Преди месец поетесата Аксиния Михайлова получи значимата френска награда „Аполинер” за стихосбирката си, написана на френски език, Ciel à perdre („Небе за изгубване”, „Галимар”, 2014). Аксиния Михайлова живее в София, работи като учителка. Авторка е на други пет сборника с поезия: „Тревите на съня” (1994), „Луна в празен вагон” (2004), „Три сезона” (2005), „Най-ниската част на небето” (2008), „Разкопчаване на тялото” (2011). Нейни стихове са публикувани в литературни издания в България и чужбина. Аксиния Михайлова е съоснователка на независимото литературно списание „Ах, Мария”. Има номинация за наградата „Иван Николов”, удостоена е с наградите „Христо Фотев” и „Милош Зяпков”. С нея, докато беше във Франция, разговаря онлайн Людмила ДИМОВА.
Какви бяха реакциите за присъдената ви награда „Аполинер” във Франция? Как един поет получава признание във Франция?
Като при всяка награда. Съобщения, по-кратки или по-подробни, в зависимост от рубриката, в печатните и електронни издания във Франция и съседните френскоговорещи страни, и не само, защото попаднах и на статия на нидерландски. Интервю за телевизията в емисията „Една книга, един ден” непосредствено след връчването на „Аполинер”, видео за една от големите им вериги книжарници „Мола”, предстои ми и радиоинтервю. Достатъчно за броените дни, които бях там! След церемонията поздравления от присъстващите поети и членовете на журито, усетих и сърдечно отношение от хората, на които давах автографи. Поздравителен адрес от министъра на културата на Франция още същия ден до издателството. Част от него е публикуван в мрежата и може да бъде прочетен. Поздравления получих и вечерта на коктейла в „Галимар”, макар че в сезона на литературните награди се отдава по-голяма почит на романа, а същия този ден издателството получи и наградата „Рьонодо”. Това е видимата страна на нещата!!! Може да има и друга, но не ми е известна засега.
Признанието е относителна категория, зависи от обективни и субективни фактори. Но задължителни са две неща – поезия, която докосва разума и сетивата, и късмет. Вероятно са открили нещо в стиховете ми, което го няма при останалите френски автори. Има и български автори емигранти, които пишат творби, стараейки се да затвърдят в тях образа и представата, които чуждата страна и хората там са създали за нас и за живота у нас преди и сега. За да се впишат в тамошния литературен процес, се опитват да отговорят на един предварително зададен хоризонт на очакване и следват чужда стилистика. Въпрос на личен избор, не съдя никого. Искам само да кажа, че никога не ми е било цел да пиша по начин, за да се харесам на някого. Следвам собствения си път, съизмервам се с онова, което съм била преди, и си окопавам собствената поетична градинка. Може би точно това е привлякло вниманието на читателите и журито, непознатите миризми в нея и различните й цветове.
Какво беше отношението към вас от страна на издателство „Галимар”?
Ако питате за самата книга – пословичната френска любезност, съчетана с изключителен професионализъм от подписването на договора до подписа ми върху последните коректури, с който давам съгласие ръкописът да бъде пуснат за печат, дори ми върнаха в средата на юни коректурите. Имат специален отдел, който следи за отразяването на книгите в медиите, асистентката ми връчи копия от петте рецензии, публикувани за „Небе за изгубване” , а преди броени дни ми изпрати и сканирани отзивите за това кой и къде е отразил наградата. Ако питате за самата награда – направиха плакат, качен е в сайта на издателството. За литературните награди във Франция се конкурират не само авторите, но и самите издателства. Предполагам са доволни, защото последният „Аполинер” за „Галимар” е бил през 2004. Но нека не се заблуждаваме, колкото и една награда за поезия да покачи тиража на книгата и продажбите, тя не може по никакъв начин да достигне тези на една награда за роман, например. Това е горчивата истина. Реалността е такава.
Вие ще участвате във второто издание на Литературния фестивал в София (пълната програма – тук). Каква би трябвало да е ролята на този форум според вас?
Много ме зарадва миналата година съобщението, че и у нас най-сетне се организира международен литературен фестивал. И още по-хубаво ми стана, че първото издание е посветено на литературата от Балканите. Защото дълги години имах усещането за себе си, че познавам повече съвременната поезия на по-далечни страни, а съседните ни държави ми бяха в някаква мъглявина. Идеята да се представят литератури от различни географски региони е прекрасна. Последните години у нас бяха преведени доста автори от скандинавските страни и се надявам Скандинавският север да донесе цялото си сияние в декемврийска София. И да има много и разнообразна по възраст и интереси публика на тези събития.
