Разговор с португалския китарист, композитор, автор на плакати и герой на лисабонската рокендрол сцена от 80-те години до днес То Трипш, който довечера свири за първи път в България
Рожденото име на То Трипш (1966, Лисабон) – Антонио Мануел Антунеш – е почти същото като на друг голям португалски творец – писателя Антонио Лобу Антунеш, с когото светът се прости вчера. А този Антонио идва за първи път в България днес (петък, 6 март 2026) – за солов концерт в Зала „Сингълс“ на НДК по покана на Института „Камойш“, Португалското посолство в София и „Джаз Плюс“. Музиката му пък – за тези, които не я познават у нас – можем да сравним с тази на друг един Антонио – италианеца Антонио Граментиери (идвал в България през годините с групите си Sacri Cuori и Don Antonio Trinidad и с Fatalists на Хюго Рейс).
Името на То Трипш сте чували навярно основно покрай дуото му Dead Combo с контрабасиста Педро Гонсалвеш, с което до преждевременната смърт на Гонсалвеш през 2021 г. имат издадени десет албума. В Lisboa Mulata от 2011 г. им гостува самият Марк Рибо, с чиято музика също се родеят. Можем да сравним Dead Combo още с групи като Fish In Oil от Белград и Guadalupe Plata от Убеда (на малко по-бавни обороти), а към цялата тази плеяда от музиканти, изброени досега и гостували през различни години в България по покана на платформата „Аларма Пънк Джаз“, можем да добавим и живеещата в Порто минимал-рокендрол/дарк-кабаре-инди певица Рита Брага, в чийто последен албум То Трипш записва някои китарни партии.
Самият То Трипш е част и от пънк и пост-пънк сцената в Лисабон от 80-те и 90-те години като китарист на групите Santa Maria, Gasolina em Teu Ventre! и Lulu Blind, а през нашето столетие и на Ladrões Do Tempo. С групата му Club Macumba пък имат доста африкански влияния. Последният му албум – Dissidente (2025) – също е с група: To Trips & Fake Latinos (име, напомнящо ни по нещо на Marc Ribot y Los Cubanos Postizos). Музиката, която ще свири в София, е най-близко до репертоара на албумите му за соло китара Guitarra 66 (2009), Guitarra Makaka (2015) и Popular Jaguar (2022).
Да започнем от Dead Combo…
В музиката, която създавахме с Dead Combo, имаше много влияния – от блус до карибски елементи. Но мелодиите ни бяха лисабонски… Лисабон е пристанищен град и в различните исторически периоди хора от цял свят непрекъснато са пристигали и отплавали – затова в културата и звученето на Лисабон има много от Африка, от Бразилия, от Азия… Но всеки град, всяко място си има своите предимства. И всеки човек, имал късмета да се роди примерно в Лисабон или в Белград, или в Ню Йорк, попива от неповторимостта на своя град, която става част от идентичността му за цял живот. И ето, станало е така, че аз съм роден в Лисабон – многопластов град, с различни исторически слоеве… – в този град са оставили част от културата си и римляните, и финикийците, и африканците, и испанците, и арабите, и викингите дори… Обичам да казвам за Лисабон, че е „Калифория на Европа“… без парите на Калифорния обаче, хаха. Но иначе много прилича. Онзи ден бях на плажа, беше слънчево и приятно, хората караха сърф, макар още да не е лято…
Да се върнем обаче на португалските мелодии в музиката на Dead Combo, а и в соловата ви програма – в един кинематографичен пост-рок, дори кънтри-американа препрочит. В днешния исторически момент, когато имаме достъп до цялата информация на света и можем да откриваме и преоткриваме подобията…
Да, ние с Dead Combo, а и аз в соловите си албуми носим много от духа на Карлуш Паредиш – онзи вид мелодии, които напомнят по нещо на старата португалска традиция. Нашата музика е като фадо, но на електрически китари. Представи си музиката на Карлуш Паредиш, изсвирена „на забавен кадър“ с електрическа китара, и ще я усетиш почти като саундтрак на уестърн.
