На електронната си поща получих писмо от непознат подател. Беше на полски, преведох го с автоматичен преводач, но когато съм го запаметявала, съм объркала нещо и сега не мога да го намеря в никоя папка. Като че ли съм го изтрила неволно, а може да съм го изпратила и в някоя произволна папка, която не зная. Търсих навсякъде, но не успях да го намеря. Останало е само това, което съм запомнила, а то е разпиляно, със сигурност има подробности, които съм забравила. Въпреки това от няколко дни и особено нощи писмото не ми дава покой, постоянно нахлува в съзнанието ми и ми говори с човешки гласове, опитва се да свърже несвързаните елементи, да ги сглоби в нещо като виртуален филм.
Писмото беше от подател с полско име. Той твърдеше, че случаят е действителен и всичко е станало пред очите му. Драмата се е разиграла в немски концлагер на територията на Полша. Май беше споменато и името му, също полско, но понеже не го бях чувала, не съм го запомнила.
Разказвачът говореше като очевидец. Но на колко години трябва да е, за да ми изпрати писмото? Едва ли има още живи оцелели концлагеристи. Вероятно го изпращаше някой негов наследник или приятел. Лагеристът му го е предал или пък той го е намерил в книжата му, запазил го е и сега е решил да го изпрати. Но защо го е изпратил на мен? Предположих, че го е изпратил на много адресати, за да се запази, защото е преценил, че историята, която разказва, не трябва да се изгуби, а трябва да стигне до повече хора, за да се знае и помни.
Историята беше трагична и затрогваща.
Някой си лагерен „доктор Менгеле“ правел зловещи експерименти като прочутия си колега от Аушвиц и с експериментална цел давал на няколко момчета от лагера антикоагуланти, вероятно в различни дози, може би от различен вид, след което те били поставяни под наблюдение. Живеели заедно с другите лагеристи, но периодично ходели при лекаря, за да проверява състоянието им. Карали ги да вършат такива дейности, при които нараняването било неизбежно, и наблюдавали как кръвта им изтича, без да лекуват раните, без да ги превързват, оставяли ги да се замърсяват, да се инфектират и наблюдавали и записвали всичко педантично за целите на експеримента.
Децата били и без това изтощени от липсата на храна и сън, от тежкия труд, от лошата хигиена и от цялостните нечовешки условия. Тези експерименти с кръвта им допълнително ги изтощавали и те едва имали сили да стоят на краката си. А били добри деца, умни, послушни, красиви, общителни, били любимци на по-възрастните лагеристи, всички им помагали с каквото могат, но с какво можели да помогнат, когато те самите били лишени от всичко.
Един ден две от момчетата толкова отпаднали физически, че не можели да се изправят. Не можели и да говорят. Били отвъд силите си, едва дишали. Виждало се, че умират.
Тогава един от лагеристите, който бил лекар или фелдшер, или знахар, или просто разбирал от тези неща, казал, че еди-къде си на другия край на лагера растяла някаква билка, трева, която можела да помогне и да направи така, че кръвта да се съсирва по-бързо, да се сгъсти и да не изтича. Но тя била чак на другия край, в един от ъглите на лагера, до самите телени огради. Как да отидат дотам, кой да отиде?
Едно момче казало, че е доброволец. Но то самото нямало сили, то самото едва стояло на краката си. А и като го видят да се мотае там, където не трябва да бъде, можело да го застрелят. Казали му, че е опасно, че рискът е голям, но момчето настоявало, че ще се справи, било категорично и тогава другите лагеристи го пуснали, казали му да внимава, обяснили му откъде да мине, как да се държи, за да не предизвиква вниманието на охраната.
Момчето тръгнало. Но когато се отдалечило, започнало да тича. Нещо отвътре го карало да тича, нещо му подсказвало, че трябва да бърза, защото всяка минута можела да бъде фатална. Тичало като вятър. Тичало толкова силно, че чувало как вятърът свисти в ушите му.
Когато четях тези редове, чувах в ушите си звук на вятър, но не истински, а както човек имитира с уста духане на вятър. Този звук беше като записан заедно с думите. Сякаш самите думи съдържаха звука.
И понеже момчето било поляк, какво по-естествено за един поляк, докато тича, неспирно да повтаря „Йешче Полска не сгинела, йешче Полска не сгинела“. Дори когато се отдалечило, лагеристите продължавали ясно да чуват думите на полския химн. Но то не пеело целия химн, а повтаряло само тези думи на началото му. По-скоро ги рецитирало в ускореното темпо на тичането. Те се сливали със свистенето на вятъра. Сякаш силите на момчето идвали от тези думи. То усещало това и ги повтаряло още по-енергично. Те давали сили и на него, и на другите лагерници, които го следвали с погледите си. Вятърът свирел в ушите му, а „Йешче Полска не сгинела“ не слизала от устата му. Докато паднало.
Момчето тичало като вятър, но това изчерпало силите му, изсмукало и последната му капка живот. Не успяло да достигне до лечебната трева край оградата.
Дали тревата е щяла да помогне? Всички в лагера са се надявали. Не съм чувала за такава билка. А и състоянието на двете болни момчета било толкова тежко, че и най-целебното лекарство едва ли би могло да ги спаси.
Писмото се изгуби. Може и да го открия някой ден в някоя папка, но може и да съм го изтрила неволно. Но разказът за момчето, което се надбягвало с вятъра, за да спаси живота на приятелите си, трябва да остане. Помня го почти дословно, но го разказвам по памет и е възможно да греша в някои детайли. Ако някой друг е чувал или чел тази история, нека да ме поправи. И аз като неизвестния подател не искам тази красива и трагична история да се изгуби, въпреки че аз изгубих писмото.
Не си спомням в разказа да имаше имена. Дали защото лагерниците са с номера. Или аз съм забравила. Но се убедих, че ярката личност може да остане в историята и без име.