При тези форуми обменът трябва да бъде двупосочен. От една страна, българският читател да има възможност да се запознае творчеството на гостите, от друга – да бъде привлечено вниманието на чуждите автори към българската литература. И понеже събитията ще текат в известен период и в рамките на ежегодния „Софийски международен панаир на книгата”, инициатива може да бъде проявена и от страна на българските издателства, които успоредно с каталозите си, които правят за Франкфурт на английски език, биха могли да се обединят и да направят издание с по-подробни анотации на английски на книги на български автори, които те са публикували и смятат за висока литература. Не знам какъв точно е форматът на фестивала, но при поетични форуми от подобен род обикновено текат слайдове на английски с текстовете на участниците – гости и домакини, докато четат творбите си. Защото иначе информацията остава еднопосочна. Чуждите автори са преведени на български, но самите участници остават в пълно неведение за това какво чете съседът им на стола или авторите от страната домакин. Или ако не на всички участници, то поне на българските автори. Ако това не бъде направено, извинете за откровеността, то ползата от гостуването на чуждите автори в България ще е единствено за самите тях. Говоря го от личен опит. Миналата година на световен фестивал на поезията в Тибет, където участвах, подготвената антология на участниците беше само на китайски, с малки изключения. Така и не успях да си създам по-широка картина за това как и какво пишат там събратята ни по перо. А нали идеята е и чуждестранните автори да се заинтересуват и евентуално да работят за популяризиране на литературата на страната домакин.
Преди година, на първото издание на фестивала, появил се толкова късно, Георги Господинов, мисля, каза, че у нас писателите не са събитие. Защо е така според вас?
Да, така е, не са. Времето, когато цяла София се е събирала под прозорците на Иван Вазов, за да го поздрави или да иска съвет, е безвъзвратно отминало. Технологизирането на живота и прагматизмът, мондиализацията и оформянето на едно общество от консуматорския тип изтласкаха на преден план други ценности и други лица, други „авторитети”. Поезията в същността си никога не е била „шир потреба” и нямам илюзията, че би могла някога да се радва на популярността и всеобщата еуфория, която предизвиква един футболен мач, но това не означава, че трябва да приемем за нормално, че я забутват в девета глуха.
И една от основните причини са медиите. Това, че формират вкусовете, не е беда. Бедата е във вкусовете, които формират, и какви потребности се стремят да задоволяват със своите предавания. Не може на 15 септември, първия учебен ден, по националните телевизии да стартират „ВИП брадър” и „Сървайвър” и да искаме после младите хора да влязат в книжарница и да си купят книга. Да не говорим за това, че се излъчват в часове, когато семействата обикновено са заедно, а речниковото богатство на повечето от участниците е потресаващо. По образование съм филолог, но явно нямам достатъчно развито въображение, за да се сетя, че милата реплика: „Ай, влай у голфо, ма!” е синоним на „Обичам те!“!
Преди време някакъв ученик ме пита: „Госпожо, вие книги ли пишете?”. На въпроса откъде е разбрал, отговаря: „А, докато търсех нещо за певицата Аксиния, попаднах на ваша снимка и прочетох”. Така покрай нея и аз станах „известна”!
Колко често на първа страница на всекидневниците виждаме снимки на писатели? В кои часове от денонощието се излъчваше предаването за книги „Библиотеката”? Какво се случи с „ЛИК”? А с други литературни алманаси и списания? Да сте чували новини, които да започват с литературно събитие? Мога да продължа да изброявам.
Медиите формират в съзнанието на хората представата за това какво е събитие.
В края на август бях поканена на Стружките поетични вечери в Македония. Литературното четене „Меридиани” при откриването на фестивала беше изключително тържествено, продължи около два часа и беше излъчвано директно по националната телевизия от осем до десет вечерта. Някой да посочи литературно събитие в България, което да е отразявано по този начин? И още нещо, което ме трогна. Министърът на културата на Македония посрещна, ръкува се и поздрави лично с „добре дошъл” всеки един от участниците във фестивала на приема преди откриването. Когато културните институции и медиите си подадат ръка, нещата се получават. Да не говорим за това, че там има няколко литературни фестивала! И затова няма защо да се учудваме, че техните автори са по-познати в чужбина, по-превеждани и с по-добро самочувствие от нашето. Промотирането на една литература би трябвало да е национална политика, а не да е плод на индивидуални пробиви.
Участвали сте във фестивали извън България. Какво от техния опит ви се е искало да се пренесе в България?
На голяма част от въпроса отговорих по-горе. Искам само да допълня, че подобни форуми се поддържат с доста финансови средства, не може да правиш торта „Гараш” с трици! За подготовката им се работи дълго, участниците, особено тези на запад от нас, са свикнали да получават поканите няколко месеца предварително, както и детайлна програма за участията им. Сигурна съм, че организаторите на „Софийския международен литературен фестивал” са се справили подобаващо. И да пожелая успех и дълъг живот на фестивала! Дано да допринесе максимално за популяризирането на българската литература в Скандинавския север!
Пишете поезия на френски – спомняте ли си кога за пръв път почувствахте нуждата да се приютите в този език?
Да, спомням си и момента, и стихотворението. Но това е част от неприкосновената ми територия!!!
Ако повторим превърналото се в клише твърдение, езикът е родината на писателя – защо ви е нужна втора родина?
Ще ви отговоря, „редактирайки” известната реклама за бира: „Душата знае защо!” И ще си позволя да преведа няколко изречения от словото, което произнесох при връчването на наградата. Може би те ще дадат известна яснота.
„Започнах да уча френски език, когато бях на 14 години. Най-голямата ми мечта като ученичка във френската гимназия беше да видя Париж. Но по онова време, 80-те години, у нас беше по-лесно човек да влезе в рая, отколкото да получи виза за Франция. И аз чаках. Чаках 33 години, преди да докосна мечтата си. Дойдох тук за пръв път през 2010 г. Разхождах се из улиците на моята детска мечта, но нещо ми липсваше. Когато човек не получи нещо навреме, той продължава да се съмнява докрай дали наистина го е получил. Сега разбирате откъде идват всичките ми емоции, които пропукват като сухи съчки в мен, защо се колебая, защо не съм напълно сигурна къде се намирам. Но всички около мен говорят френски, може би съм отново в Париж.
Стиховете в тази книга са деца, родени от безумната любов между българския дух в качеството си на баща и френският език в ролята си на майка. Парадоксът е, че точно тяхната майка не знаеше нищо за съществуването им в продължение на повече от десетилетие. Никога не съм мислила, че бих могла да ги публикувам във Франция. Бих искала да благодаря на издателство „Галимар”, което построи тази красива къща за моите стихове. А че тя ще е част от Бялата колекция – това надхвърляше и най-дръзките ми мечти. Казвам дръзки, защото познавам и съм превеждала доста автори от първа величина, публикувани в това издателство и в тази колекция, като се започне с Жорж Батай преди повече от 20 години.
Сега стиховете ми си имат красив дом, на завет са, тяхната майка – френският език, ги припозна и мога да се върна спокойна в България.”
Както виждате, тази духовна Родина винаги съм я носила в себе си. Два езика са две родини и две небета. Също като двете крила на птицата. Щастлива съм, че точно тази втора „родина” припозна цветовете на моето „Небе за изгубване” като свои и ги оцени по достойнство. И съм й благодарна!
През последните години свикнахме с факта, че писатели от български произход извън България пишат на друг език и превеждат произведенията си на български, но вашият случай е друг. Чувствате ли се като чужденка в България, опитвате ли се да отстоявате различност?
В никакъв случай. Цял живот, поне досега, съм живяла в България. Душата на човека сама избира къде да се прероди. Това, че съм избрала да се родя в България, вероятно си има дълбока причина, а тя е, че уроците, които имам да науча в този си живот, мога най-добре да ги науча тук. Ако съдбата ми изпрати друго предизвикателство, сигурно ще го приема, защото и то ще е част от личния ми път.
Имало е моменти на разочарования и съжаления, човешки и творчески, когато ми се е искало да съм другаде, но всеки ги има. Тогава човек е чужденец дори на самия себе си. Възхищавала съм се и се възхищавам на всяко ново небе, под което имам възможност да мина, да усетя, да дишам. И съм благодарна за това. Но знам, че има къде да се върна. Това е физическата ми Родина. С нейното небе и никое друго. Духовната е нещо по-различно.
