Начало Идеи Актуално Като в роман на Дикенс
Актуално

Като в роман на Дикенс

2187

„Адът е мястото, където губиш всяка надежда.”
Арчибалд Кронин

През последните дни стана категорично ясно, че между управляващите ни партии не съществуват никакви разлики в културно отношение… Най-после те постигнаха и изразиха своята културна идентичност. Фактът на назначението на подобни личности на този именно пост – председател на комисията по култура в парламента, означава, че (както каза Иво Инджев по БНТ): „Или управляващите се подиграват с тази сфера, или не разбират какво правят – и в двата случая обаче, това означава, че те не са на мястото си.”

Реакциите след това са още по-неадекватни и само задълбочават или по-скоро избистрят „културния образ” на „управлващото мнозинство”. За тях културата е „инцидентно”, улично образувание, някакъв досаден апендикс, който може да се превърне в „апендицит” и трябва да се финансира според личните им симпатии, които, разбира се, не стигат по-далеч от личния им вкус… Това са хора, на които не им личи да са чели „Фауст”, да са гледали „Крал Лир”, да са ходили на концерти или на кино. Те презират и иронизират българските творци и ги слагат в снизходителни кавички. Те ходят на опера в Рим и на балет в Москва, защото обичат страната си по особено „космополитен” начин. Визията им за българската култура се проектира в „културната среда” чрез образа на „селския първенец”, който олицетворява вътрешния им мир.

Артистите от своя страна са емоционални и сравнително наивни същества – те никога не биха могли да прозрат „социалните игри”, в които се опитват да ги вплетат, защото енергията им е насочена към други цели и интереси. От артистите могат да се възползват, могат и да ги използват… Но те са представителната извадка на обществото и от техния социален статус и облик може да се съди за степента на неговата цивилизованост.

Една от целите на „великохуманното” управление на комунистите беше да доведат съзнанието на хората до тяхното собствено примитивно ниво на „селски първенци”…. Нека уточня, че под „селски първенец” тук изобщо не разбирам „селянин или „човек от село”, а този активен и амбициозен провинциално настроен простак, който, независимо къде е роден и къде живее, притежава вкуса и светоусещането на примитивен и вулгарен ум.

„Селският първенец” се вълнува от Рембранд и Ван Гог само ако му приличат на ковьорче и ако са в тон с „Миндера” му – с главно „М”, и харесва Шуберт и Вагнер само в изпълнение на Софи Маринова. Генериран успешно от „работническо-селската власт” по време на социализма, „селският първенец” и до днес налага своя отпечатък върху културното развитие на родината си. Когато ми кажат: „Ив Сен Лоран”, аз си представям определени неща. Когато чуя: „Анди Уорхол”, си представям други неща…. А когато чуя „мутра”, си представям трети неща… И нищо не може да се направи по този въпрос. През годините на „демокрацията” селският първенец, който основно я произведе, наложи още по-категорично примитива на вкуса си и го забоде с писъка на чалгата в съзнанието на поне две поколения „свободно растящи” и нищо не подозиращи граждани…

Двойствеността на съзнанието на „селския първенец” го кара да се чувства постоянно напрегнат, защото на подсъзнателно ниво той прекрасно знае, че не е това, което му се иска да бъде, и затова не се чувства удобно в кожата си. Поради това „селският първенец” е изпълнен с негодувание и високи претенции към целия свят – той е вечно недоволен, защото всъщност не може да понесе себе си и не може да се смири с фаталното разминаване между представата, която има за себе си, и реалния си образ…

sn
Снимка Юлия Лазарова, „Дневник”

„Селският първенец” е изпълнен, хормонално и ментално, с плодовитост и мощно желание за възпроизводство… Той иска да „оплоди” целия свят, за да заприлича той на него. Иска да се възпроизведе в и чрез света и в значителна степен успява. Бидейки органично и драматично свързан със земята, селският първенец отчаяно се опитва да преодолее откъсването си от нея и успява чрез садо-мазохистични опуси върху битието на тези, които са имали „предимството” да не се родят в „плевня”, защото от родените в плевня само Христос се оказа „аристократ”… Във всички около себе си „селският първенец” вижда овце и говеда и се отнася към тях според тази визия. Силата на „селския първенец” е от кръста надолу – тя го свързва със „здравата почва” на прагматизма и го дарява с гигантския комплекс на Онасис, който фалира банки, ако се наложи.

Преди известен брой години полето за култура във всички масмедии (вестници, списания и пр.) беше наречено развлечение – на това никой не реагира.
Телевизионните предавания за култура с много малко изключения бяха премахнати поради „нисък рейтинг”. И на това никой не реагира.
Телевизионните екрани  бяха залети от „реалити” и други порно шоу програми. И на това никой не реагира.
След това бяха закрити много театри, опери и оркестри – поради липса на средства и публика. И на това никой не реагира
Сега вече Темза под формата на „председател на парламентарната комисия по култура” заля всичко и няма нищо по-закономерно от това възмездие.

