Начало Идеи Дебати „Квантовият“ дух на времето
Дебати

„Квантовият“ дух на времето

Добрин Тодоров
22.08.2022
2889

Дали теоретичните модели на квантовата механика имат универсална обяснителна мощ? Възможни ли са „квантова антропология“, „квантова психология“, „квантова социология“, „квантова културология“…?

Дори лаик в сферата на науките за природата като мен знае, че преди около век в тях се е състояла революция, предизвикана от появата на няколко нови теории, явяващи се алтернатива на класическите си предшественици – най-вече на Нютоновата механика. Сред тях се откроява квантовата механика, която е донесла принципна промяна в разбирането за устройството и функционирането на микросвета. Доскоро това знание имаше за мен периферно значение, тъй като не влизаше в обсега на изследователските ми интереси. Наскоро в това отношение настъпи промяна след запознаването ми с книгата Живот на ръба. Епохата на квантовата биология на Джим Ал-Халили и Джонджо Макфадън, („Изток-Запад”, 2016). Любопитството ми към нея бе събудено от проявената в заглавието ѝ претенция за приложение в науката за живота на принципите на квантовата механика, свързвана от мен – както се оказа погрешно – само с обяснение на процесите, протичащи в неживия пласт от действителността. Установих, че тези принципи предлагат разбиране на явления и процеси, които в рамките на класическата биология нямат задоволителен отговор. У мен възникна питането дали теоретичните модели на квантовата механика имат универсална обяснителна мощ, дали могат да помогнат както за проумяване същината на човешкото битие, така и за по-доброто разбиране на поведението на хората в обитавания от тях социокултурен свят. Другояче казано, породи се въпросът възможни ли са „квантова антропология”, „квантова психология”, „квантова социология”, „квантова културология” и пр. Към това питане се добави и нуждата да се анализират последиците от разпространението на типа „квантово мислене” сред съвременниците, произтичаща от сериозното възприемане от немалко съвременници на твърдения като това на Ал-Халили и Макфадън, че „квантовата революция на ХХ в. набира скорост през ХХI в. и ще преобрази живота ни по невъобразими начини” (18).

В книгата си визираните автори пропагандират възможността за осъществяване на няколко прехода при обяснение на устройството и функционирането на различните измерения на естествения свят чрез редукции на науките, които ги изучават: биология до приложна химия и химия до приложна физика (31), като последната активно използва характерните за квантовата механика теоретични модели. Появилата се напоследък нова междудисциплинарна научна област – квантова биология, използва обяснителни модели от квантовата физика, химията и математиката в науката за живота. Внедряването на тези модели в биологията цели да спомогне за разбиране голямата загадка на живота, като отговори на въпроса „защо материята се държи толкова различно, когато изгражда живо същество и когато изгражда скала?” (40), т.е. каква е причината за специфичното проявление на общата същност на действителността в сферата на живите организми.

Запознавайки се, макар и бегло, с някои от диренията в сферата на квантовата биология, се запитах дали нейните теоретични подходи са приложими в антропологията и в частност във философската антропология. Както е добре известно, в миналото са създадени редица прецеденти при обяснението на човешкото битие чрез използване на понятийния апарат и мисловните схеми на класическата биология. Следователно оползотворяването на потенциала на нововъзникващата квантова биология при решаване на този възпроизвеждащ се във времето проблем би представлявало нов вариант на вече известен подход към човека. Към подобно разбиране се придържат Ал-Халили и Макфадън, които пишат в книгата си, че „начинът, по който вървите, говорите, ядете, спите или дори мислите, в крайна сметка трябва да се основава на квантовомеханичните сили, управляващи атомите, електроните, протоните и другите частици” (32).

Експанзията в обяснението на все повече явления от действителността чрез приложение на теоретичните модели на квантовата механика засяга съществено светогледа на немалко съвременници. Недоловимите ѝ с просто око влияния се просмукват в светоусещането, а и в поведението на днешните хора. Увлечението по „квантовото мислене” намира израз във възхищение от редица черти, наблюдавани в поведението на обитателите на микросвета, водещо до копнеж за тяхното придобиване и използване от хората в живота си. Този най-често неосъзнат, смътен и интуитивно търсен набор от характеристики формира специфичен за нашето време „квантов дух”, който постепенно се разпространява в обществата от „цивилизования” („свободния”, „западния”) свят. Той си заслужава да бъде изследван и оценен. Още повече че неговото евентуално налагане като господстващ би имало важни последици за начина на постъпване на индивидите, които го споделят. Явлението, за което говоря, не е обречено да се наложи като доминиращо, тъй като е в конкуренция с редица нови идеологии: неовитализъм1, информатизъм2, неоинтелектуализъм3, технорелигия4 и пр.