А кое е най-характерното за соловите ви концерти, което е различно от музиката с Dead Combo и другите ви групи през годините?
Когато свиря соло, се опитвам да разказвам истории – но не с думи, а по най-добрия начин, по който аз умея – с китарата. Включвам и тишината в музиката си като елемент, за да акцентирам върху това, че всяка изсвирена нота е важна. Но самата тишина е не по-малко важна от нотите. И всеки има своята тишина – аз ще поставя нотите си в нея по един начин, за да разкажа история, ти – по друг начин, друг – по трети.
Ако вземем предвид факта, че португалците винаги са пътували – през всякакви исторически периоди – а и вие с Dead Combo сте пообиколили света, има ли някое специфично място на картата, което чувствате близко до сърцето си? И каква история от турнетата бихте ни разказали, ако ви помоля ей сега?
За мен всяко място е интересно. Пътували сме с Dead Combo и до Щатите – цяло турне имахме по Западното крайбрежие… Но нашата музика е преди всичко универсална, защото е инструментална и е лесно да стигнеш до хората с нея. Не се сещам за някое място, което да е по-специално за мен от другите, но истории имам много… Веднъж свирихме с Dead Combo на фестивал в Гданск и организаторите ни бяха програмирали след еднa пънк група от Чехия. Мястото беше малко, а те бяха истински пънкари и докато ги слушахме, си казахме: „Как въобще ще излезем след тях с нашата тиха и бавна музика?“. Страхувахме се как ще реагират хората, но накрая се получи много хубаво и публиката хареса много музиката ни. Вече не свиря тези пиеси. Не съм свирил нищо от Dead Combo, след като Педро почина, защото това беше музика на двама ни и не си я представям без единия от нас.
В Лисабон, а и по света сте познат благодарение на музиката си, но аз знам, че имате още една творческа самоличност. Когато беше в България миналото лято, режисьорът Диого Варела Силва (автор на наградения на „Родопи Филм Фест“ в Смолян филм „Дяволи по Велики пости“) спомена, знаейки, че слушам музиката ви от години, че вие правите плакатите за всичките му филми.
Да, да. Ако се върнем в тийнейджърските ми години, започнах да свиря, защото на първо място харесвах образа на музиката в онези дни. Тогава учех в художествена гимназия в Лисабон – Училището по изкуствата „Антонио Аройо“. Направил съм много обложки на албуми за португалски музикални групи, както и доста плакати за филми. Графичният дизайн е първата ми професия, макар че днес не я практикувам толкова активно, колкото в добрите стари времена. Влязох в музиката, защото много ми допадаха плакатите за концерти, дизайна на билетите – те тогава не бяха създавани на компютър, а ръчно. Свиря активно от 1985 г., повлиян именно от образа на музиката в онези години. Като паралелно правех плакати за театър, за кино, за концерти и музикални албуми…
Можем ли да кажем, че в наши дни, когато сме буквално бомбардирани от образи, занаятът на автора на плакати е застрашен от изчезване?
Днес всичко е по-демократично. Имам три деца – Алис е на 25, а Давид и Симон са тийнейджъри – и както всяко хлапе днес, и те могат много бързо да създават образи и да редактират видео файлове в телефоните си. По мое време не беше така… Нямаше изкуствен интелект и т.н.
Не е същото…
Не е същото, да. Но е по-бързо, по-демократично и… по-лесно е в крайна сметка да създадеш хубав плакат.
То и музиката днес е по-достъпна за слушане онлайн, но това не може да се сравни с удоволствието да си пуснеш плоча.
