Епохата, в която ми се падна да живея, цялата спазматична история на Полша и света е особената причина за усещане за недостатъчност. Като размишлявах над невероятните съдби на хора, градове и страни, бях поразен, колко малко от трагедиите на моя век е намерило израз в думите.

Слово след удостояването на Чеслав Милош с Doctor honoris causa на Католическия университет в Люблин

Многоуважаеми г-н Ректор, достойни Сенат, скъпи участници в тържеството!

Чувствам се като студент, заспал над книгите и сънувал, че изведнъж става доктор и не разбира как се е случило това и действително ли означава, че утре няма да се явява на изпита, за който се е подготвял. Такова сравнение ми хрумна може би защото от момента, когато публикувах първите си стихове в годишника на нашия университет Alma Mater Vilnensis, съм се явявал на много изпити с различни, невинаги успешни резултати. Но този сън в навечерието на изпита има също нещо общо с чудесата на изтичащото време, защото не съм изцяло убеден, че действително е било всичко случило се с мен в разни близки и далечни краища от деня, когато напуснах моя университетски град, че мои книги са преведени на екзотични езици и че направих професорска кариера в Калифорния. Преди всичко обаче сънят на студента подсеща за контраста между неспокойството, незнанието и нерешителността на младостта и тържествеността на тогата и баретата, в които е облечен. А нали непрекъснато се случва така – и това е правило – че облеклото, което носим, ни се струва по-различно, отколкото е в собствените ни очи. Постепенно, обаче, привикваме с него, макар че и тогава нашето истинско „аз“ продължава тихичко да протестира отвътре, мечтаейки за не толкова пищни и по-прилепнали към тялото дрехи.

Вероятно мнозина от присъстващите си задават въпроса, какво всъщност мисли старият поет, който в своите скиталчества из чужбина е събрал три международни награди, включително и Нобеловата, и след 30 години се завръща в страната на своя език. Преди всичко бих искал да предпазя навярно многобройните в тази зала привърженици на литературната професия. Опомнете се, ако едва сега започвате да пишете стихове. А ако вече пишете, постарайте се да не ги печатате. Казвам ви го, защото печатното слово притежава удивителната способност да застива във форма, която скоро става чужда на автора и в която той не успява да се разпознае. Нещо повече, той трябва да поеме отговорността, подписана с неговото име и фамилия, и така всичко, което за него е вече минало, се изписва в обществения образ на неговото творчество и личност. Той се е старал и му се струва, че ей сегичка ще долови нещо, а към онова, което излиза изпод перото му се отнася като към опит, като подготовка към истинското постижение. Но идва ден, когато се оглежда назад и вижда, че всяка временна форма се е превърнала в негов дом завинаги. Хванат в нея и възпрян в своя устрем, той вече е изгубил контрола.

На младини имах мъгливи представи какво е това почтена възраст – представях си я някъде след петдесетте. Тя ми се виждаше като спокойствие след свършена работа, сбиране на плодове, блажена медитация по повод на преживяното. Днес – след няколко дни правя седемдесет – виждам доколко тези представи са били погрешни. Защото старостта се оказа тъжно знание, но и неспокойствие, ненаситност и по-голямо от когато и да е удивление пред чудесата на живота, а също и непрекъснато подхранваната надежда, че ако посегна с ръка ще заприличам на онези японски художници, които едва навършили своите деветдесет години, заявявали: „Започвам да умея рисуването“. Досещам се и съзнавам колко илюзии се крият във всичко това, щом освобождението от онова, което според околните било моя същност, си остава по-скоро моя тайна, отколкото отдавнашна форма, защото с възрастта ставаме все по-приказливи и с все по-голямо неудоволствие се възползваме от достъпните средства за изразяване.

Може би епохата, в която ми се падна да живея и в частност цялата спазматична история на Полша и света, е причината за подобно усещане за недостатъчност.[1] Като размишлявах над невероятните съдби на хора, градове и страни, бях поразен, колко малко от трагедиите на моя век е намерило израз в думите, а ако все пак е намерило, то е само в огризките на изопачената действителност. Действителността се е издигнала над мен и продължава да се издига – като огромна планина, която не се обхваща с поглед. Тъй е и с всекидневната действителност в Полша, сдържана с почти нечовешкото търпение и благоразумие на цялата ни голяма общност. Понякога ми се струва, че именно такова би било заключението с думи и на други, на онези, на които съм наследник. Защото отсъствието на много човешки същества, на милиони, както е в Полша, отнети от смъртта преди да се реализират, не може да не измени историята и страната и нейната литература, откъдето и моята мисъл, че пиша вместо тях, а също така и че пиша вместо по-добри и по-талантливи от мен.