Незаобиколимостта на квантовото обяснение за света

Хората на науката днес не поставят под съмнение възгледа, че е налице относително разделение на действителността на пластове, като тези относително обособени региони на битието съ-съществуват и взаимно си влияят. Те са приели наличието както на макросвят, образуващ видимия слой от действителността, така и на микросвят – често наричан „квантов”, представляващ скрито за човешките сетива нейно измерение. Името на втория има произхода си в хипотезата на Макс Планк от 1900 г., че енергията (топлинната) се разпространява (излъчва) на неразложими (дискретни) части, наречени „кванти” (15), т.е. тя не е непрекъсната, а излиза от материята „като съвкупност от отделни неделими пакети” (частици, фотони) (57). Учените са убедени, че тези равнища на организация на реалността притежават различни степени на сложност и специфични форми на проявление, като в тях действат локални законодателства. Същевременно у мнозина от тях е жив прастарият порив за достигане до корените в устройството на битието, който често приема формата на стремеж за откриване на негова обща основа.

Днес наблюдаваме нарастване на влиянието на учените, които намират дълбинното обяснение на явленията и процесите от действителността тъкмо в квантовия свят. Те смятат, че тъй като всичко в света, вкл. човешкото битие, е изградено от квантови компоненти: атоми, молекули или съставящите ги елементарни частици, то на това ниво на организация на материята се крие „тайната на битието”. Така например Ал-Халили и Макфадън твърдят, че всички микроорганизми, растения, животни и хора „имат своите корени в квантовия свят” (365). Според тях няма „фундаментален разрив между света, който виждаме наоколо си, и неговия квантов крепеж” (155). Нещо повече, те смятат, че в действителност „има само един набор от закони, определящи начина, по който се държи светът – квантовите закони” (155). Съответно предлагат версия за устройство и функциониране на действителността, базирана върху това разбиране.

Очарованието на квантовия свят

Битийният пласт на микрочастиците изглежда непонятно на хората, обитаващи видимия естествен свят. В него често не действат обичайните природни закони. Нетипичните му особености го правят за човеците да изглежда тайнствен, екзотичен и магичен, тъй като поведението на миниатюрните обекти в него е мистериозно, противоречащо на здравия човешки разум и интуитивни представи. Според Ал-Халили и Макфадън „там долу, в квантовия свят, всичко е различно” (123). Тези му чудатости го правят привлекателен и будещ любопитството не само на учените, но и на мнозина лаици сред хората. Затова значението на науката за този „невидим свят” – квантовата механика и нейните производни теории в различни области на знанието – неимоверно расте: тя стои „в основата на цялата химия, материалознанието и дори електрониката” (18). Мнозина съвременници смятат, че тя е довела до революционна промяна в разбирането за същината на битието, като обяснява „сърцевината на познатата ни действителност” (155), доколкото дава „пълна картина на градивните елементи на цялата вселена” (17).

Същевременно тази теория е оказала и продължава да оказва съществено влияние върху практическия живот на днешните хора, чрез множество полезни приложения в него. Тя има огромно влияние върху техническия напредък на човечеството през последните десетилетия. Ал-Халили и Макфадън са убедени, че без „обяснителната сила на квантовата механика при описанието на взаимовръзките между нещата много от съвременния технологичен свят просто не би бил възможен” (63). Затова и „квантовият” дух на времето не само не противоречи, а добре се съгласува с общия техницистки уклон в мисленето на днешните хора5, респ. има като сходна последица дехуманизацията6 на съществуването им. Не е случайно, че Ал-Халили и Макфадън определят животните като био-машини, а хората наричат природни машини. Те често говорят за молекулярни и наномашини, а ензимите дефинират като „машини на живота”. Всичките тези машини се нуждаят от инженери, които да ги създадат и управляват. И ако в сферата на естествения свят самата природа изпълнява тази роля, то е лесно да се досетим кои социални слоеве ще излъчат следващите творци и ръководители на изпълнения с машини човешки свят.

