Средният технически персонал са обикновено хора благородни, уравновесени. Заниманията с всякакви машинарийки, понякога дългият път за решаване на някакъв проблем, поддържащ тихия огън на търпението, и не на последно място, работата с ръцете, боравенето с вярната гама от инструменти, която изисква постоянна ненатрапчива концентрация, ги превръща в личности със спокоен вътрешен блясък, на които може да се разчита.
Николай беше точно такъв човек. Живееше с жена си в къщичка в предградията, целият му трудов стаж беше преминал на едно място, в цеха към Института, и след пенсионирането малката зеленчукова градинка в дворчето, барачката, където извършваше дребни поправки на различни електрически уреди на съседите, малините край оградата, кученцето Пантоф, четенето на кримки, както и споменът за най-високия връх в неговата кариера му бяха достатъчни, за да няма претенции към живота си. Е, парите никога не стигаха, особено за по-големи начинания като ремонта на покрива, но Николай беше твърде умерен, жена му също и дните им се нижеха с кротко потракване като зърната на кехлибарена броеница.
Без да изпада в излишна гордост, Николай беше доволен, че имаше значим принос за направата на един уред за йонизиране на вода. Разбира се, заедно с инженер Христов, който му беше повече от брат, преди да емигрира в чужбина и отношенията им да прекъснат. Двамата тогава почти вярваха, че йонизираната вода от техния уред е нещо като панацея за най-различни заболявания и дори по чудо бяха на път да го внедрят в производство и само съвпадението на значителен брой дребни пречки провали начинанието.
След като навърши осемдесет години, Николай спря да кара автомобила си, една двайсетгодишна шкодичка, впрочем в перфектна форма, изцяло обгрижена, така, както само един техничар може да се грижи за колата си. Когато му се налагаше да ходи в града, ползваше градския транспорт. Беше преценил, че рефлексите му вече са позабавени. Въпрос на принципи. И докато пътуваше с автобуса, той всеки път се удивляваше искрено на безчисления брой билбордове, които рекламираха хазартни игри. Сякаш в тази държава нищо друго не ставаше, освен да се играе хазарт. А може би и точно така си беше, преглъщаше горчивината в гърлото си той. Но един път, докато автобусът пътуваше по обичайния маршрут, Николай видя на един от билбордовете своето лице. Беше онази снимка, направена когато с инженер Христов представяха техния уред в Института, инженер Христов обаче беше изрязан от снимката и от този билборд неговото, на Николай лицето с много щастливо изражение внушаваше едно – колко е хубаво да се печели. Ведрият израз на пълна радост, който не криеше никакви лукави помисли, свързани с пари, много сполучливо сякаш отваряше широко вратата на всеки – играй и ти, за да спечелиш. Лесно е.
Лицето му на огромния винил беше заснето в полупрофил, а и ясно, беше много по-младо, и навярно никой друг не би го разпознал, но Николай реши да разнищи тази история – как така неговото лице се беше озовало в реклама на хазартни игри.
Отне му две седмици да издири рекламната агенция, която беше направила билборда. И един ден, след като облече костюм и шлифер и лъсна обувките си, той се озова пред офиса ѝ.
Натисна звънеца и се разнесе птиче чуруликане. Нещо забръмча и вратата се отвори. Николай я дръпна и влезе в дълъг блестящ коридор. По стените бяха закачени акварели. Някакво момче с тесни панталони до средата на глезена и бяла вталена ризка изникна от една врата.
– Търся управителя – каза Николай.
– Госпожа Трендафилова е в среща – каза младежът.
– Дошъл съм по един неприятен въпрос. Затова ще е добре да се видя лично с нея.
– Изчакайте тук – каза онзи и му посочи кът с две кресла и масичка, разположени в една ниша на коридора.
Чака дълго, може би над половин час. Зад една от близките врати по едно време се чуха високи гласове, чу се и фразата „някакъв кретен”, но Николай седеше спокоен в износения си шлифер и с цялото си непоклатимо спокойствие по нещо приличаше на лик върху банкнота.
Най-сетне онова момче се появи пак.
– Съжалявам – каза то. – Госпожа Трендафилова няма да може да ви приеме.
– Тогава утре – каза Николай. – Ще дойда пак.
– Утре тя пътува в чужбина.
Момчето разпери ръце и се прибра зад една от вратите. Николай продължаваше да седи. После се сети какво ставаше в неговите кримки. Както си седеше някой такъв в износения си шлифер на шейсет и седма страница, изведнъж бръкваше в джоба. И започваше пукотевицата. Така беше.
Николай се изправи и се насочи към изхода.
През нощта се събуди облян в пот. „Какво щях да направя!”, каза си той. Кученцето Пантоф, което спеше на едно килимче, също се изправи и го загледа тревожно. „Спи, Пантоф, спи! Още е рано!”, каза Николай.
