0
3210

Киници и интелектуалци

От „parrêsia“ до „J'accuse“...!

Фуко умира от СПИН на 25 юни 1984 г.

Фредерик Гро

Цикълът лекции „Смелостта за истината. Управляването на себе си и другите II“ (превод Антоанета Колева, „Критика и хуманизъм“, 2021) е проведен от 1.II.1984 до 28.III.1984 г в Колеж дьо Франс. Това са последните публични лекции на Мишел Фуко, започва ги със закъснение поради болест (вместо януари – февруари). И е прав авторът на послеслова към изданието Фредерик Гро, когато казва: „Смъртта му през месец юни хвърля върху този курс лекции една донякъде особена светлина, като е очевидно изкушението в него да четем нещо като философско завещание“. Гро се поддава на изкушението, цитира последните думи на Фуко пред слушателите (в Колеж дьо Франс студенти няма, наричат всички слушатели): „Стана много късно. Така че, благодаря ви“. По-нататък също се поддава: „Но няколко прочита, посветени през 1984 г. на велики текстове от историята на философията, се оказват положени точно в този хоризонт на болестта и смъртта. Ако става дума за основополагащи текстове, можем да цитираме най-вече Апология на Сократ и Федон на Платон“.

Аз обаче ще се въздържа от такъв прочит, макар че той е наистина изкусителен. Например за това: „Стана много късно“. За какво е късно, или за кого? Но, както казах, аз ще пропусна тези спекулации, ще ми се по-скоро да се съсредоточа в начина, по който Фуко описва поведението на философите киници като parrêsia, като паресиастично поведение и отекването му през епохите. Това е характерен за него прийом – уж говори за минали времена, но говоренето му винаги ехти в съвременността; „със стрела в сърцето на настоящето“, по думите на Юрген Хабермас. Затова не мога да не се учудя от един пропуск – съзнателен; несъзнателен?!, – който ми се вижда странен или поне загадъчен за мислител от такава порода. Защото – ако се замислим, точно този пропуск точно Фуко не би трябвало да го прави. Но го…

Той тръгва от там, откъдето е завършил предишния си цикъл лекции „Управляването на себе си и другите“ (Антоанета Колева, КХ, 2016), четени в периода 1982(1983: „[…] Тази година бих искал донякъде да продължа онова, което започнах предишната година по темата за parrêsia, казването-на-истината“. Преди това обяснява, че не започнал курса си през януари както обикновено, защото: „Бях болен, истински болен“. Малко се оправдава: „Носеха се слухове, които твърдяха, че подвеждащо съм променил датите, за да се освободя от част от посетителите си. Не, не, наистина бях болен. И следователно ви моля да ме извините“. Между другото, Фуко непрекъснато се оплаква, че огромният брой желаещи да посещават лекциите му пречи на неговата истински стойностна и откривателска научна работа. Идеалът е за малки семинарни групи (почти „клетки“), в които да се поставя проблем и съответно да се обсъжда, след като всички обстойно са се задълбочили в него и са го изследвали. Желанието му обаче не се сбъдва до смъртта му, Фуко чете пред – вярно – затаила дъх аудитория, но се чувства повече като проповедник от амвон, отколкото като учител сред съмишленици. Затова и начинът му на говорене е пределно – не, не опростен, по-скоро подреден, с първо, второ, трето, с много повторения и акцентирания; изглежда не е бил сигурен, че всички го чуват добре, а вероятно се е съмнявал дали всички го разбират. В новия курс той продължава с анализа на Апологията, след което преминава към друг диалог на Платон – Лахет. И в двата иска да изяви същността на parrêsia, но в различни модуси: тази в Апологията (и в Алкивиад) е „[…] философията като форма на веридикция, която не е нито веридикцията на пророчеството, нито веридикцията на мъдростта, нито веридикцията на tekhnê; една форма на веридикция, присъща точно на философския дискурс, смелостта за която трябва да се упражнява чак до смъртта като изпитание на душата, което не може да има място на политическата трибуна“. Стига до този извод, разглеждайки подробно чудноватата заръка на Сократ към Критон, който след смъртта му трябвало да принесе в жертва петел на Асклепий. Подкрепя размишленията си с тълкуване на Жорж Дюмезил, според когото тези последни думи на осъдения са не израз на облекчение, че най-после душата ще се освободи от затвора на тялото, а са израз на това, че ние, хората, сме длъжни да благодарим на боговете, че се грижат за нас: „Това е позитивното безпокойство на един баща за семейството му, на един добър суверен за гражданите на неговата страна. Това е загрижеността на боговете за хората. Тук сме в областта на загрижеността на боговете и именно затова, казва Платон, не трябва да се самоубиваме. Не можем да избягаме не от този затвор, а от тази добронамереност и от тази загриженост на боговете“. В Лахет е по-инак, ето разликата в „битието на душата“: „Едната върви към метафизиката на душата (Алкивиад), другата – към една стилистика на съществуването (Лахет)“.  

Фуко е изключително методичен и последователен в изграждането на философско-историческите си конструкции и тълкувания, върви към онова, което иска да изведе като заключение и доказана теорема със стъпките на римски легионер – твърдо и уверено; слушателите обаче са лека кавалерия – бързат и настояват той колкото се може по-скоро да стигне до онова, за което са дошли – киническата философия. Френският мислител удовлетворява желанието им на 29.ІІ.1984: „Ще помоля за вашето снизхождение. Това, което ще ви предложа, не е нищо повече от една разходка, excursus, скитане“. Разходката преминава през различни описания на киническото пребиваване в света – по-скоро е разходка, разглеждаща негови реплики, отколкото оригинали. Но и от това Фуко успява да извади фундаментален извод: „В момента говоря за кинизма само в неговата древна форма, такъв, какъвто може да бъде удостоверен в текстовете от елинистическия и римския период, тоест [при] Диоген Лаерций, [при] Дион Хризостом, до известна степен [при] Епиктет, а също така в онези сатирични текстове, писани от Лукиан в края на ІІ в., или от император Юлиан в неговата полемика срещу киниците. През тези текстове може да се види, че киникът постоянно бива характеризиран като човек на parrêsia, човек на казването-на-истината. […] Parrêsia, откровеното говорене, фигурира на първо място в герба на киника и кинизма“. Оттук той извежда може би най-характерната черта на киническата философия, на киническото съществуване: това не е философия на говоренето, а философия на действието; в поведенческия акт, в опълчването, така да се каже, може да се открие и се открива нейната най-дълбока същност: „[…] въпросът, който кинизмът всъщност не е преставал да поставя на философията в Античността, но и на християнството или модерния свят, постоянният, труден, винаги притеснителен въпрос е въпросът за философския живот, за bios philosophikos“. Едно оголено питане не през друго, а през съществуването, екзистенцията – съществуване скандално, провокативно, предизвикателно: „Гол живот, просещ живот, скотски живот или пък живот на липсващ свян […]“; „Няма интимност, няма тайна, няма непубличност в киническия живот. Това е тема, която непрестанно ще срещаме след това: киникът живее на улицата, той се подвизава при портите на храмовете. Храни се, задоволява своите нужди и желания публично“. И всичко това, защото той, киникът, живее в едно непрестанно изявяване на истината, в една непрекъсната parrêsia на думите и делата.

Накратко, киникът не си трае. Не си трае живеейки, не си трае говорейки, не си трае действайки. Не си затваря устата, казано по друг начин. Има обаче и една друга фигура в културната история на света, която не си затваря устата, нещо повече – тя се появява на бял свят тъкмо защото не си затваря устата. Разбира се, иде реч за интелектуалеца, за прочутото J’accuse…! („Аз обвинявам…!) на Емил Зола, което той публикува във в. L’Aurore на 13.I.1898 г., когато според Кристоф Шарл („Интелектуалците в Европа през XIX век. Есе по сравнителна история“, превод Весела Генова, „Дом на науките за човека и обществото“, 2004) се ражда интелектуалецът:       