Тук няма да се спирам върху историята на квантовата механика, нито ще навлизам в детайлите ѝ, които трудно разбирам, тъй като те нямат отношение към задачата, която съм си поставил: да очертая контурите на „квантовия дух” на нашето време. Все пак без посочване на нейните основни принципи и открояване на няколко характерни явления в поведението на обитателите на микросвета не може да се мине. Според Ал-Халили и Макфадън „крайъгълен камък на квантовата механика” (60) е принципът на неопределеността на Хайзенберг, според който мястото на електрона (в орбитата около ядрото на атома) и скоростта му не могат да бъдат определени едновременно. С него се съгласува въведената от Ервин Шрьодингер математическа величина „вълнова функция”, която дава множество числа, изразяващи „вероятността електронът да бъде намерен на различни места в пространството, ако го потърсим там” (61–62), за разлика от търсеното от класическата механика точно място на обекта в даден времеви момент. Шрьодингер установил, че законите на класическата физика и химия се основават на принципа за „усредняване на голямата численост” или „ред от безредието” (68), ала тези статистически закони – базирани върху регистрация на поведението на обекти, съставени от много голям брой частици – „не са в състояние да опишат поведението на обекти, състоящи се от малък брой частици” (69–70). Той стигнал до извода, че наследствеността например се „основава на новия квантов принцип „ред от реда” (70), тъй като гените приличат на отделни атоми или молекули с фиксиран вътрешен строеж, а не на обекти, съдържащи огромни съвкупности от елементи, намиращи се в безпорядък. Обяснение за стабилността на атомите дал Нилс Бор, който предположил, че „електроните не са свободни да заемат всяка орбита около ядрото /на атома/, а само определени фиксирани („квантувани”) орбити” (57), като прехода между отделните орбити може да се осъществи след излъчване или поглъщане на „парченце, или квант, електромагнитна енергия (фотон) със стойност, равняваща се точно на разликата между енергиите на съответните две орбити” (58). Тук следва да споменем и „принципа на усилване” на Паскуал Йордан, наблюдаван в поведението на обитателите на биологичния свят. Според този немски учен в своя живот одушевените същества, за разлика от неодушевените обекти, се ръководят от много малко молекули от един управляващ център в организма, „имат диктаторско влияние, така че събитията на квантово ниво, управляващи тяхното движение, като принципа на неопределеността на Хайзенберг, се усилват и оказват въздействие върху целия организъм” (66).

Феноменът, че енергията е в състояние да се държи едновременно като частица и вълна носи името корпускулярно-вълнов дуализъм и се явява „определяща черта” на квантовия свят (19). Една от най-интригуващите странности в поведението на елементарните частици е т.нар. тунелен (квантов) преход (ефект). При определени условия чрез този процес атомните ядра са в състояние да преминават през привидно непроницаеми бариери (21). Електроните в този процес са толкова леки, че не бива да се разглеждат като „миниатюрни движещи се и подскачащи класически частици”, а като разпрострян вълнов облак от „електронност”, обгръщащ миниатюрното атомно ядро” (111). Особено загадъчна и непонятна черта в поведението на елементарните частици е способността им да заемат т.нар. суперпозиция. При нея те не само са в състояние да бъдат на повече от едно място едновременно, „да се въртят в две посоки едновременно”, но и да „могат да правят две – или сто, или милион – неща едновременно” (21). Сред най-озадачаващите черти в поведението на микроелементите на материята е явлението квантово преплитане, позволяващо на „частици, които някога са били заедно, да останат в моментална, почти магическа връзка помежду си, дори и да са разделени от огромни разстояния” (26). Един от най-загадъчните и будещи най-много дискусии в квантовата механика процеси е т.нар. измерване. При него всички странни действия или способности на частиците в микроскопичния квантов свят съществуват „само когато никой не ги гледа” (27), респ. изчезват, когато влязат във взаимодействие с техен „наблюдател” (регистратор) или търпят въздействие от други частици (молекули, атоми, фотони светлина). При точно определени условия се появява явлението квантова кохеренция, т.е. фино съгласуване между действията на квантовите обекти, което обаче е твърде крехко и нестабилно. При най-малка промяна на обкръжаващата ги среда много лесно се стига до процес на декохеренция, принуждаващ ги да се държат като „класически частици” (139), които са загубили специфичните характеристики на квантовите обекти. Така се пораждане безредие (хаос) в тяхното поведение.

Животът в квантова перспектива

Ал-Халили и Макфадън открояват едно питане сред многото загадки на битието – своеобразен въпрос на въпросите: „Най-големият въпрос в науката… е как инертните атоми и молекули, срещани в скалите, се превръщат всеки ден в тичаща, скачаща, летяща, ориентираща се, плуваща, растяща, обичаща, мразеща, жадуваща, страхуваща се, плуваща, смееща се, плачеща жива материя” (39). Иначе казано, за тях животът е това забележително явление, чието обяснение е първостепенна научна задача. Те смятат, че „голямата загадка на живота е във въпроса защо материята се държи толкова различно, когато изгражда живо същество и когато изгражда скала?” (40), т.е. откъде произтича спецификата в проявленията на нейната обща същност.

