Начало Идеи Гледна точка Кафене „Носталгия“
Гледна точка

Кафене „Носталгия“

2658

Животът ми мина по кафенетата. Е, не буквално, разбира се, не ме разбирайте криво. Но доста време изкарах на масички по тротоарите, пиейки своето дълго горчиво кафе и пафкайки цигара след цигара. Моите кафенета не бяха като кафенето „Моцарт“ във Виена със своята вековна история, с големите си огледала, с копринените си тапети. Моите кафенета бяха квартални очукани кафененца, но именно заради това прелестни в своята оскъдица. И преди пандемията, и след това доста време например прекарах в кафенето „Носталгия“ в „Красно село“. Имаше масички със столчета отвън, ако времето беше хубаво, следобед слънцето напичаше, какво повече ми трябваше. Една година дори, навръх Голяма Богородица, докато седях в същото това кафене с две възрастни дами, едната от които се казваше Мария, те двете бяха дългогодишни приятелки и редовно точно на този ден се срещаха, за да отбележат, както подобава, имения ден, като в традиционното им празнуване задължително влизаше и рецитация на стихотворението на Борис Христов за Мария „С диви круши и резенче хляб във торбата…“, което знаеха цялото наизуст, та казвам, тъкмо тогава изведнъж щастливо ми хрумна как да ги зарадвам. Набрах телефона на Борис Христов, той, слава Богу, веднага вдигна, с две думи му обясних за какво го търся и после им дадох и на двете да го чуят. Те останаха възторжено-потресени от възможността да говорят с любимия си поет.

Много време прекарах в това кафене „Носталгия“. Зяпах хората, мислех си някакви свои неща. На смяна бяха или Пепи, или Катя. Пепи беше едносрично люлинско темерутче, но Катя беше приказлива и за него.

Така вървеше времето.

Дойде февруари 2022 г. Путин нападна Украйна. Още през първите дни на войната бях изумен колко хора го подкрепят и са на страната на агресора. Още помня един набор, когото често бях виждал в една малка квартална градинка да разхожда и да бди грижливо над внучката си, хубаво тригодишно момиченце, как високо заяви насред градинката, без някой да го е питал, че е на страната на Путин. Помня и словесната си престрелка с една отрудена, чак окаяна женица в рейс „260“, която на глас се вайкаше как скоро нямало да има градски транспорт в София, защото всички рейсове щели да превозват само украинските бежанци. Същото беше положението и сред колегите ми учители, тогава работех като библиотекар в едно училище, пък даже и сред клиентите на кафенето, главно пенсионери и безработни, тази кварталната човешка градобитнина, ако използваме живописната и казваща много дума на Радичков.

Един ден, беше изминал месец от началото на войната, пак така седнах в „Носталгия“, на масичка отвън на тротоара, с кафето и цигарите пред мен. На съседната маса забелязах един мъж, когото бях виждал многократно и преди, явно живееше наблизо, мъжът беше в компанията на две момичета и тримата си говореха нещо и високо се смееха. Вече щях да си отместя погледа, когато зърнах в каква чаша пие мъжът чая си. Чашата беше с лика на Путин, онази негова снимка с черните очила, като пръв шпионин сред шпионите. Глътнах набързо кафето и влязох вътре при Пепи.

– Абе, Пепи – казах, – каква е тази чаша отвън?

– Аз нямам нищо общо с това – вдигна ръце Пепи, – какво мога да направя? Човекът специално си я донесе от вкъщи, за да си пие в нея чая тук. Аз какво да направя?

Сигурно Пепи беше прав. Какво можеше да направи? Него го интересуваше оборотът, войната беше далеч.

– Добре – казах. И повече не стъпих в кафене „Носталгия“. Две години оттогава.

Много важно, ще каже някой. Много важно, че не си стъпил повече в кафенето. И ще бъде прав, няма как веднага да не се съглася с него.  

Това е важно само за мен.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора