнахме. След дублите се питахме: „Добре ли беше, можем ли нещо да променим, това добре ли го казах, а там ОК ли реагирах“. И някак си тази „завера“ проработи.
Ако днес отново трябваше да изиграеш Вера, би ли променила нещо?
Ще мога да отговоря на този въпрос, когато гледам филма. Но от днешна гледна точка, връщайки времето и спомняйки си дублите – не мисля.
