Европейски филмови награди
Павлина Желева, специално за Портал Култура
НОВАТА ДАТА
38-ото връчване на Европейските филмови награди, най-ефектното публично събитие на Европейската филмова академия, се случи на отдавна планираната нова дата 17 януари. До този момент европейското кино изживяваше своите красиви мигове на празничност винаги в началото на декември (през година в Берлин). Припомням тази важна промяна в календара на най-голямата филмова структура на Европа, в която към момента членуват 5400 души, тъй като тя преследва поне две цели. Първата – церемонията на Европейските филмови награди и съответно тяхното оповестяване да се включи като равноправен елемент в добилия глобална известност Сезон на наградите (Awards season). Втората – да стимулира интереса и да улесни желанието за гласуване на членовете на Академията, особено след обявяването на номинациите (този път на 18 ноември 2025 г.).
Преди това обаче, следвайки принципите на многообразие и приобщаване, а също и на действащия статут, подбрани членове на Академията и поканени експерти съставиха очаквания с трепет първи списък от конкуриращи се филми, популярен с названието Academy shortlist. Този път в него влязоха 67 пълнометражни филма, 44 от които игрални, 15 – документални и 8 – анимационни (в производството им са участвали продуценти от 34 държави от ЕС и извън него).
Към тях се добавиха и късометражните филми, избирани от специализирана мрежа на ЕФА, а също и игралните дебюти (Европейско откритие), чийто подбор, както обикновено, се осъществи от критици, членуващи във ФИПРЕССИ. Специално място заеха и филмите, сред които младежката публика избира своя фаворит, а също и тези, които се класират за ставащата все по-известна награда Лукс. В цялото това многообразие собствена тежест има и Наградата за международни копродукции Евроимаж.
Промяната на датата не възпрепятства установените правила, дори ги закрепи. Приетите през миналата година нови 770 кинематографисти от всякакви професии заедно с всички останали за първи път получиха допълнително време за запознаване с филмите и гласуване за тях. Припомням – процесът на голямото разширяване на ЕФА започна през 2020 г., като оттогава тя е увеличила състава си с 30%. Това най-видимо се отразява на страните от Източна Европа и особено на Украйна, които по разбираеми причини са увеличили броя на членовете си близо три пъти.
НОВИЯТ БОРД
По същия начин през последните години бордът на Академията беше преструктуриран така, че да отговаря на новите географски реалности, а оттам и на кинопроизводствените възможности на Европа. Най-общо казано, за разлика от по-ранния и по-централизиран модел, в който представителността на западната част на континента действително е била преобладаваща, днес с увеличения си състав бордът отразява културното разнообразие на географските зони. В него влизат хора от Балканите, Иберия, Скандинавия, Балтика, Централна, Източна и Западна Европа, та дори от Кавказ и Близкия изток, а също и от азербайджанско-казахстанско-палестинско-турския регион, както и от района на северните коренни народи. За първи път свое представителство имат и филмови творци от обществото на ромите и синтите в Европа.
В края на 2025 г. бяха проведени избори за нов състав на борда, в резултат на което 10 от общо 19 негови предишни членове бяха преизбрани (сред тях е и Мира Сталева, представляваща България, Румъния и Молдова). Статистиката сочи, че 74% от сегашните му членовете са жени, а 42% се изявяват в професията продуцент. Новоизбраният председател, румънката Ада Соломон, се вписва и в двете категории. Тя е широко известна в професията с многобройните си международни награди, някои от които (Златна мечка) e получавала по няколко пъти. Позната е и с трайната си подкрепа за винаги радикалния и политически безпощаден Раду Жуде. Един от решаващите върхове в кариерата ѝ е немският зрителски хит „Тони Ердман“ (2016). Чрез филмовата си къща HiFilm Productions Ада става изпълнителен продуцент на базираната в Берлин компания Komplizen Film и конкретно на Марен Аде, сценаристка, режисьорка и продуцентка на филма. Буквално за часове почти неизвестната до този момент германка стана звезда на фестивала в Кан, а заедно с нея и Ада Соломон –„дясната ѝ ръка“ за големия обем снимки в Румъния (навремето националният филмов център на страната не предостави финансова помощ на копродукцията и Соломон бе принудена да действа сама). От този филм на практика тръгва международната слава и на хипнотичната Сандра Хюлер, която пък благодарение на него, а по-късно и на „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие (2023), на два пъти спечели отличието на ЕФА за най-добра актриса на Европа.
Румънката, която е първата източноевропейка на престижния представителен пост, преди това е заместник-председател на борда в продължение на шест години. Сега нейни заместници са холандката Леонтин Пти и французинът Матийо Дарас. Тази нова подредба на върха на колективното управително тяло на ЕФА е символна – за първи път е постигнат реален резултат от започналата политика на разширяване. Що се отнася до репутацията на румънското кино, то тя получава сериозна легитимация. От себе си бих добавила, че най-добрите му режисьори я заслужават. През годините те успяха да се наложат на международната филмова сцена с оригинално, сурово и смислено авторско кино.