Квантовите биолози се стремят да дадат обяснение за природата на живота, като разкрият, че „поне един от липсващите елементи в пъзела на живота се намира в света на квантовата механика” (39). Ала намирането на подобно обяснение съвсем не е просто, тъй като „животът като че стои с единия крак в класическия свят на ежедневните обекти, а с другия – в дълбините на квантовия свят” (39). Това негово двойствено съществуване го поставя на границата на две битийни измерения: огромния видим свят и незримата вселена на миниатюрните частици, където действат различни законодателства.

Ал-Халили и Макфадън смятат, че животът съчетава характеристики от микро- и макросвета, като „някои аспекти на квантовата механика действително играят нетривиална, всъщност решаваща роля за живота като явление и че животът е в уникална позиция да поддържа тези странни квантови свойства на ръба между квантовия и класическия свят” (35). Той „впряга квантовите процеси в своя помощ”, като използва квантови ефекти: „квантови явления от рода на суперпозицията и тунелния преход бяха установени в много биологични явления – от начина, по който растенията улавят слънчевата светлина, до начина, по който всички наши клетки създават биомолекули” (34). Ал-Халили и Макфадън все пак дръзват да дадат еднозначно обяснение за същността на живота, заявявайки, че „животът е явление на квантово ниво” (71).

Ал-Халили и Макфадън търсят обяснение на квантово равнище и на „най-странното биологическо явление” (266) – съзнанието, което е „най-загадъчно сред човешките явления” (268). Според тях отговорът на въпроса как „нашият съзнателен ум” – като „ефимерие от съзнателност и преживявания”, „кара материята на мозъка ни да причинява нашите действия” е „най-дълбоката загадка на цялото ни съществуване” (273). Те предлагат основания за тезата си, че „квантовата механика е изиграла ключова роля за появата на съзнанието” (268). Ал-Халили и Макфадън виждат сърцевината на проблема за съзнанието в „загадката как идеите могат да движат умове и чрез тях тела” (272), т.е. как идеалното движи материалното. Те търсят неговото решение като преформулират загадката на съзнанието в „проблема със свързването”: „как информацията, кодирана в различни области на мозъка ни, се събира в едно в съзнателния ни ум?” (270).

Макар Ал-Халили и Макфадън да твърдят, че никой не знае какво е съзнанието или как работи то, те все пак излагат едно натуралистическо разбиране за същността му. Те го разглеждат като боравене с идеи, а тях свеждат до „сложна (невронна) информация, която се свързва (слепя) в съзнателния ум, за да образува понятия, имащи смисъл за нас” (269). Според тях всъщност не умът, а мозъкът извършва „компресия на сложна информация в единична идея” (269–270). Визираните автори установяват, че съществуват немалко учени, които решават отрицателно въпроса „дали изобщо е необходимо нещо извън неимоверната сложност на човешкия мозък, за да бъде обяснено съзнанието” (274). Самите те също клонят в тази посока.

Ал-Халили и Макфадън смятат, че разглеждането на съзнанието от квантова перспектива изисква преосмисляне на принципите, върху които е изграден и функционира видимият свят: „свободната воля или съзнанието просто нямат място в една изцяло детерминистична вселена, защото причинно-следствените закони разрешават само следването на едно нещо след друго в безкрайна верига от причина и следствие” (273). От това следва, че трябва да се сложи кръст на цялата хуманитаристика, както и на науките за обществото и културата, тъй като именно те изследват резултата от прилагането на свободната воля – изкуствено пре/създадената от хората реалност. Иначе казано, изкуственият свят се редуцира до естествения, т.е. природата поглъща културата. Всички продукти на цивилизацията се оказват само ефекти от физиологични (мозъчни), т.е. материални и енергийни процеси, влиянието, което те оказват върху човешките общества и отделните творчески личности, може спокойно да бъде пренебрегнато. Протичащите в социалния живот процеси се мислят по аналогия7 на тези, наблюдавани в микросвета. При подобен подход на обяснение на функционирането на човешкия дух изобщо не си струва да се говори за евентуално въздействие върху него на свръхестественото. Бога/-овете са изцяло изключени от картината на света, а с тях и ролята на религията в живота на хората.

Формиране на „квантовия” дух и заплахи от неговото налагане

Притегателната сила на квантовомеханичните обяснения на заобикалящия ни свят за професионални учени, а и за лаици с хоби навлизане в дебрите на действителността чрез научни изследвания, се появява с осъзнаване на необичайните за здравия разум нейни прояви на квантово ниво. Неусетно все повече съвременници са силно привлечени от необикновеното поведение на обитателите на микросвета. Постепенно се разгръща спонтанен процес на внедряване в съзнанието на хората на паралели между явления и процеси от микросвета – обясняван от квантовата механика, и тези в добре познатия на човека макросвят. Огромното мнозинство от почитателите на ефектите в поведението на пребиваващите в микросвета обекти, обяснявани от квантовата механика, не са запознати, а и проявяват слаб интерес към собствено теоретичните ѝ модели. Те са запленени от привижданите сродства във функционирането на субатомния свят и това на обитаваната от хората реалност, включително социално-културната. Така се ражда претенцията за универсалност на квантовия подход при обяснение устройството и функционирането на макросвета, в който пребивава човечеството. Нещо повече, у хората се появява порив за подражание на поведението на микрочастиците.

Накратко ще скицирам чертите на квантовия дух, заимствани от хората от поведението на обитателите на микросвета. Както вече стана дума, у микрочастиците се наблюдава явлението корпускулярно-вълнов дуализъм, благодарение на който те едновременно притежават две различни същности. Двойствената им природата буди не само учудване, но и възхищение у мнозина представители на човешкия род, които мечтаят да надмогнат еднозначната определеност на битието си, схващайки я като ограничаваща тяхната свобода. Тази неопределеност на облика им ги превръща в същества без собствена физиономия – в своеобразни хамелеони, от които може да се очаква всичко. Многоликостта – дори не двуликостта, т.е. едновременното притежание на различни същности от един и същи човек8, обаче обърква другите хора. Той няма стабилно и предвидимо поведение, тъй като представлява смес (хибрид), съчетаваща застъпващи се до неразличимо сливане разнородни свои характеристики, образуващи размазана картина без ясен фокус. Тези разминаващи се начала у дадената личност са свързани с хлабави връзки, често се пренареждат в нови констелации и лесно стигат до състояния на полуразпад или дори пълен неин разпад (унищожаване).

Неопределеността в облика на визирания тип хора често води до противоречия в мисленето и поведението им, до непоследователност и опортюнизъм. Самите те са обхванати от колебания и объркване. Животът им е изпълнен с постоянни страхове, безпокойства и тревоги. Липсата на ясна физиономия разфокусира поведението им, прави ги разсеяни (несъсредоточени) и изнервени в усилието им да се нагодят към разнородните изисквания на средата.

Явлението суперпозиция предизвиква силен интерес у мнозина с невъзможността да се определи в даден момент на времето точното място на елементарните частици, посоката на тяхното движение и вида на извършваните действия. Особено привлекателна е делокализацията на обектите – способността им да са „навсякъде едновременно” (135), както и да следват „множество траектории едновременно” (150). Тази загуба на здрав захват към конкретна локация в пространството отговаря на отколешните желания на доста хора да се освободят от зависимостта си от определено положение в него. Пренасянето на човешкото съществуване във виртуалната реалност е способ за отърваване от приковаността към дадено място във физическия свят. Киберпространството имитира тази важна характеристика на субатомния свят – неопределеното местоположение на нейните обитатели, а с това и поражда копнежа на определена категория хора да се държат по подобен начин не само в него, но и във физическия свят. Реализацията на подобен порив е бременна с разочарования и нещастия.

Още по-вълнуващо за мнозина е наблюдаваното понякога при микрочастиците движение във всички възможни посоки едновременно. Животът в киберпространството като че ли открива потенциал за подражание от хората и в това отношение. Неустановеността и вероятностното описание на местоположението на хората обаче ги лишава от осигуряващата им стабилна вкорененост в света. Те се превръщат в реещи се в безкрайното пространство същества, невписани в никоя конкретна среда и следователно несъобразяващи се с никакви нейни изисквания. Прехвърлянето на подобен начин на съществуване от виртуалната във физическата реалност създава рискове за оцеляването им, доколкото в нея те винаги пребивават в определени условия, задаващи рамката на човешкото действие.

Неустановеността на положението на човека в света има още важни последици за неговия живот. Така например тя има за резултат вероятностно описание на местоположението му, което го прави трудно откриваем от себеподобните. Той се изплъзва от техния контрол и печели като че ли много по-голяма свобода, но губи коректив на произвола си, който е важен с оглед съхраняване на отговорността за постъпките му. Делокализацията на човека го води до привикване към неяснотата и съществуване в постоянен смут от приетата несигурност на неговия живот. Без ориентири и опори (репери) той пребивава в постоянно нестабилно състояние, като трудно постига, но пък лесно нарушава равновесието си. Пребиваването на човешкия индивид навсякъде и никъде води до непредвидимост на неговото поведение за околните, а самият той бяга от ангажимент с трайни убеждения, отказва се от заемане на категорични позиции и се въздържа от еднозначно самоопределяне.

Днес кохеренцията на човешките индивиди и общности с поведението на себеподобните става все по-проблематична, като съществува постоянна заплаха да се отключи процес на декохеренция. Тя е все по-крехка и уязвима, съпътствана е от чести сривове. Съгласуването между действията на хората е частично и временно, а договорите помежду им – нетрайни и постоянно заплашени от разтрогване.

Мамещ въображението на мнозина съвременници е и т.нар. тунелен преход. Подобна способност им импонира заради подхранващата тяхното въображение перспектива да престанат да бъдат ограничавани от непреодолими физически прегради. Очевидно лесното преминаване през изглеждащи непроницаеми битийни бариери, фиксирани граници и надмогване на определени форми е твърде привлекателно за доста от днешните хора. Важно следствие от трансграничното мислене – размиването и премахването на пределите от всякакъв вид – е отпадането на преградите пред човешките желания. Създава се впечатление за липса на непреодолими пречки в живота: изглежда, че няма невъзможни неща, стига силно да ги пожелаеш и да проявиш готовност да прескочиш физически закони, юридически норми и морални изисквания. Следва се житейската максима, че стига човек силно да иска, т.е. да прояви волята си в максимална степен, може да получи всичко. Всякакви форми на социален контрол се разглеждат като препятствия пред свободата му, а самоконтролът и самоограниченията на щенията стават немислими.

Има и още нещо: като осъществява лесни преходи през битийните граници, човек се оказва в една размита реалност с неясни предели и неопределен облик. Възниква реална опасност да се обърка и загуби в нея, тъй като не разполага с ясни параметри на средата, в която оперира. Нещо повече, собствената му субектност е поставена на изпитание. Ако си представим днешното общество по подобие на споменатия по-горе електронен облак, то отделните му елементи – човешките личности – губят самостоятелна стойност и се разтварят в масата от себеподобни. Разбира се, в клетката е налице „управляващ център” (96) в лицето на нейното ядро, което е източник на активността ѝ. Съответно в социалното тяло също се явяват претенденти да изпълняват ръководна функция, като често те не афишират открито тази своя амбиция и се задоволяват с ролята на влияещи (инфлуенсъри) при изработване на решенията, засягащи живота на цялото общество.

Особено привлекателно за немалко от днешните хора е явлението квантово преплитане. Създаването и поддържането на връзки между отдалечени в пространството квантово преплетени частици, образуващи общо състояние, провокира въображението им. Взаимодействието от разстояние – при това не само телепатията, е отколешна тяхна мечта. Човешката фантазия се развихря пред перспективата да се създаде общност от хора, които мислят и действат заедно – например във виртуалния свят, макар да се намират в различни места на физическия свят. Понякога тези взаимодействия могат да са много удобни, практични и плодотворни. Ала във връзка с тях възникват поредица въпроси: какви са целите (смисъла), структурата, правилата за поведение и способите за контрол върху постъпките на нейните представители. Нерядко такива изобщо не съществуват, което води до хаос в човешките взаимоотношения.

Въображението на немалко съвременници се отключва и по повод на явлението от квантовия свят измерване, отключващо способността на неговите обитатели да се изолират от изискванията на макросвета. Перспективата да се избяга от „оковите” на конвенционалния свят чрез скриване от намиращите се в него „наблюдатели” е твърде изкушаваща. Мнозина се съблазняват от идеята да придобият свобода на действие, като скъсат всякакви връзки с физическата действителност. Отказът от взаимодействие със заобикалящата човека среда – природна и особено социално-културна, обаче заплашва човека със загуба на собствената му същност на „социално животно”. Аутизмът като житейска стратегия е опасен поради възникването на заплаха за самото му оцеляване.

„Животът на ръба” – следствие от увлечението по „квантовия” дух на времето

Заглавието на книгата на Ал-Халили и Макфадън „Живот на ръба” насочва ясно към последиците от възприемането на „квантовия” дух на времето. Приемането на съществуване „на ръба” от немалко съвременници е следствие от различни явления, сред които ще откроя две. Първото е възхищение от поведението на елементарните частици в „квантовия свят” и породеното от него желание за подражание от хората в макросвета. Второто е засилващ се стремеж за надмогване на ограниченията на физическия свят. Съдържащата се в посоченото заглавие метафора ни напомня описаното от Блез Паскал изначално състояние на човека – „висящ на границата между две бездни”: на безкрайното и нищото. Ала за доста от днешните хора това състояние не предизвиква ужас, страх или дори тревога. Напротив, то ги привлича и изкушава. Тази съблазън за пребиваване на човека на границата между различни битийни измерения може да се илюстрира чрез поведението на две добре познати фигури. Първата е на въжеиграча, който напрегнато се движи по опънатото на екстремна височина въже. Той трябва  непрекъснато да балансира, неразполагайки със стабилна опора. Всяко залитане и олюляване, водещо до нарушаване на равновесието, отключва заплахата от свличане в пропастта и загуба на живот. Изглежда, че днес у мнозина съвременници е притъпен породения от инстинкта за самосъхранение страх от пропадане в екзистенциалната пропаст. Може би е настъпило времето, когато те следват – съзнателно или не – завета на героя на Ницше Заратустра, че мисията на човека в света е да бъде „въже, опнато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст”. Готови са да поемат риска от повторно озверяване (оскотяване) в името на илюзорната надежда, че ще надмогнат обичайното човешко битие и ще се превърнат във вездесъщи полубогове.

Втората от визираните фигури е тази на фокусника, който забавлява публиката си с различни номера, базирани върху претенцията за надмогване границите на физическия свят. Всъщност магове и факири отдавна съществуват, изумявайки зрителите си с предизвикване на „невъзможни” явления. Ала тук не става дума за мимолетната възхита, събудена от ловки жонгльори и еквилибристи, наблюдавани в цирка. Имам предвид превръщането от редови граждани на живота им в поредица от „фокуси”, изграждащи един ефимерен и илюзорен свят. Той е рожба на „развинтена” фантазия, постига се чрез бърз преход между битийните измерения – най-вече между физическия и виртуалния „свят” – и се гради чрез пренасяне на модели на поведение от втория в първия, а не обратно.

Следването на примера на фокусника като житейска позиция обаче легитимира пребиваването им в една измислена (фиктивна) реалност, която е опит да се надмогнат изискванията на физическата действителност. Така възниква особено благоприятна среда за развихряне на всякакви измамници: хитреци и тарикати, шмекери и шарлатани, обещаващи бързо, лесно, удобно и безплатно или поне евтино решаване на най-сложните житейски дилеми, стига да им се гласува доверие. Да си спомним и за възможната злоупотреба за политически цели – вече осъществена в нацистката идеология – с изказания от П. Йордан централен принцип на живота: наличието на една или малко на брой молекули, осъществяващи диктаторска функция в рамките на организма, респ. водач (фюрер) или водачи (лидери) в човешкото общество. Такива претенденти и днес не липсват.

Възприемането от редовите граждани на поведението на въжеиграча или фокусника като образец за поведение е свързано с изграждането на една лекомислена екзистенциална нагласа, която има доста общо с „квантовото мислене”, макар и да не се дължи на него. У тях се формира игрово и хазартно отношение към живота. Следва се внушението, че човешкото съществуване е поредица от приключения, а справянето с насъщните житейски грижи следва да се отлага или претупва. Цената на подобна заблуда обикновено е много висока. И днес, както във всяка друга епоха, е съдбоносно важно да се помни, че присъствието на болката и страданието в живота на хората е неизбежно, а усилията за реализация на желаните цели, при това в рамките на социално отговорното поведение, са единственият приемлив начин на постъпване. Алтернативата е съществуване не просто „на ръба на нервна криза”, но и на екзистенциална катастрофа.

