Откъс от романа, издаден от „Ерго“, преводът от турски е на Елен Кирчева
„Кварталът на погрешните избори“ събира историите на хора, направили „погрешен“ избор по своя житейски път и безропотно носещи кръста на съдбата си. Всяка глава е предшествана от въвеждащ в историята имагинерен епиграф. Ако читателят търси занимателно четиво, което да го откъсне от забързаното всекидневие, едва ли ще го намери в тази книга – това предупреждава и авторът в самото начало. Романът е калейдоскоп от житейски истории и представлява дълбок психологически и социален разрез на съвременното турско общество, залутано между изгубените морални ценности и опитите на съвременни историци да ги припомнят и насаждат. Отделните истории са свързани чрез спомените на разказвача – 20-годишен младеж, – а авторът се намесва само като външен наблюдател, който не може да се въздържи от коментар или доукрасяване на отделните епизоди. Пред нас уж се разстила една обикновена, съдбовна човешка история, но внезапно се отваря врата и историята поема в друга посока, следва неочакван край или начало… Така структурата на сюжета донякъде напомня за „Приказки от 1001 нощ“ или дори „Декамерон“…
Книгата излиза с финансовата подкрепа на TEDA към Министерството на културата и туризма на Република Турция.
Марио Леви (р. 1957, Истанбул) завършва гимназиално образование в колежа „Сен Мишел“ и следва френски език и литература в Истанбулския университет. Започва да пише през 70-те години, а първите му публикации датират от 1984 г. в периодични издания. Първата му книга „Жак Брел – самотникът“ (1986) е романизирана биография на известния певец. През 1990 г. следва сборникът с разкази „Недостъпният град“, за който е удостоен с наградата за разказ Халдун Танер. На следващата година е издадена втората му книга с разкази „Мадам Флоридис може да не се завърне“. Година по-късно излиза първият му роман „Най-хубавата ни любовна история“. През 2000 г. печели наградата за роман Юнус Нади. „Кварталът на погрешните избори“ (2017) е седмият роман на Марио Леви, познат на българските читатели с „Къде бяхте, когато падна мрак“ и „Истанбул беше една приказка“.
Понастоящем авторът съчетава писателската си дейност с преподавателска работа във факултета „Връзки с обществеността“ на университета „Йедитепе“.
Ами ако изборът е бил правилен?
Предговор към българския читател
Марио Леви
Колко избора, променили наистина живота ви, сте направили досега? Без да знаете какво ви очаква… Веднъж по ваше желание, друг път принудително… Веднъж съзнателно, друг път – не…
Годините отминават, хората отминават, отминават и историите. Дори градовете и държавите преминават през живота ви. А имали ли сте при това преминаване дни на конфронтация с последиците от избора ви? За някои отговорът е може би да, за други – не. Защото не всеки може да застане пред огледалото на истината. Това изисква смелост. Но независимо от това последиците от избора ни са винаги осезаеми. Какво сме спечелили? Какво сме загубили? Кое е било победа, и кое – поражение? Лесен ли е отговорът на тези въпроси? Естествено, той се променя в зависимост от мястото, където сме спрели или искаме да спрем. Защо ли? Защото отговорите са повече от един. Всъщност кой въпрос относно преживяното от нас има еднозначен отговор…
Доколко героите от „Кварталът на погрешните избори“ си дадоха сметка за правилността или погрешността на избора си? Никога не можах да преценя това. Вярвах, че този въпрос изисква, дори крие в себе си повече от един отговор. А в човешките отношения правилно и неправилно няма… Не зная дали героите от книгата наистина са присъствали в живота ми. Мога да кажа единствено, че се родиха от тъмата на паметта ми и после добиха образ и подобие. Почерпили сили от въображението ми… Дали понякога усещането, че ги познавам много добре, не се дължеше на отсъствието на каквато и да било връзка с тях? Намирате ли противоречие в това? Не зная. Може би няма. Някои лица от миналото ми си играеха с мен. Мога да кажа дори, че се шегуваха. Един поглед, една дума, едно ухание… Всичко се дължеше на моята страст да следвам нишката на разказа. С усмивка, въпреки разочарованията. Защото годините учат как зад усмивките да се скрият много чувства.