Официалната церемония на 38-ите награди на ЕФА отново събра Соломон и Аде, тъй като тъкмо Komplizen Film получи тазгодишната награда Евроимаж.
НОВАТА ТОНАЛНОСТ
Откакто е президент на ЕФА (1 май 2024 г.), френската актриса Жюлиет Бинош се откроява с елегантно излъчване и с уважителна емоционалност при публичните си изяви. По време на срещата ми с нея в края на 2024 г. в Люцерн тя сподели, че независимо дали става дума за Мерил Стрийп, Вим Вендерс, или за някой друг, обръщенията си към тях, които чете на различни места в Европа, тя подготвя старателно и винаги пише сама.
И този път Бинош защити европейското кино заради „способността му да се бори за идеи и да внушава уважение към различията“. За разлика от миналия път, когато в обръщенията ѝ към Изабела Роселини и Вим Вендерс преобладаваше лично преклонение, този път в думите ѝ имаше повече сдържаност, клоняща към сериозност.
Това, което последва след речта ѝ като президент, не беше низ от обявяване на награди и благодарствени речи, а премислен, естетически завършен и богат на референции спектакъл.
Главните акценти на тази първа по рода си церемония бяха свързани с богатото наследство от културни самобитности в Европа, а оттам и с неповторимото ѝ многоезичие. Симпатичният ирландско-шотландски режисьор Марк Къзънс, известен с документалните си филми, но и със съвместната си работа с Тилда Суинтън, стимулираща връзката между киното и децата, откри спектакъла, но не за да го „води“, а за да го „разказва“. Облечен в традиционен шотландски килт, той се разграничи от хипотетичната си роля на остроумен шоумен. Показа умение да произнася поетични миниатюри по култови филмови теми като светлина, вода, сняг, тяло. На мегаекрана зад гърба му се редуваха стилни монтажни фрази, напомняйки на внимателния зрител, че киното изисква освен талант за наблюдение и способност за неговото съхранение.
Другият прелестен детайл на тази уникална церемония беше органичното вплитане на различни европейски езици – обявяването на наградите се предхождаше от анонси, каквито огромната зала на Haus der Kulturen der Welt най-вероятно не беше чувала в такъв обем. Публиката можеше да чете субтитри на английски. Той впрочем за първи път не доминираше изцяло, а подпомагаше „разликите“ да бъдат осъзнавани.
НОВОТО СЪЧУВСТВИЕ
Най-напред то дойде от страна на норвежката кинолегендата Лив Улман, носителка на Наградата на ЕФА за цялостен принос в киното.
След това в темата се включи и италианската сценаристка и режисьорка Аличе Рорвахер, която получи Наградата за европейско постижение. Макар на различна възраст и с различен темперамент, двете дами дадоха воля на съкровени трепети и откровения. Както за киното, така и за живота.
Днес на 87 години, някогашната муза на великия Ингмар Бергман, сподели, че най-ценното качество на киното е „способността му да се вглежда в уязвимостта на живота не само с думи, но и с мълчание“. Обсебена от идеята за честност във всичко, като „истинска норвежка“, тя не пропусна възможността да припомни, че в страната ѝ действат правила, според които Нобеловата награда може да бъде отнета, ако се злоупотреби с нейния смисъл. Така, тя ясно заяви позицията си, че не е съгласна с акта на венецуелската опозиционерка Мария Мачадо, която подари Нобеловия си медал за мир на президента Доналд Тръмп.
С треперещи ръце („заради възрастта“) Улман се прояви като човек със самочувствие, който има право да пита и да търси отговори, да се възхищава от „правилното“ и да порицава “неправилното“. Сдържано и без излишно натрапване на личния си авторитет.
Родената през 1981 г. и често наричана „новото чудо на италианското кино“ Аличе Рорвахер внесе своя дял от женска чувствителност към нещата от живота, гарнирана със симпатично свежа самоирония. Произнесени на език, който според нея не съществува, а именно „нейния английски“, думите ѝ бяха в подкрепа на киното с „обща територия в Европа“. В същото време тя се самоопредели като „влюбен изследовател“ на „първичната“ му форма. Там, където се „сля“ с Улман, беше по отношение на „киното като огледало на колективната душа“, помагащо на хората да живеят в „споделено човешко състояние“.
НОВАТА ТРЕВОГА
Очаквано тя дойде от Иран и още по-очаквано – от Джафар Панахи. Филмът му „Обикновен инцидент“ спечели първата си голяма награда (Златна палма) от международно жури с председател Жюлиет Бинош (още двама, които се срещнаха на една сцена, този път не в Кан, а в Берлин).