Да, ама моите деца никога не са си купували или дори пускали плоча. Имаме плочи вкъщи, но те не слушат тях, а само отделни парчета в интернет. Харесват си дадена песен, но не започват да се ровят в това, което артистът е правил преди, или въобще по-задълбочено в творчеството му, не ги занимава историята на тази музика… Просто техният начин да слушат музика е друг, времената са други. Понякога с жена ми много се изненадваме. Веднъж синът ни слушаше пиеса на Кийт Джарет и като го попитахме: „Къде намери това?“, той отвърна „А, в Тик-Ток“… Иначе днес хлапетата на тая възраст слушат много от новия бразилски „фавела фънк“ – музика, която доста често е мачистка и неуважителна към жените, стъпва върху електронни бийтове и мръсен език и в песните обикновено се пее за „кучки“, дрога, престъпления, полиция – гадна работа.
Разбирам, имаме си и наш еквивалент тук, на Балканите, само че с ориенталска орнаментика – през 90-те залагаше на същите текстове и естетика, а днес е доста по-полиран…
Този феномен съществува навсякъде. Но това, което исках да кажа преди малко, е, че днес всяко хлапе, ако иска, може да запише песен в домашни условия само с един компютър и малък кийборд. И това е типът артисти, който най-често срещаме днес – солови артисти – само МС и бийтове. По наше време правехме музикални групи. Но днес хлапетата дори не излизат на улицата, където могат да срещнат други хлапета и да решат да свирят заедно. От училище – у дома и от дома – към училище. Едно време след училище се шляехме по улиците и там се раждаха приятелствата и групите… Днес, като ги гледам моите деца, те си стоят основно в стаите и правят всичко оттам…
Е, и аз добре си спомням, че дори на 5-годишна възраст през 80-те можех да се разхождам и да си играя с други деца из квартала, пращаха ме до магазина и т.н., а днес е немислимо да си пуснеш детето дори на пет метра от блока.
Да. И аз ходех като дете сам на училище, а то беше поне на два километра от дома. Тази свобода обаче все още се е запазила в перифериите, в предградията… Там хлапетата са доста самостоятелни по улиците и затова хип-хопът се ражда там. Но факт е, че навсякъде по света днес много по-често виждаме певец с електронно устройство, отколкото група от музиканти.
Ще кажа нещо оптимистично. Онзи ден в центъра на София на една спирка видях обикновена обява, отпечатана на А4, която гласеше: „Млада група си търси басист“. Не бях виждал такива обяви от 90-те…
Чудесно звучи! И в Португалия си имаме добри млади групи…
Синовете на Диого например (режисьора, споменат по-горе)…
Да, Expresso Atlantico. Бих препоръчал и Maquina – психеделик рок трио от Лисабон, което е доста танцувално. Те свирят много и извън Португалия – из цяла Европа и Бразилия. Има и една група от Порто, пак трио – две момчета и едно момиче, казват се Sunflowers. Също много приятна група. Не е като да нямаме групи, просто много по-често днес срещаме солови проекти – едно хлапе на сцената с електронни устройства. Но като цяло съм оптимист, защото музиката винаги е спасявала света. И в миналото е имало добри хлапета, които са създавали добра музика, и днес ги има. А идеите най-добре са се разпространявали сред хората именно чрез музика. Музиката е важна за всяко общество. Днес живеем в свят, в който не знаеш кое е истина и кое е фалшива информация, хората губят всеки ден още и още от базисните си права, но аз съм оптимист, че нещата могат да се обърнат. И че ще има нова и нова музика, която ще помогне за това. Във времена на криза винаги се раждат нови и интересни подходи и форми не само в музиката, въобще в изкуството.
Концертът на То Трипш е довечера (петък, 6 март) в 20 часа в Зала „Сингълс“ на НДК и е организиран от Института „Камойш“, Португалското посолство в София и „Джаз Плюс“. Преди и след него в клуба ще звучи селекция от серията „Тигрополагане“ на „Аларма Пънк Джаз“. Билети има в системата на EpayGo и на касите на Easy Pay.