Наричали са ме „катастрофист” и са ми приписвали вяра в близката гибел на човешкия род, всред сцени като тези в Откровението на Св. Йоан. Наричали са ме също моралист и съглеждаха в моите произведения рядката днес привързаност към неизменни етически норми. Тези названия не са съвсем точни и много от онова, което съм написал, би могло да се обясни и разбере като бягство от тях. С течение на годините мен все по-малко ме удовлетворяваше това разделяне, очевидна основа за всеки катастрофизъм, разделянето в историята на нормално минало, ненормално настояще и гибелно бъдеще. Още повече ме дразнеше в литературата тона на поплак по уж безнадеждния жребий на съвременния човек, който впрочем слушам край себе си от младини. И не защото литературата не бива да се чете като пророчества, които се сбъдват. Вече в печалния тон на декадентите, символистите, модернистите имаше предсказание за великото клане, Първата световна война, станала край и позорен завършек на ХІХ век. Но за техните жалби ние сега мислим без съчувствие. Вероятно същото очаква и днешните благородни намерения, нихилизма и съжаленията за духовна нищета. Съвременността е ненормална, но такава тя е била почти винаги, а нормална става само в спомените. Учихме се да живеем с катастрофата като интегрална част от историческото време, по образците от Апокалипсиса, който не е история, а метаистория, което означава, че разказва за втория план, скрит за историята. А що се отнася до опасностите в науката и техниката, безспорно притесняващи човека, нека се постараем да ги осмислим, не за да се върнем обаче към състоянието, когато тях ги е нямало, а за да подготвим нова наука, по-човешка и още по-човешка техника.

Моралистиката и поезията не се съчетават добре, затова се тревожа, колчем ме причислят към съдиите, т.е. към онези, които са достатъчно чисти за да произнасят присъди. Посветих много внимание на романтичната теория за художника като човек с повредена извънчовечност, тъй силно представена в Небожествена комедия[2] и която през ХХ век Томас Ман избира за централна тема в своето творчество.[3] Много от откритията, направени в епохата на романтизма, запазват правомощие и днес. Вярно е, че „с език гласът се лъже, а с глас – мисълта“,[4] обяснимо е и осъждането на поета при Крашински, „през теб струи потока на прекрасното, но сам ти не си прекрасен“.[5] И правилно романтизмът се заема с ролята на поета като посредник, като инструмент на по-могъщи от него самия сили.[6] В ранното ми детство, когато умирах от дифтерит, моята майка ми внуши особеното покровителство на Богородица Остробрамска и аз оздравях. После израснах в католическо обкръжение и развих необикновено силното чувство за грях, чак до склонност към манихейство, което приписвам на моето религиозно възпитание. И възможно е да съм станал посредника, чрез когото да проговарят гласовете на определена цивилизация, очертала благодарение на християнството рязката граница между добро и зло.

И все пак, приемайки почетното звание в учебно заведение, израснало от Факултета по теология към Вилненския университет, чувствам се задължен да заявя, че аз не съм католически поет. Който употребява в литературата този епитет, допуска чрез същото, че други, без този епитет, не са католици, което ми се струва и съмнително, и неподходящо за смисъла на думата katholikos, която означава обществен, всеобщ. Като разделяме, лесно ще пропуснем онова, което събира хората, а не ги дели. Колко често днес вярващият човек открива сред най-близките си невярващ и обратното, невярващият се налага да се съобрази някак с религиозната вяра на непосредственото си обкръжение. И мисля, че едните и другите принадлежат към едно и също семейство от умове, ако ги обединява уважението към великата тайна за съществуването на света и човека. Достатъчно е да укриват в сърцето си смиреното изумление пред онзи лабиринт от противоречия, наречен наш живот и да култивират в себе си дара на вниманието, който, ако постигне достатъчна интензивност, ще се превърне, по думите на Симон Вейл, в молитва.[7] Както и да се наричат, всички те са приятели на човека, защото позицията им на уважение е противоположна на презрението, с което се отнасят към света и човека доволните от себе си привърженици на теории и доктрини, имащи отговор за всичко. Бих бил щастлив, ако моите книги послужат на набожните, в широкия смисъл на думата, хора. И ако съм се занимавал с религиозни писатели като Симон Вейл и Лев Шестов[8], ако съм превеждал и превеждам Библията, то не е без скрито намерение: бих искал, може би, да покажа, че това не са запазени дейности само за, ако мога така да се изразя, за професионалните католици.

Тук се опитвам да опровергая, поне частично, определени мнения за себе си. Длъжен съм да бъда кратък и ще приключа, като се обърна още веднъж към привържениците на литературната професия. Ако си мислят, че славата е нещо сладко, грешат. Който я изпробва, скоро ще се убеди, че това е капан и смъртна опасност за душата. Сред възхитените нашепвания, аплодисменти, светкавици на фотоапаратите, лесно ще изпаднеш във възхита и увереност в себе си, което се нарича hubris [9] и както знаем от гръцката трагедия, подлежи на заслужено наказание. Имах щастието дълго да живея в изолация и самота, да пиша, както мислех тогава, напразно, а лаврите започнаха истински да ме увенчават едва от няколко години. И ако съм постигнал нещо, то благодаря на самотата, тази тъжна учителка на мъдреците. Как ще издържа новото изпитание, признавам си, не зная. Вероятно най-доброто лекарство ще е помнене на обредовия, символичен характер на публичните чествания и увенчавания. Ще ида дори толкова далеч, че ще припиша известна случайност по отношение на личностите, които се почитат, т.е. ако тези хора ги нямаше, щеше да се наложи да ги измислят. Така, както самотата и липсата на читатели сами по себе си нищо не казват за ценностите или за липсата на ценности в творчеството, по подобен начин и славата не е доказателство за или против. Колцина славени в своето време днес си спомняме с повдигане на раменете, както други пък съхраняват своето място наравно със слабо известните приживе. И сега, като слушам от устата на приятели за моите заслуги, аз се браня, като връщам мисълта си към онези дълги и благодатни за мен времена, когато насаме със своята съвест изброявах по памет моите недостатъци.

Превод от полски: Богдан Глишев

Текстът е публикуван в сп „Християнство и култура“ брой 67, 2011 г.

Бележки