Публикуваме един от текстовете на Умберто Еко, посветен на четенето, можете да го откриете в новото издание на „Колибри“
Сборникът „Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“ обединява текстове, публикувани между 1990 и 2000 г. в легендарната рубрика „Бустина ди Минерва“ – „Кибритчета „Минерва“, която Умберто Еко списва в сп. „Еспресо“ в продължение на повече от три десетилетия, изявявайки се като ярък публицист, прозорлив анализатор, политически и социален коментатор.
Книгата е пъстра мозайка на живота, чувствата и мислите на хората от 90-те години на миналия век през присмехулния, ироничен, саркастичен, но и дълбоко хуманен поглед на Еко. Размишления за големи и малки събития, за италианското общество и цялото човечество, за медиите, за съвременните технологии, за съдбата на книгата в дигиталната ера, за ролята на интелектуалците в обществения живот, за екологията, за генетиката, проницателни прогнози за бъдещето, поднесени от ерудит и завладяващ разказвач, който притежава умението да превръща злободневното в литература. Така може да се представи съдържанието на този сборник – истинска наслада за мислещите хора.
Умберто Еко (1932–2016) е белетрист, есеист, философ, семиотик и културолог и без съмнение един от най-влиятелните интелектуалци на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата“, „Махалото на Фуко“ и „Баудолино“. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света, сред които е и Софийският университет.
През 2018 г. „Колибри“ издаде сборника „Как се пътува със сьомга“, а през 2020 г.„Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество“ (превод Вера Петрова) с есета, публикувани в емблематичната рубрика „Бустина ди Минерва“. През 2021 г., отново с логото на „Колибри“, излезе забележителният труд „Да кажеш почти същото“ (превод Дария Карапеткова), илюстрация на проблемите, които преводът поставя.
„Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“, Умберто Еко, превод от италиански Ина Кирякова, художник на корицата Боряна Красимирова, издателство „Колибри“, 2025 г.
КОЛКО КНИГИ НЕ СМЕ ПРОЧЕЛИ?
По повод на Салона на книгата в Торино беше проведена анкета сред различни интелектуалци по въпроса кои книги не са прочели никога. Както можеше да се предвиди, отговорите бяха най-разнообразни, но всички анкетирани бяха отговорили, изглежда, без престорен срам. Така открихме, че някои не са чели Пруст, други – Аристотел, трети – Виктор Юго и Толстой или Вирджиния Улф, а за един изтъкнат специалист по библейски въпроси се оказа, че не е прочел никога от край до край „Теологическа сума“ на св. Тома от Аквино – и това е съвсем нормално, защото подобни произведения се изчитат педантично от първата до последната страница само от онези, които подготвят критическото им издание. Някои не съжаляват, че не са чели Джойс, други парадират с това, че никога не са чели Библията, без да си дават сметка, че с тези пропуски не се открояват, а се сливат с читателската маса. Джорджо Бока е заявил, че е оставил непрочетени след първите няколко страници както моя последен роман, така и „Дон Кихот“, и аз съм преизпълнен с признателност за незаслуженото ми приравняване със Сервантес. От друга страна, ако се чете прекалено много, както е правил Дон Кихот, мозъкът започва да дава „заето“.
По мое мнение тази анкета е била от голям интерес за обикновените читатели. И наистина те (ако са читатели, а не нечетящи хора, които са забравили азбуката) живеят винаги с тревогата, че не са прочели нещо, което според всеобщото мнение е много важно да се прочете; и откритието, че толкова прочути имена признават огромни пропуски, може само да ги успокои.
И все пак в мен остава известно съмнение и боязън, че обикновените читатели може да възприемат тези изявления като снобизъм (мислейки, че анкетираните всъщност са прочели тайно това, за което се преструват, че не са чели). В този случай обикновените читатели не само няма да преодолеят комплекса си за малоценност, а дори ще го увеличат, защото ще открият, че са изключени от бройката на избраниците, които могат да кажат, без да се срамуват, че не са чели никога Д’Анунцио, и няма да бъдат считани по тази причина за троглодити.
Затова бих желал да успокоя обикновените читатели, доказвайки, че е вярно, че всички тези анкетирани наистина не са чели тези книги (и още много други), и прибавяйки, че ако аз трябваше да отговоря на този въпрос, щях да шашна самия себе си, изброявайки безсмъртните произведения, с които никога не съм имал интимно вземане-даване.
Нека погледнем това, което си остава най-богатият набор от литературни творби – речника „Бомпиани“ на литературните произведения, – като оставим настрана томовете, посветени на авторите и на персонажите. Изданието, което може да се намери понастоящем в книжарниците, наброява 5450 страници. Като изчислим на око, че на всяка страница има средно по три произведения, получаваме 16 350 произведения. Това ли са всички написани някога книги? В никакъв случай. Достатъчно е да прелистим каталог на антични книги (или картотеките на голяма библиотека), за да се заринем в заглавия от всякакъв род и по най-различни теми, които речникът „Бомпиани“ не отчита, иначе щеше да заеме не пет хиляди, а петдесет хиляди страници. Подобен речник отчита произведенията, които отговарят на канона, тоест онези книги, които културата помни и счита за съществени за човека с добра култура. Другите остават (заслужено или не) запазен периметър за специализирани учени, ерудити, библиофили.
Колко време е нужно, за да се прочете една книга? Говорейки все така от гледна точка на обикновения читател, който посвещава на четенето само няколко часа на ден, бих предвидил за средно голямо произведение поне четири дни. Вярно е, че за да се прочете Пруст или Тома от Аквино, са нужни месеци, но има шедьоври, които се четат за един ден. Затова нека се придържаме към усредненото време от четири дни. Четири дни за всяко произведение, включено в речника „Бомпиани“: това прави 65 400 дни. Разделете ги на 365 и ще получите почти 180 години. Разсъждението е безупречно. Никой не може да е прочел или да прочете всички важни книги.
И е излишно да твърдим, че ако трябва да се избира, поне Сервантес трябва да се прочете. Откъде накъде? Ами ако за читателя са много по-важни и неотложни „Хиляда и една нощ“ (всички приказки) или „Калевала“? Освен това не се взема под внимание фактът, че по-закоравелите читатели, когато харесват някоя книга, я препрочитат многократно през годините, и онези, които са препрочели четири пъти Пруст, са отнели безброй часове от времето за четене на други книги, вероятно по-маловажни от тяхна гледна точка.
Така че читателите няма за какво да се тревожат. Човек може да е културен както ако е прочел десет книги, така и ако е прочел десет пъти една и съща книга. Би трябвало да се тревожат само онези, които никога не четат книги. Но именно по тази причина те са единствените, които никога няма да имат тревоги от този род.
1997
