Искаше ми се тази колонка да бъде за чудесата, които непрестанно се случват около нас и които ние, поради закърнялото си сетиво за чудо, не забелязваме.
Искаше ми се да се откъснем от протестите, лидерите им, Патриарха ни, досието му, от огромните проблеми в църквата.
Искаше ми се да не говорим за високомерието и омразата, които се изливат върху премиера в оставка. В никакъв случай не съм негов защитник, но ме възмущава как интелигентни и грамотни хора могат да изразяват по такъв грозен начин бездънното си презрение към който и да било е човек.
Исках да изразя мнението си, че зад действителният повод на тези протести – бедността и унизеността, стои невидим, скрит, но още по-дълбок и страшен проблем – ужасяващата липса на ценностна система. Дори вече не смея да кажа – християнска ценностна система, за да не бъда обвинена в религиозна нетолерантност към мюсюлманските или, да речем, будистки ценности.
Като че ли всички сме попаднали в някакъв капан, говорим все повече и повече, изпадаме във все по-голяма безизходица от това говорене. Защото колкото повече говорим, толкова по-отчетливо се усеща проблемът с отсъствието на този фундамент – здрава и устойчива на трусове ценностна система.
Един въпрос обаче не ми дава спокойствие. И този въпрос е следният. Ако протестиращите успеят да се организират, да излъчат свои представители, ако енергията на протеста им не се изземе от една или друга партия, ако те успеят да не бъдат употребени – защо, защо всички сме сигурни, че след няколко години, а дори и след много по-малко – те ще се превърнат в същите управляващи, срещу които сега протестират? Откъде идва този наш абсолютен скепсис, че те могат да бъдат различни? Че ще успеят да бъдат различни не повече от едва, две, три години или може би месеци, или може би седмици… след което ще се спуснат по същото нанадолнище?
Нали първото нещо, което НДСВ направи, когато дойде на власт, беше да раздаде на новоизбраните депутати, на „новите лица” „Приказка за стълбата”? За да не тръгнат по същата стълба надолу. Защо не се получи?
Всички ли, които се докоснат до властта, автоматично се заразяват от нейната проказа? Властта неизбежно ли отваря онзи похлупак, под който дремят човешките ни слабости и пороци?
Дали поставянето на икономиката пред вярата и произтичащата от нея ценностна система не е впрягане на каруцата пред коня? Защото все за икономика и икономически мерки говорим. Икономиката се прави от хора – от министър, заместник-министри, чиновници, бизнесмени, банкери и т.н надолу по йерархията до най-обикновения работник. Икономиката е хората. Икономиката не е машините, фабриките, продуктите. Значи има някакъв проблем в хората. Проблемът, язвата не е в държавата, в икономиката, а в хората на тази държава, хората, които правят тази икономика.
Всички се възхищаваме на отец Иван от Нови хан и никой не от нас не постъпва като него.
Предпочитаме да не обръщаме внимание, когато хвърлят камъни по Левски, когато на практика за втори път го обесват. Защото бил нарушил монашеския обет. Защото е трябвало да се разкае и по този начин да се отрече от „греховната” си революционна дейност. Предпочитаме да махнем с ръка, за да не се занимаваме с православни фундаменталисти.
Предпочитаме да говорим колко лоши, грозни и бездарни са другите, за да поласкаем ненаситното наше аз, което може да се чувства добре единствено, когато потъпква другите. А нашият Първосвещеник беше измил нозете на своите приятели, за да покаже, че им е слуга.
Колко наши министри знаят, че minister означава слуга, а не управник? А колко от протестиращите срещу управниците го знаят? И отново каруцата е пред коня…
Центърът на човешкия живот е вярата, когато този център липсва, човешкият живот е приблизителен, недостатъчен, недостъпен. Хората с такъв живот почти винаги са блуждаещи и непрестанно търсещи своя център, несигурни в него. Вярата на българина е прогонена от сърцето му и е заключена в храма. Сведена е до запалването на свещ. Вярата на българския клир е облечена в златоткани одежди, докато повечето хора носят дрехи секънд хенд. Дали не трябва да започнем оттам – да съблечем златотканата одежда на вярата и да я облечем в дрехата на Иисус. Така ще я доближим до дрехата на хората – протрита и поизносена, но изпрана и чиста. И така този объркан и блуждаещ народ по-добре ще разбира думите на любовта – милост искам, а не жертва.
Именно тази наранена, осакатена, нецялостна вяра прави ценностната ни система толкова лабилна и крехка, че и при най-малкия трус тя рухва. Затова сме и така сигурни, че хората от протестите ще се заразят на мига от властта и след време ще се превърнат в същите хищни, крадливи и подли политици.
В началото на колонката ми се искаше да разкажа статията за квантовото заплитане, която наскоро прочетох. За чудото на квантовите частици.
В квантовата механика две или повече частици, които имат един и същи произход, изглежда имат взаимна връзка, въпреки че са разделени в пространството една от друга. Тази заплетена взаимна връзка не изчезва, без значение колко голямо е разстоянието между частиците. Ако се въздейства върху едната, другата частица веднага отразява същия ефект. Квантовото заплитане е експериментално потвърдено в много лаборатории в целия свят. Много учени смятат квантовото заплитане за едно от най-важните открития през последните няколко десетилетия. Въпреки че хората не разбират точното му значение, то вече има дълбоко въздействие в полета като философия, наука и религия.
Правя тази връзка, защото съм убедена, че щом това се отнася за две частици, с колко по-голяма сила се отнася за хората. Ние сме свързани. Обречени сме да сме свързани. Обречени сме да се обичаме и да си помагаме, а не да се мразим и да враждуваме. А не го разбираме. Ето за този дефицит в ценностната ни система говоря. Докато не го осъзнаем, ще блуждаем и ще бъдем от двете страни на барикадата.