Като един от петимата режисьори с номиниран игрален филм за най-важната награда на ЕФА (Европейски филм) Панахи трябваше да бъде в Берлин. Това се случи, но не защото иранските власти му бяха разрешили, а защото още от края на 2025 г. той пътува с филма си. В негово отсъствие той вече е осъден на една година затвор и на забрана да напуска страната в продължение на още две години. Изказването му (Панахи се качи на сцената първи) прозвуча като манифест: „Когато истината бъде смачкана на едно място, свободата се задушава навсякъде. Тогава никой не е в безопасност – нито в Иран, нито в Европа, нито в Америка, никъде по света“. И още: „Ако сме разочаровани от политиците, поне не трябва да мълчим. Мълчанието във време на престъпления не е неутралност – то е участие в мрака“. По време на други журналистически формати в Берлин той сподели, че заради кървавите репресии срещу масовите протести в страната му и заради блокирания интернет няма никаква връзка със семейството си. Безпокойството в очите на този невероятен човек не беше протоколно. Да се надяваме, че обявеното му гостуване на предстоящото 30-о издание на София Филм Фест няма да бъде осуетено от непредвидими обстоятелства. Известна е решимостта на Панахи независимо от присъдата да се върне в Иран…
В този смисъл, макар и да не получи най-голямата европейска награда, филмът му беше в Берлин най-вече заради самия него.
И докато неговото присъствие впечатли с гражданската си позиция, то отсъствието на тунизийката Каутер Бен Хания (филмът ѝ „Гласът на Хинд Раджаб беше най-тревожният във Венеция миналата година) остави темата за случващото се в Газа да „виси“. Пресата получи информация, че режисьорката е пожелала да анулира участието си в церемонията и във всички съпътстващи я събития, но този факт не бе коментиран публично. Тъй като филмът е номиниран за Оскар, той най-вероятно ще продължи международния си път.
НОВИЯТ ПОБЕДИТЕЛ
На 17 януари в Берлин „Сантиментална стойност“ спечели шест награди, и то от най-важните: за най-добър филм, режисьор, актриса, актьори и сценарий. Ситуацията напомня за триумфите на „Емилия Перес“ на Жак Одиар (5 награди през 2024 г.) и „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие (6 награди през 2023 г.). В този смисъл, резултатите от избора на ЕФА не бяха кой знае колко по-различни спрямо минали години. По един или повече показатели един филм концентрира вниманието към себе си и застава на челно място. „Анатомия на едно падане“ обра овациите, представяйки се като съвършен юридически трилър, задал, а после скрил загадката за една смърт до самия си край. „Емилия Перес“ покори европейците, и не само тях, с дръзката си еклектичност и неочакваната интерпретация на започналата леко да поомръзва тема за транссексуалността. Този път „Сантиментална стойност“ се задълбава в травмата като дълбоко личен проблем, но с презумпцията, че подобна болезненост би могла да се стовари на достатъчно висок брой индивиди от достатъчно различни места по света.
Това, което постигна този филм с дълбоката си норвежка чувствителност в рамките на ЕФА, е по-скоро обичайно. Невероятното е това, което стана извън Академията. Филмът спечели 8 номинации за Златен глобус (Стелан Скарсгард успя да се сдобие с реален такъв!), 8 номинации за отличията на БАФТА и 9 за наградите Оскар. Подобен грандиозен успех на англоезичния пазар рядко се е случвал на филм с толкова изстрадано оптимистичен, универсален, но и тъжен европейски дух!
Тук именно е щастливата пресечна точка между включването на наградите на ЕФА в Сезона на наградите и реално постигнатия успех на тазгодишния победител. Вече над месец глобалната преса говори за филма на Йоаким Триер, за страхотните актьори, за музиката, за сестринството, за неосъщественото бащинство, за къщата, за театъра, за вината, за прошката. И има шанс да не спре да го прави до средата на март, когато ще станат ясни и Оскарите. Случайност или закономерност – това в момента няма особено значение.
Нека припомня и останалите номинирани игрални филми за Наградата Европейски филм: „Сират“ на испанеца Оливер Лаше, вече споменатите „Обикновен инцидент“ на иранеца Джафар Панахи и „Гласът на Хинд Раджаб“ на Каутер Бен Хания (и двата са със сериозно френско финансово участие, което ги прави и европейски), и „Звукът от падането“ на германката Маша Шилински. Четири от общо петте филма започнаха международната си кариера от официалния конкурс на фестивала в Кан, а един – от този на фестивала във Венеция. В надпреварата за Оскарите Норвегия избра Триер за свой официален представител, Испания заложи на Лаше, Франция – на Панахи, Германия – на Шилински, а Тунис – на Каутер Бен Хания. С малки изключения, след като успешно се заявиха в европейския контекст, филмите продължават да се доказват и извън него.
С две думи, раздялата на Европейските филмови награди с обичайната приповдигната предколедна атмосфера, с която бяхме свикнали, поне този път се оказа печеливша.
Дали това ще продължи и в бъдеще, зависи най-вече от художествената енергия на самото кино. А пък тя – от най-разнообразни фактори, но също и от благоприятния климат, който важни структури като Европейската филмова академия могат да ѝ осигурят.