* * *

Съвременният „квантов дух” на времето донякъде прилича на познатия от миналото приключенски дух, наблюдаван сред относително малка част от човечеството. Винаги е имало склонни към безразсъдство люде, които се отдават на спонтанни пориви, стихийни хрумвания и мимолетни капризи, израз на съпротива срещу даденостите на средата, в която са положени. Бесовете или демоните на бунта срещу обичайното съществуване на хората са се вселявали в душите на отделни представители на човешкия род и в миналото. Склонността към поемане на безумни рискове е също добре позната от историята на човечеството. Ала днес не става дума за изолирани случаи, а за относително широко разпространение на този авантюристичен дух в непренебрежими социални слоеве. Този дух се съгласува с „квантово мислене”, въпреки че не се дължи само на неговото разпространение, а и на редица други източници от социокултурната битийна сфера. По-нататъшната му експанзия и евентуално налагане като преобладаващ поставя на изпитание както отделните човешки индивиди, така и човечеството като цяло. Ако той се наложи сред критична маса от хора, възниква реална перспектива човешките същества да загубят не само психическото и физическото си здраве, но дори и живота си. Противодействието на тази съвременна дяволиада е отдавна известно: следване на здравия разум, спазване на елементарната човешка почтеност, уважение към правилата на човешкото общежитие и най-вече смирение пред непреодолимата даденост на изконно ограниченото човешко битие.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Философската книжнина на български език, издадена в България през „дългия ХХ век” (2014), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), на Студии върху българската философска култура (2012), както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012-2016) и ръководител на катедра „Философски и социални науки” (2002-2012, 2016-2017). Член-основател (2002-) и председател на УС на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” (2002-2004); член-основател (2011-), изпълнителен директор (2011-2021) и председател на Управителния съвет на „Института за българска философска култура” (2021-); член-основател (2012-) на „Българското философско общество”.

––––––––––––––

[1] Опит в това отношение правят редица днешни биолози. Нещо повече, някои от тях прокламират нова форма на витализма – неовитализъм. Поддръжниците на тази идеология представят живота като метафизическа реалност, определят го за висша ценност и идеал на всичко съществуващо. Повече за тази нова идеология (светоглед) виж текста ми „Конструктивистки неовитализъм” в Портал Култура, 18.05.2021 г.
[2] Зависимостта на почти всички човешки дейности днес от боравенето с информация по естествен път води до появата на вяра в нейните неограничени възможности. За изграждането на своеобразна идеология („религия”) около убеждението, че информацията е вездесъща виж текста ми „Информатизмът: светогледът на бъдещето?” в Портал Култура, 21.01.2021 г.
[3] Напоследък в публичното пространство на „западния свят” си пробива път нова идеология, която наричам условно неоинтелектуализъм. Нейна висша ценност и отправна точка е изкуственият интелект (ИИ). Повече за надеждите на много съвременници той да се превърне в панацея за решаване на човешките проблеми виж текста ми „Фаталистичен неоинтелектуализъм” в Портал Култура, 12.07.2021 г.
[4] В съвременното масово съзнание спонтанно се формира идеология, която метафорично може да се назове технорелигия. Повече за тази идеология, пропагандираща поставянето на хората в доброволна зависимост и подчинение от съвременната техника като път за освобождаването им от ограниченията на заобикалящия ги свят, виж текста ми „Технопандемия” в Годишник на МГУ „Св. Иван Рилски”, Т. 64, 2021.
[5] Повече за симбиозата между човек и машина и следствията от нея за човешкото съществуване виж текста ми „Разчовечаване” в Известия на ДЧЕС в МГУ „Св. Иван Рилски”, Т. ХХ, 2020.
[6] За протичащата днес дехуманизация и перспективите за нейното противодействие виж текста ми „Рехуманизация” в Портал Култура, 08.11.2021 г.
[7] Тук искам да припомня особеностите на аналогията като нестрог познавателен метод. Тя често се използва в ежедневието и по-рядко в науката, като чрез сравнение между явления и процеси от различни битийни измерения се търси принципно сходство помежду им. Аналогията е мисловна процедура, която служи за пренасяне на знание от един обект към друг, при предпоставката, че между тях има същности прилики, респ. съвпадение в действията им. Така постигнатото сродство по същност обаче винаги е съмнително, а привиждането на тъждество по отделни признаци между разнородни явления по-скоро заблуждава, отколкото приближава към вярно познание за тяхната специфика. Аналогията е подходящ инструмент за установяване на типологически сходства между различни явления, но е неприложим при обяснение на уникални събития, каквито се наблюдават най-често в човешкия свят, породени от свободната воля на неговите обитатели. Затова и паралелът между поведението на елементарните частици в микросвета и това на хората в макросвета е твърде подвеждащ. Съответно духът на човека се формира не толкова от неговите характеристики на физически предмет и живо тяло, а на социално-културно-персонално същество.
[8] Повече за тази неопределеност в облика на днешните хора виж книгата ми Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек, София, „Парадигма”, 2019.

Добрин Тодоров
22.08.2022

Свързани статии

Още от автора