Начало Филми Премиери Киберсамота
Премиери

Киберсамота

Екатерина Лимончева
21.02.2014
1572
her3
„Тя”, реж. Спайк Джонзи

„Тя” ( и филмът на Спайк Джонзи, и протагонистът) поразително напомнят на робот или на Пинокио, който формално няма сърце, но носи всички белези на емпатията.

Абсолютно съм убедена, че „Тя” (Her, 2013) е високостойностен филм, но за съжаление моята „операционна система” (или накратко ОС) не е достатъчно съвършена, за да го възприеме в цялата му дълбочина. Усещам повърхността, различавам формата, въздейства ми посланието, но всеки път, когато нещата придобият дълбинно-философски обрат, просто… изключвам. И моята ОС се оттегля в зоната на по-достъпни занимания. То е нещо като онази крилата фраза „на върха на езика ми е…”. Аха да го разбера, но софтуерното съдържание постоянно ми се изплъзва. А може би „Тя” не е създаден за пълно разбиране, поне не в рационален аспект (защото човешката ОС сигурно ще пожелае да абдикира я от завист, я от претоварване), и тогава няма от какво да се оплаквам. Защото емоционално погледнато всичко е ясно. Няма по-дълбока самота от самотата на човека в големия град, заобиколен от милиони други хора и все пак абсолютно сам, насред технологичното изобилие и (не)хуманноста на прогреса. Киберсамотата е болестта на бъдещето.

her4

Тиодор пише писмата на непознати хора до техните близки и си търси неангажираща връзка, защото все още не е преодолял спомена за (почти) бившата си съпруга. Насред виртуалните срещи със случайни жени, Тиодор се запознава със Саманта, сприятеляват се, влюбват се, драматизират, разделят се, събират се, образоват се взаимно… Звучи съвсем естествено, но май забравих да спомена, че действието се развива някъде в бъдещето (където е съвсем в реда на нещата хората да си говорят сами по улиците, докато дават гласови нареждания на домашния си компютър), а Саманта има секси глас (естествено, след като принадлежи на Скарлет Йохансон) и е… ОС.

Четвъртият (едва) пълнометражен игрален филм на Спайк Джонзи (при режисьорска филмография от 40 заглавия!) съвсем логично се вписва в творческите интереси на режисьора на „Да бъдеш Джон Малкович” и „Адаптация.”, като същевременно е доста по-емоционално ориентиран от тях. Е, сами се досещате, че емоционалността на Джоунзи далеч не граничи с мелодрама и си остава в зоната на сантименталната сдържаност.

Екстравагантният американски творец получи Златен глобус за сценарий, което означава (най-малкото), че представителите на Асоциацията на холивудската чуждестранна преса имат по-напреднали ОС от моята. Или просто не са имали потребност да си задават въпроси относно програмните кодове на сюжетните ходове.

Тиодор не е първият персонаж, който се влюбва във виртуален образ. Развитието на действието във футуристична условност, автоматично легитимира всички странности в развоя на фабулата и същевременно абстрактната среда и резервираността на Джоунзи превръщат емоционалната стерилност на филма в изключително въздействащ елемент. „Тя” поразително напомня на робот (андроид) или на Пинокио, който формално няма сърце, но носи всички белези на емпатията – нуждае се да бъде харесан и трудно можеш да му устоиш, ако превключиш на сантиментно ниво. Същевременно протагонистът и филмът могат да бъдат отъждествени по много пунктове. И двамата са самотни, чудати, изобретателни и относително неразбрани. Забавно е, а също и тъжно, че Тиодор и Саманта, от друга страна, доста си приличат в потребността от съпричастност, поне в началото на историята. Трудно е да се прецени, кой от двамата е по-човечен – и в качествата, и в недостатъците си, поне според разбиранията на ХХI век.

Две са водещите усещания, които изпълваха съзнанието ми, докато се опитвах да достигна до същността на „Тя”: неразбирането (относно същността на Саманта) и съчувствието (спрямо самотата на Тиодор). И ако пренебрегнем за момент технократските еквилибристики на склонната към самоусъвършенстване ОС, остава усещането за  иреална принадлежност към меланхолията на цялата човешка раса.

Има едно невероятно присъствие в „Тя”, което остава неуловимо, ако не се вгледате или сте леко разсеяни от потребностите на вашите ОС: това на хилядите анонимни граждани, които се разминават по улицата и чиито лица рядко виждаме, защото Тиодор не ги вижда, а това все пак е собствената му визия за заобикалящия го свят. Хората непрекъснато вървят нанякъде, част от безликата тълпа забързани, отчуждени и неизменно разговарящи със самите себе си. Ето една невероятна метафора на самотата. Заради нейната безпогрешност и изтънчена жестокост си заслужава да простя всички озадачавания, които ми вдъхва филмът.

Ако случайно сте неподатливи към сексапила на гласните струни на Скарлет Йохансон, остава ви да се наслаждават на сините очи на Хоакин Финикс. Но най-вълнуващ е офисът на Тиодор, уютните изолирани бюра като в ерудирана библиотека, където романтично настроени професионалисти диктуват прочувствени слова, а компютрите сами ги записват. Този писателски пашкул е истинският дом на Тиодор, където той може да преживее прекрасни емоции и взаимност и да бъде човекът, който никога няма да остане сам, неразбиращ и неразбран. Но Тиодор напуска бюрото си всеки ден, за да се върне към реалния живот… Простете на моята ОС, тя предпочита да остане в романтичната библиотека.

Екатерина Лимончева
21.02.2014

Свързани статии

Още от автора