Има различни видове интелигентност – успех се постига, когато даден вид интелигентност попадне на мястото си. Ако ме сложат да карам танк например, аз ще се проваля с цялата си интелигентност, с която иначе в някои области се справям сравнително добре. Единственият, който се чувства прекрасно, когато не е на мястото си, е „селският първенец”. Неадекватността му спрямо ситуацията го изпълва с копнеж по самоутвърждаване и самодоказване – воден от него, той „разказва играта” на ситуацията, довеждайки я до своето примитивно ниво… Заставайки пред Миланската скала, той вижда в нея потенциал за развитие на мощна порноиндустрия, съставена от чалга и проституция…

Абсурдно е да искаме „политиката и културата да сключат примирие”… Това е „генетично” обречено и дори не е необходимо. Единственото, на което може да се разчита, е между тях да се създадат такива механизми, които да са ефективно работещи и да не им позволяват да издевателстват една върху друга. Това също е трудно постижимо, защото политиците и артистите имат  грандиозно его – единствената разлика е, че при артистите егото по-често е придружено от талант. Талантът на политиците днес е съсредоточен само и единствено в усилията да се задържат във властта. Изключенията са отминала рядкост, като генерал Шарл де Гол например, който преди десетилетия издава указ за регионалното развитие на съвременния танц във Франция, впоследствие страната става една от водещите в този жанр. Какво ще се развие „регионално” у нас? И изобщо за какво ще бъдат употребени оскъдните пари, предназначени за „културно развитие” – това не разбирам, но сигурно след време ще разбера.

Ето една възможна визия за „парите и културата” в няколко  изречения.
1. Парите са енергия: когато се употребяват умно и целесъобразно, това дава добри плодове; когато с тях боравят прасета, резултатът е съответстващият.
2. Парите за култура нямат никакво значение, когато се раздават на принципа: „Ти си мой човек”. Този принцип в една малка страна и сред още по-малко съсловие, където всички са полуроднини, е фатален. Той ражда посредственост. Без стратегия културата е като хипопотам – сляп, зъл, тромав, дебелокож и похотлив.
3. Парите за култура могат да направят всички останали пари смислени, защото културата е начин на живот. Културата може без пари, но парите без култура са само оцветена хартия върху корема на „чалгеса”.

Една от характеристиките на състоянието на българската „културност” е начинът, по който се интерпретират и оценяват „арт актовете”, които включват или изразяват еротика, секс и изобщо засягат тази дълбоко неосветена сфера в съзнанието на българина, която иначе ражда кючеци на маса и чалга оргии… Но докато свикването и дори приемането на чалгата е неоспорим факт, който формира съзнанието на вече трето поколение „демократично отгледани” младенци, то непримиримостта към този аспект в изкуството и особено в модерното изкуство остава и се изразява най-малкото с гневни проклятия. Недвусмислен пример в това отношение ни даде наскоро „скандалът” със спектакъла на Иво Димчев, чийто отзвук стигна до парламента. Мисля, че е време да се направи еротично арт предаване, но се страхувам, че липсват лектори за тази цел, способни да го превърнат в нещо различно от чалга шоу. Спомням си лекциите на Кенет Кларк за „голото тяло” – с  носталгия и с надежда, че някой може да го репродуцира в наши дни .

В разговор по БНТ за „аферата Бинев” г-н Мартин Захариев завърши, подчертавайки: „По време на криза трябва да се правят компромиси”. Ще си позволя да не се съглася с него: по време на криза отпадат всякакви компромиси и особено тези, които са я предизвикали. Иначе кризата се превръща в хронично състояние.

Когато единствената алтернатива е: „да имаш морал или да имаш пари”, обществото стига до предела на собствената си компетентност, след което влиза в джунглата… Културата освен „начин на хранене” е и многовековно натрупано познание за живота, което включва и нравствени категории, морални принципи и пр. житейски правила, които разграничават човека от животното и обществото от джунглата… Културата е оръжието на ерудицията, което отстоява изконната човешка необходимост от справедливост и утвърждаване на доброто – тя е еманация на жаждата за свобода и просперитет. Ето защо разминаването със светогледа на подземния свят е неизбежно –  културата и подземният свят са два същностно различни свята, които могат да се сблъскат, но не и да се срещнат.

Ужасява ме мисълта, че бъдещето ни ще продължи в доминиращото обкръжение на същите дебеловрати, дебелокожи, дебелоумни и тънконравствени типове – кохортата „селски първенци”, която задава обществения тон и вкус на средата, вае я и я задушава… Тази перспектива ме потриса и ме кара да се чувствам като в роман на Дикенс, в който „добрият герой” е заместен от самодоволния и пълен с енергични идеи „селски първенец”… 

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display