Като поетеса работите с материята на два езика – различна ли е съпротивата, която усещате по време на творческия процес?
В друго интервю споделих, че за мен поезията е висша енергия и като такава, е първична, а езикът е вторичен. Едно стихотворение „идва”, не мога да обясня откъде и как, мога само да гадая водовъртежа от емоции, които са го породили или да посоча дума или стих от друг поет, които са отключили онова, което е било вътре в мен, защото поезията се храни и от живота, и от друга поезия. Та в този ред на мисли, ако стихотворението наистина ти се „диктува”, езикът поддава и няма съпротива, и при писането и на двата езика е така. Но такива моменти на „диктуване” са редки и затова са Божия милост. Има стихотворения, които вътрешният ти редактор все нещо не приема, все е недоволен, тях може дълго да ги носиш в себе си, докато ги „изродиш”. Тогава и езикът се съпротивлява. В такива моменти предпочитам да не се инатя, оставям ги и когато се случат.
Кога стиховете се раждат на френски и кога на български? Превеждате ли стиховете си от френски на български?
Зависи на каква вълна съм. Какво и на кого искам да кажа. Защото поезията макар и да оформя хаоса – душевен и телесен – на пишещия, тя носи в себе си послание към някой друг, има способността да прелъстява чуждите сетива, колкото и да твърдят някои автори, че пишат само за и заради себе си. „Кулата от слонова кост” не е моят мит, не е приказката, в която искам да вляза. Зависи и от това в каква среда се намирам. Естествено е, когато пребиваваш в чуждоезична среда и си в активен контакт със себеподобни, да мислиш на този език. Оттук до прописването на чуждия език има само една стъпка. А аз от тридесет и седем години ползвам френски език и превеждам активно от 25 години.
Да, превеждала съм и в момента работя върху българските версии на някои от по-ранните ми френски стихотворения. Подготвям нова книга на български език. По принцип пиша рядко, това ми създава известно безпокойство. Не го крия. Затова не ми се иска да се лиша от някои текстове, особено такива, които работят за целостта на новата ми книга. Минах през различни етапи в това си начинание. Първоначално подхождах към тях така, както при работата си с преводите на чужди поети. Превеждам стихотворенията и ги оставям да „отлежат” няколко месеца, за да ги забравя, да ги откъсна от себе си, да не ги гледам като собствени, така времевата дистанция ми помага да видя по-лесно слабостите и пропуските. Но когато подходих преди години по този начин към „превода” на собствените си стихотворения, изпитах затруднение. Все нещо не ми се получаваше на български. Доста време ми отне, докато проумях за какво става дума. Беше се изгубила част от енергията, която е съществувала при писането на френски. Който пише поезия, а не стихотворения, разбира добре за какво става дума. Когато едно стихотворение идва, то си има определена честота и интензитет на енергията. И ти си в този облак, и стихотворението е в него. Ти си на нивото на тази енергия. Влязъл си в досег с „всеобщото поетично движение”, както го нарече в края на 90-те години Иван Методиев, докато ни говореше на десетина човека на Равденския бряг и разсъждавайки на глас защо един стих се вписва или не във всеобщото поетично движение, проверяваше и доизясняваше теоретичните основи на своята „Нава”. Прекрасни моменти, благодаря на съдбата, че ми подари това благословено време и тези разговори.
Но да се върна към енергиите, които създават едно стихотворение. Облакът може да се извали като при краткотраен летен дъжд, а може и да е обсадил небето като в протяжен ноемврийски ден. Но в един момент дъждът спира. Ти вече не си на нивото на тази енергия. И слава Богу, защото тя е от друг порядък. Не са малко примерите за поети, художници, музиканти, които са „пребивавали” в такива „енергийни” облаци повече, отколкото е пригодено да пребивават в тях физическото ни тяло и умът ни. Изходът в най-щадящия случай е пълно изтощение или лудница. Това разбира се е екстремният вариант.
Точно загубата на част от тези енергии и неспособността да се върна на тяхното ниво бе нещото, което ми липсваше при превода от дистанция на собствените ми стихотворения. И затова сега, когато напиша нещо на френски, бързам да му направя и българския вариант, докато все още съм в облака, докато все още не се е извалял.
