Признавам, че не ми допадат съждения от рода на „крокодилът е зелен, защото е голям“. Не се въодушевявам и от аксиоми, които доказват, че „квадратът има четири равни страни“. С хората, които приемат подобни твърдения за истинско знание, дишаме един и същи въздух и въпреки това понякога не можем да се дишаме. Това не е хубаво, защото все пак пишем в един и същи Фейсбук. А Фейсбук, както и въздухът, е създаден за всички.
Като казах създаден – може би оттук тръгват основните различия между хората. Фейсбук знаем от кого е създаден, няма различни мнения по въпроса. Но за въздуха не е така – едни казват, че е създаден от Твореца, а други твърдят, че се е самопоявил без външна намеса. Само дето му е трябвало време за това. Когато не можем да си представим как нещо се самопоявява, удължаваме срока и казваме, че бързо не може да стане, но като му дадем повече време – може. А за това няма никакви ограничения – можем да му даваме колкото си искаме време.
Много хора така схващат еволюцията. Представите на по-сериозните учени са по-сериозни. По подобен начин стоят нещата и при много креационисти – те вярват, че Бог е омесил парче глина, после духнал върху него – и готово. И при това само за един ден, не са Му били нужни милиони години.
Много харесвам един стар виц за учените, които след дълъг и упорит труд се явили пред Твореца да се похвалят, че вече и те могат от кал да направят човек. Сложили на масата парче глина, но Творецът им казал: „А, не може да ползвате моята кал, първо си направете ваша кал“. Човек лесно се прави, по-трудно е да се направи кал. Но този виц е стар. Оттогава науката е напреднала много, учените вече може и да могат да правят кал. За лабораторните учени не зная, но за по-учените във Фейсбук това не е проблем.
Озаглавих колонката си по-миналата седмица „Защо Бог е безсилен“. Този въпрос не съм го измислила аз – нито имам толкова познания, нито имам такъв кураж. Когато Русия бомбардира Киево-Печерската лавра, първият въпрос, който се появи в съзнанието ми, беше – защо Бог не защити църквата Си, защо не опази манастира? Помислих си, че вероятно и други християни са се питали същото. Вероятно много пъти в подобни ситуации си задаваме този въпрос. Той е толкова важен, че не бива да остава без отговор. Ако го подминем, ако не настояваме да намерим отговор, това означава, че се отнасяме към вярата си формално, повърхностно, мимоходом. Истинската вяра не търпи подобно отношение. Както и любовта – полулюбовта е полуживот. А до вярата достигаме не чрез отговори, а чрез въпроси. В тях е истинската красота.
Този въпрос е породен от думите на митрополит Антоний Сурожки: „Църквата… трябва да бъде така безсилна както Бог“. Но нима Бог е безсилен? И защо ни е нужен безсилен Бог? На кого ни е оставил Бог, ако е безсилен? Забравяме, че последните думи на Иисус от кръста са: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“. Готови сме да викаме заедно с онези, които го разпъваха: „Ако си Син Божий, слез от кръста!“. Но Той не слезе. Умря на кръста.
Във всеки конфликт ли трябва доброто да побеждава злото? Всеки път ли трябва виновният да бъде наказан? Само със сила ли се доказва правотата? Често в живота ние заставаме на страната на справедливостта, а не на силата. Смятаме това за достойно, а обратното за примитивно. А харесва ли ни доброто, наложено със сила? Когато казваме на някого, че го обичаме, крещим ли, или шепнем?
Това са толкова понятни и очевидни неща, че се чудя защо някои искат Бог да се проявява чрез сила. Проблемът със съществуването на злото занимава всички, защото никой не иска да съществува зло. Въпросът е може ли злото да се елиминира чрез сила. Може и да може, но тогава Бог би бил жандарм. Повече ли би ни харесвал такъв Бог и такъв свят?
В рамките на класическата теодицея, формулирана още от Епикур, не може да се намери решение за злото в света. Скоро някой ми я напомни под моята колонка – ако Бог иска да избави света от злото, но не може, тогава не е всемогъщ; ако може да го избави, но не иска, тогава не е всеблаг; ако не може и не желае, тогава не е Бог; ако може и желае, тогава защо съществува зло? По съвсем различен начин се подхожда към съществуващото зло в библейската книга „Иов“. Много по-късно марксизмът също се зае да въвежда световна справедливост и проля най-много кръв, откакто свят светува.
Все ми се струва, че в съзнанието на тези, които поставят въпроса за злото по този начин, съществуват марксически рудименти. Днес те може да са антимарксисти, но използват инструментите на марксизма, за да отричат Бога. Представата, че доброто може да бъде наложено със сила, е или болшевишка, или арийска.
Един от най-ненавижданите периоди от човешката история е Средновековието с неговата инквизиция. В общи линии инквизицията не е ли това – стремеж да се налага християнското добро с насилствени методи. О, не, това определено не ни харесва! А във всички комунистически държави не се ли вършеше същото – насилствено налагане на светлата комунистическа правда?
Двама приятели имали съседни ниви. Когато единият отишъл да си види нивата, приятелят му го помолил да нагледа и неговата. Но тя била по-слаба и посевите едва се подавали от земята. Тогава той стръкче по стръкче ги придръпнал, за да ги изравни със своите. Върнал се и щастлив от стореното, казал на приятеля си, че и двете ниви са добре и посевите са еднакви. Отишъл след няколко дни другият и му причерняло, като видял цялата си нива оскубана и повехнала. Това е китайска притча. Подобна разказва и Христос: „Царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: враг човек е сторил това. Слугите пък му рекоха: искаш ли да идем и да ги оплевим? Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубите заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми“.
С тревога наблюдаваме как в християнството днес бавно прониква един невидим вирус и го превръща в идеология. Обясняваме си това с комунизма, но проблемът сигурно е по-сложен. Човекът се променя, много бивши комунисти станаха християни. Но тъй като са възпитавани да мислят идеологически, да възприемат света през идеологически схеми, то и християнството, което изповядват, е християнска идеология. Не усещат това като аномалия, защото така е устроено съзнанието им и така работи. Все едно да искаш да гледаш телевизия с радиоприемник. Сигурно затова когато разговаряме с такива хора, понякога имаме чувството, че говорим с радио.
Не ми се мисли дори за Бог, който въвежда в света ред чрез сила. Ние християните вярваме в Бог, Който виси на кръста и страда. Тълпата под кръста се присмива на безсилието Му да слезе от кръста, но Той не слиза. Не зная от какво повече е страдал – от раните от гвоздеите или от раните на думите. Но понася и двете.