Героите на моя разказ… Който ме направи такъв, какъвто съм… Чували ли сте, че отдадените изцяло на произведенията си автори по време на безмълвните си писателски странствания изграждат много специална, недоловима в творбите им връзка с героите си? Че се смеят и плачат заедно с тях? Понякога стигат дори до споделяне на съкровени тайни? Докато следвах нишката на разказа, се лутах непрекъснато сред тези чувства. И когато книгата свърши, вече държах в ръце нови тайни нишки. От къде до къде бях стигнал? Дори тайно се влюбих в един от героите. Няма да го назова. Иначе не би било тайна. Нека си остане само за мен.
Дали мога да добавя нещо повече за този знаменателен квартал, разказал своите истории? Споделих каквото трябваше, другото запазих за себе си. С надеждата, че ще го разкажа някой друг път, в друга книга… Но ще ви призная нещо… Аз там се родих, там израснах, там си зададох най-болезнените въпроси, за да опозная себе си. Той живя и доби смисъл в тъмата на паметта ми. Но няма да ви издам къде се намира. Защо ли? Защото няма кой знае какво значение. Защото тези улици, къщи вече се съградиха чрез историята ми. Дали ви напомня за някой ваш квартал? Ето ти въображение… Как иначе да продължа да вярвам, че такива истории има и „на отвъдния бряг“? На отвъдния бряг… Така ние, жителите на Истанбул, наричаме обитателите на Балканите. Не зная как вие наричате нас, тукашните хора. Намирам този израз за вдъхновяващ, дори поетичен. Развълнуван съм от възможността пак да го употребя сега. Какво повече да ви кажа за това пътешествие из чувствата?…
Кварталът на погрешните избори… Всеки стига докъдето може и се връща където може, нали така? Дали ще се изненадате много, ако ви призная, че този квартал още ме преследва?
„Кварталът на погрешните избори“, Марио Леви, издателство „Ерго“, 2021 г., превод от турски Елен Кирчева, художник Гергана Грънчарова
… Една вечер, докато седях сам на задната палуба на корабчето, с което често пътувах, както винаги вглъбен в миналото, към мен се приближи мъж в бяло палто и каза:
– Смятам, че главата Ви е много голяма – сякаш ми съобщаваше лоша новина. Кимна изнервящо под изненадания ми поглед. Още по-изнервящо беше отсъствието на какъвто и да е намек, че е лекар. А най-неприятното се оказа продължението, ако не променя начина си на живот, уголемяването ще продължи и главата ми ще се пръсне от невъзможността да побере съдържанието си… Трябвало да се подложа на лечение… Реших, че се майтапи.
– Дали и сърцето ми не е уголемено? – попитах. Очаквах да се усмихне, но не го направи. Дори ме изгледа още по-сериозно. В погледа му прочетох съжаление, и също известно предупреждение. Но отговорът му още повече подсили убеждението ми:
– Тези терзания определено ще Ви погубят! Престанете с безсмислените размишления! Вече са много опасни!
Не попитах кои точно размишления има предвид. Защото ме достраша и от него, и от думите му. Всъщност с цялото си същество наистина продължавах да упорствам в размишленията си. После ми каза в коя болница работи. Трябвало да отида там. Беше в отдалечен край на града, където едва ли бих се сетил да отида. И когато забеляза съмнението ми, добави:
– Истинското лечение е при нас. Луксозните болници няма да Ви помогнат. Защото дълбоко наранените хора остават встрани от живота, на тъмно.
