Животът ми мина по кафенетата. Е, не буквално, разбира се, не ме разбирайте криво. Но доста време изкарах на масички по тротоарите, пиейки своето дълго горчиво кафе и пафкайки цигара след цигара. Моите кафенета не бяха като кафенето „Моцарт“ във Виена със своята вековна история, с големите си огледала, с копринените си тапети. Моите кафенета бяха квартални очукани кафененца, но именно заради това прелестни в своята оскъдица. И преди пандемията, и след това доста време например прекарах в кафенето „Носталгия“ в „Красно село“. Имаше масички със столчета отвън, ако времето беше хубаво, следобед слънцето напичаше, какво повече ми трябваше. Една година дори, навръх Голяма Богородица, докато седях в същото това кафене с две възрастни дами, едната от които се казваше Мария, те двете бяха дългогодишни приятелки и редовно точно на този ден се срещаха, за да отбележат, както подобава, имения ден, като в традиционното им празнуване задължително влизаше и рецитация на стихотворението на Борис Христов за Мария „С диви круши и резенче хляб във торбата…“, което знаеха цялото наизуст, та казвам, тъкмо тогава изведнъж щастливо ми хрумна как да ги зарадвам. Набрах телефона на Борис Христов, той, слава Богу, веднага вдигна, с две думи му обясних за какво го търся и после им дадох и на двете да го чуят. Те останаха възторжено-потресени от възможността да говорят с любимия си поет.
Много време прекарах в това кафене „Носталгия“. Зяпах хората, мислех си някакви свои неща. На смяна бяха или Пепи, или Катя. Пепи беше едносрично люлинско темерутче, но Катя беше приказлива и за него.
Така вървеше времето.
Дойде февруари 2022 г. Путин нападна Украйна. Още през първите дни на войната бях изумен колко хора го подкрепят и са на страната на агресора. Още помня един набор, когото често бях виждал в една малка квартална градинка да разхожда и да бди грижливо над внучката си, хубаво тригодишно момиченце, как високо заяви насред градинката, без някой да го е питал, че е на страната на Путин. Помня и словесната си престрелка с една отрудена, чак окаяна женица в рейс „260“, която на глас се вайкаше как скоро нямало да има градски транспорт в София, защото всички рейсове щели да превозват само украинските бежанци. Същото беше положението и сред колегите ми учители, тогава работех като библиотекар в едно училище, пък даже и сред клиентите на кафенето, главно пенсионери и безработни, тази кварталната човешка градобитнина, ако използваме живописната и казваща много дума на Радичков.
Един ден, беше изминал месец от началото на войната, пак така седнах в „Носталгия“, на масичка отвън на тротоара, с кафето и цигарите пред мен. На съседната маса забелязах един мъж, когото бях виждал многократно и преди, явно живееше наблизо, мъжът беше в компанията на две момичета и тримата си говореха нещо и високо се смееха. Вече щях да си отместя погледа, когато зърнах в каква чаша пие мъжът чая си. Чашата беше с лика на Путин, онази негова снимка с черните очила, като пръв шпионин сред шпионите. Глътнах набързо кафето и влязох вътре при Пепи.
– Абе, Пепи – казах, – каква е тази чаша отвън?
– Аз нямам нищо общо с това – вдигна ръце Пепи, – какво мога да направя? Човекът специално си я донесе от вкъщи, за да си пие в нея чая тук. Аз какво да направя?
Сигурно Пепи беше прав. Какво можеше да направи? Него го интересуваше оборотът, войната беше далеч.
– Добре – казах. И повече не стъпих в кафене „Носталгия“. Две години оттогава.
Много важно, ще каже някой. Много важно, че не си стъпил повече в кафенето. И ще бъде прав, няма как веднага да не се съглася с него.
Това е важно само за мен.