– Кой сте Вие? – запитах. Самоувереността му започваше да става обезпокоителна. Толкова загадъчност ми беше предостатъчна. С жест ме прикани да се успокоя. За пръв път се усмихна. И усмивката му ме уплаши. Освен това взе да ми се струва познат. Изтръпнах. Бялото палто му стоеше много нескопосано. Почти като дамско. Да не беше се измъкнал незабелязано от някой разказ? Но духът вече беше пуснат от бутилката. Трябваше да направя следващата крачка. Най-много да подсиля безпокойството му с въпроса си, рекох си и се вслушах във вътрешния си глас.
– Ти не се ли самоуби? – подхвърлих, съзнавайки, че нарушавам добрия тон, но не можах да се въздържа. Сметнах, че само така мога да овладея уплахата си. Той продължи да се усмихва и безмълвно поклати глава. Не проумявах дали това означава, че е ядосан, обиден или огорчен от неспособността да разбера случващото се, а може би от бързото развитие на болестта ми. Сетне пак бавно, но същевременно решително и все така самоуверено, без да помръдва от мястото си, измърмори:
– А може би всичко видяно от Вас е илюзия – и си тръгна. Това беше първата и последната ни среща. Не отидох в онази болница. Ако беше прав, скоро щях да умра. Все още продължавам да размишлявам. Казвам си, ще стигнеш докъдето можеш, нямаш друг избор. А докъде мога? Откъде да знам… Нямах никаква представа… Аз само търсех. Истината беше все така далеч и аз съзнателно я преследвах. Дали заради това вярвах повече в раждането, отколкото в смъртта? Затова ли не откликнах на поканата на мъжа? Не зная. Засега ми стига само истината, до която успях да се добера.
Странна среща, нали? Странен разговор. Дори странно душевно състояние… Прави сте, така е. Обаче ще видите, че и следващият разказ е много странен. За мнозина ще е дори безсмислен. Уви, твърде безсмислен. Но да си призная, това не ми се коментира. Така де, кого и защо да занимаваш с разрухата и последните очевидци на една залязваща цивилизация, на унищожени ценности и с всеки ден все повече пропадаща държава… Всеки вече предпочита линията на по-малкото съпротивление. По-лесното за разбиране и за асимилиране… Да бъде само зрител… Така че след малко ще се озовете в една книга, която никак няма да се понрави на читатели, търсещи забавление и приятно прекарване на свободното време. Може би вече сте на път да прекратите четенето и да затворите книгата. Вие си знаете… Но ако още продължавате, нека ви кажа. В историите от тази книга странни са както хората, така и местата, и тяхното време… Взаимоотношенията, разочарованията, самотата, надеждите и мечтите им… А най-чудат е разказвачът. Спокойно го твърдя, понеже не аз разказвам. Отсъстват случайни посетители или телефонно обаждане, променящи хода на живота, няма убийства или самоубийства. Нито подготовка за бунт или война, нито внезапна поява и безмилостно разпространение на смъртоносна болест; нито болнични стаи, затворнически килии или единочки; нито думи на разкаяние; нито описания на трескави приготовления преди път… А вие, читатели, нетърпеливи веднага да навлезете в атмосферата, може да се разочаровате – после не ме обвинявайте, че не съм ви предупредил. В тази книга няма и помен от модни тенденции – демонстриране на познания по нова история, описания на поклонници по пътеките към вярата, недостатъчно задълбочени религиозни фикции, отвлечени теми, сексуални сцени… Най-новите хитове на пазара… Добре дошли в отбора на глупците! Всъщност, припомняйки си причината литературата да съществува, се гнуся не толкова от писането на подобни книги, колкото от жадното им поглъщане. Направо ми се повръща. Същевременно съжалявам разказвача, че не е можел да намери подобни теми. Но нищо повече не мога да сторя. Говоря си и понякога, както виждате, бълнувам. В крайна сметка съм си поставил задача. Може би е по-правилно да се каже, че ми е поставена задача. Искам донякъде да ви предпазя. Въпреки това след време може да ви се сторя ненужен. Затова препоръчвам: ако усетите нещо подобно, престанете да четете коментарите ми. Не се притеснявайте, няма да се обидя, нито ще се впечатля. Животът нееднократно ми е показвал, че трябва да се примирявам с много оскърбления. Но нека сме справедливи към разказвача. Той не можа да блесне пред вас с удивително встъпление. Защото точно когато въпреки всичките си съмнения дръзна да каже нещо, се озова на не съвсем осъзнато място в отдавна започнатото повествование, където обаче с цялата си душа желаеше да бъде. Длъжен бях да предвидя всичко. Дори невидимото… В противен случай нямаше да се срещнем в тази стая[1]… Само че аз хем съм в нея, хем на друго място. В настоящето и едновременно в друго време… Да ви разкажа малко за стаята. Възрастният разказвач разказва истории някому[2]. Можете да си представите слушателя, както намерите за добре – писател, мечтаещ да изрови разкази от историята си и един ден да ги сподели с други; търсещ истината пътник; дервиш, отдаден на идола си; писар на секретна кореспонденция; бездомник; самотник… Каквото си изберете…
Познавам възрастния разказвач. Ще ви го представя в общи линии. Иначе повествованието му би загубило смисъл. Но нека преди това се вслушаме за малко в споделеното със слушателя. Дали онова, което чуете, ще ви подскаже какво ще преживеете? Не зная. Най-вероятно времето ще покаже. Естествено, ако желаете да слушате…
Мога да ти разкажа само онова, което си спомням… Само каквото си спомням… Остатъците от едно минало, което вече ми изглежда твърде далечно… Кого да убедя, че наистина съм преживял видяното? Дори аз самият изпитвам дълбоки съмнения след толкова много години. Наистина ли тези хора преминаха през живота ми? Случи ли се всичко това? Имаш ли го този квартал? Кого на коя улица оставих? Коя улица – на кого? Къде съм сега? Всеки въпрос поражда следващия и аз не мога да отговоря подобаващо на никой от тях. На никой… Откакто загубих и повече никога не намерих оня дневник… А всичко беше в него. Всяко нещо… Можеш да го наречеш както искаш, да го опишеш както желаеш. За мен вече няма значение. Защото всеки придава желания облик на онова, което иска. Всеки прави това, което позволяват собствените му граници и затворът, който носи в себе си цял живот. Може би заради това всеки се уединява и не разбира достатъчно различните от него… А аз винаги съм се стремил да ги разбера. Въпреки всички колебания за себе си. Въпреки съмненията и обидите… Не зная доколко съм успял, но се постарах, поне се постарах. Измъчва ме загубата на оня дневник. Там… Там записах всичко, което можеше да се опише. Всеки мой миг… Всяко мое чувство… Всеки мой разказ… Дори онзи за мен самия… Докато черпех вдъхновение от далечни гласове… Но вече го няма. Никъде го няма. Кога изчезна от живота ми? И как? Защо? Понякога се питам дали не е бил въображаем. Наистина ли имаше такъв дневник? Или съм го сънувал? Толкова съм се дистанцирал от преживяното. Толкова се е дистанцирало то от мен. Да, мога да ти разкажа само каквото помня. Но знай едно. Нито една от историите, които ще разкажа, няма дълбочината на онези истории. Защото те принадлежаха на друго време. На друго днес, на надеждата за друго утре, на чувството за друго вчера… Вече потънаха в мъгла. Единствено така могат да се оправдаят възхвалите, изписани за градове и цивилизации. Така можа да бъде написана и историята, достъпна за мнозинството. Сега цари странно затишие. И знаете ли защо имам такова чувство? Защото романизираните житейски събития, макар да претендират за достоверност, задължително се основават на измислиците за тях. Никога не забравяй думите ми. Усмихваш се. Казваш си, ама че игра, нали? Идва ти да възнегодуваш? Ти си знаеш. Не ме ли чу, като казах, че дневникът изчезна от само себе си, дори май се самоунищожи? А може би не е искал да бъде написан. Както много други, в които се пишат подобни истории. Както други исторически дневници… Може би тук е гробището на изчезналите дневници. Но гробове не се виждат. Защо ли? Защото гробището вече е вътре в нас, затова.
Дали някои не искат да се знае какво е написано там? Така де, кой би желал нечии тъжни животи да се втъкат в други? След като има толкова много хора, които очакват лошите неща да бъдат заровени някъде. Надзъртащото от дълбините на миналото ми подсказва подобна възможност. Да се разходиш из руините на историята… Да потиснеш в себе си някои стенания. Да отекват в сърцето ти… Не си ли чувал тези думи някъде? Чувал си ги, разбира се. Виж, сега и аз се усмихвам. Не се мъчи напразно. Няма значение кога и от кого си ги чул. Важното е какво усещаш. Онова, което можеш да почувстваш и да втъчеш в живота си… Точно както оставеното от мен в онзи дневник…
Тук е пусто, ужасно пусто. Гласът на пустотата… Чуваш ли го? Аз го чувам. И то с цялото си Аз. С цялото си същество. От какво най-вече се нуждаят изгнаниците? Стой. Не отговаряй веднага. Слушай. Само слушай. Защото слушайки другиго, но слушайки го наистина, човек всъщност слуша себе си. За да извървиш пътя към собствените си истории, трябва да ги съпреживееш с мен. Историите ти, да, твоите истории. Добре чу. Ще им дойде ли редът? Кой знае… Разказването всъщност е проучвателна експедиция. Експедиция накрай света… То е усилие да откриеш истинските истории… Кураж да носиш в себе си наследеното… И когато моментът настъпи, да изпиташ нужда да го предадеш… Знаейки как да слезеш от сцената…
Усещаш ли нощта? В нейните дълбини сме… Сега е времето за разказване. За преживявания… Струва ти се познато, нали? Нека. Точно затова го казвам.
Тези думи означават ли нещо за вас? Може би не ги смятате за изключителни. Възможно е. Всъщност тук никой не твърди обратното. Имайки предвид преходността ни, кой и на какво основание има право да се прави на велик? Разказвачът ни е наясно с реалността. Знам, защото го познавам. Общуваме от дълги години. Тайна връзка, която не се наемаме да опишем подробно. Връзка, за която може да ни завидят или да я нарекат позорна, законна или незаконна… Не очаквайте да добавя нещо. Не желая да се ровя в спомени. А и да го направя, кой ли се интересува. Той е възрастен, не много известен разказвач. При това и малцината, които е срещал и познава, и до днес го възприемат твърде противоречиво. Някои го мислят за чувствителен и изтънчен, други – за човек, който е рязък и груб, когато е необходимо. У някои е оставил впечатление за съпричастен, рядко сърдечен човек, у други – за изпълнен със злоба егоист. В представите на някои хора остана пример за прям и честен човек, който никому не цепи басма, а за други е двулична, долна твар. За някои е мъдрец, умеещ да изслушва, за други – празен дърдорко. Също като прочутите сред широките маси исторически личности, отдавна загнездили се в енциклопедиите… Като писателите и поетите, които всички обичат и им се възхищават… Като композиторите и музикантите… Художниците и скулпторите… Бизнесмените и бизнес дамите… Уважаваните университетски преподаватели… Актрисите, актьорите и политиците, на които е съдено винаги да играят, дори да живеят нечий друг живот… Но него не го търсете в енциклопедиите, няма да го откриете там. Ако ви кажа, че името му е Оирам[3], говори ли ви нещо? Едно голямо нищо, нали? Истината би ме натъжила. Но не мога да ви виня. Съдбата му беше да прекара голяма част от живота си между стените на стаята си. Беше се приютил в стая под земята, накрай света… Дотам стигна след дълго бродене през тъмни тунели. Познатите и срещащите го по градските улици не знаят истината. Разбира се, той обича изпълнените с живот улици. Но не е ясно дали те са толкова хубави, колкото ги описва или разкрасява с въображението си. Зная, че неведнъж си е задавал този въпрос, но страхувайки се от отговора, един хубав ден е престанал да се пита и повече не го е правил… Нали казват, че понякога не бива да се подлъгваш по видимото, този случай е точно такъв. И за него не е лесно да вникне в живота. А за да разберете по-добре казаното от мен, трябва внимателно да го слушате. Не се притеснявайте. Може би онова, което ще чуете, ще ви се стори познато. Достатъчно ли е да се вслушате? Това ще решите сами.
Много ли се отдалечих от историите? Не знам. Ако беше така, нямаше да чувствам оставената от тях следа. Може би най-важно е чувството. Прав си, много си прав. Искам ги, за да си спомня. Защото чувствата ми са породени от самите истории, свързващи ме с живота. Животът и съпротивата срещу смъртта донякъде зависят от помненето. Да помниш… Да се стремиш да не забравяш… Да не забравиш… Познаваш историята, нали? Разбира се, че я познаваш. Може би, вървейки по следите, ще открием най-точното си място и най-съкровената си същност. За да не загубим надеждата, че ще достигнем до истината. Бидейки достатъчно смели да я игнорираме, в името на още по-дълбоките истини… За да се възродим наново в тях. Защото няма смърт, има само раждане.
Наистина ли познаваш това пътуване? Търсиш историите си. Естествено, че ги търсиш. Пътят е дълъг. Твърде дълъг. Каква част от него изминах ли? Не знам. Ако знаех, крачките ми щяха да се обезсмислят. Може би с времето ще попаднеш на други истини. Може би някакъв друг път ще те отведе към други истини. Но аз ще стигна докъдето мога. Припомням си отново… Защото тези разкази са истории на живелите, които ще ми помогнат по-точно да осъзная преживяното…
Спомням си, макар и непълно, записките в онзи дневник. С цената на белите петна. Може би загубата им има смисъл. Може би в мрака на незапомненото съвсем неочаквано ще видя скрити светлини. Ще открия неразбрани тогава моменти, ще срещна отново хора, които съм смятал за напълно изгубени.
Отражения… Гласове… Защо преживях всичко това? Дали преживяното имаше смисъл? Виж как отново задавам въпроси, на които не мога да отговоря. Оттогава изминаха много години. Толкова много, че обезсмислят дори въпроса за началото… Ако се опитам да ти обясня, едва ли ще повярваш. Но трябва да вярваш в това, което ще разкажа. И разказът очаква това от нас.
Не мога да си спомня колко от това, което ще разкажа, наистина съм видял и чул и колко съм си въобразил. Дори не зная къде точно бях в историята, която ще чуеш. Защото едновременно бях и не бях там. Видях събитията, но никой не видя мен. Само така можах по-добре да разбера и разкажа споделеното в различните стаи. И преди съм опитвал това, имаше ефект. Сигурно пак ще го направя. Но ще е трудно следващия път. Не бих го понесъл отново. По-добре преживяното да разкажат преживелите го. Защото те най-точно ще предадат чувствата. В първите ми два разказа можах да остана очевидец. Но другите… След като съпреживях с тях тези сцени… Сега всички са много далеч. А бяха съвсем близо до мен. Разбираш ли защо точно заради това трябва да осъществим пътешествието? Налага се да чуеш. Да чуеш заради историята ни, заради тръгналите си хора, живели по тези ширини. Мълчиш, и ти мълчиш, но виждам, че го усещаш. Иначе нямаше да останеш с мен. Няма да продължавам повече. Гласовете отново ли се смесват? Нека. Трябва да свикнем да живеем с тях. Навлизайки в разказа, ще ги чуваме по-отчетливо.
[1] Термин от психотерапията, означаващ обособено кътче в душата на всеки човек, обикновено повече от едно. – Всички бележки под линия са на преводача освен изрично отбелязаните.
[2] Визира се сеансът пациент – терапевт.
[3] Ананим на името на автора.