То (понятието „интелектуалец“ – б.м., М.Н.) започва да се употребява широко след едно съвършено конкретно събитие – след като Зола публикува във в. „L’Aurore“ своето знаменито писмо, влязло в историята по името „Аз обвинявам“ (всъщност авторът го напечатал със заглавието „Открито писмо до президента на републиката“). На другия ден след появата на текста на Зола е публикувана колективна петиция, подписана от няколко университетски професори, литератори, хора на изкуството, журналисти, студенти и хора без специално звание: те изразявали своето одобрение за писмото на Зола и настоявали за преразглеждане на присъдата по делото срещу капитан Драйфус или насрочването на нов съдебен процес. Във вестниците петицията била озаглавена просто „Протест“. След което един от главните анти-драйфусари, Морис Барес, напечатал статия, в която това колективно писмо било наречено „Протест на интелектуалците“. Тъкмо от този момент терминът става общоизползваем и влиза в широка употреба. По такъв начин, както много художествени и политически движения, интелектуалците получават своето име от ръцете на своите противници. Още оттук става ясна цялата проблематичност на наименованието „интелектуалец“ – работата е там, че първоначално това наименование е било оскърбление.

Оскърбление обаче е наименованието „киник“, латинизирано като „циник“, а оттам влязло в езиците на света като цинизъм със значение (според „Български тълковен речник“ на Института по български език): „ЦИНЍЗЪМ, -змът, -зма, мн. -зми, м. (гр.). 1. Предизвикателно, презрително отношение към общоприетите норми на нравственост. Струваше му се, че сега пред него стои един друг Никола Захаров: жесток, откровен до цинизъм, бездушен. Дим. Ангелов. // 2. Обикн. мн. Груби, безсрамни думи, приказки. Говори цинизми“. Фуко обаче не се интересува от тези исторически наслоения, извикани вероятно от паресиастичното поведение на философите киници, нито от причините за този толкова принизяващ и овулгаряващ процес, превърнал киника в циник, сиреч най-обикновен хлевоустник, сипещ грубости, псувни и ругатни наляво и надясно; изобщо не се интересува и от интелектуалеца като възможен наследник на киническия поведенчески жест – какво не се интересува, той изобщо не се сеща за него, все едно е невидим интелектуалецът (да не използвам по-остра дума – несъществуващ) – призрак някакъв, прозирен и прозрачен, дух от дим; като пряк продължител на киника паресиаст той провижда християнския аскет (почти 1/3 от лекциите е посветена на тази връзка и на това преливане), а като негов потомък в модерното време извежда фигурата на революционера, на анархиста и нихилиста, и даже на терориста: „Достоевски, разбира се, би трябвало да се изследва, а заедно с Достоевски – руският нихилизъм; и след руския нихилизъм – европейският и американският анархизъм; а също и проблемът за тероризма и начинът, по който анархизмът и тероризмът като практикуване на живота чак до смърт заради истината (бомбата, която убива дори онзи, който я поставя) се появяват като своего рода стигане до предела, драматично или делириумно стигане до предела на тази смелост за истината, която била положена от гърците и гръцката философия като един от фундаменталните принципи на живота на истината“. Продължава: „Виждате [по този начин] да се появява отново и отново, доста постоянно проблемът за революционния стил на живот в онова, което можем да наречем левичарство. Появяването отново и отново на левичарството като постоянна тенденция в европейското мислене и в европейския революционен проект винаги е ставало чрез неговото опиране не върху измерението на организацията, а върху онова измерение на борбеността, каквото е тайната социалност или стила на живот, а понякога парадоксът на една тайна социалност, която се проявява и става видима чрез скандални форми на живот“.

Откроява се тук причината, поради която за Фуко интелектуалецът не е паресиастична фигура, не е потомък на киника, а е различен му, друг му, инакъв му: киникът залага живота си за истината, самият му живот е живот-в-истината – на по-малко от това той не е съгласен, отхвърля го: „Киническата борбеност […] ще използва насилствени, драстични действия, за да спасява хора. […] тя претендира да напада единствено условностите, законите, институциите. Това е борбеност, която претендира да променя света“. Интелектуалецът обаче няма да използва „насилствени, драстични действия“. Пиер Бурдийо анализира в тази връзка цитат от J’accuse…! на Зола:

„Аз защитавах г-н Мане така, както ще защитавам всеки честен човек, попаднал под удари. Винаги ще бъда на страната на победените. Винаги е имало битка между неукротимите темпераменти и тълпата“. И няколко страници по-нататък: „Представям си, че съм на улицата и срещам банда гамени, замерящи с камъни Едуар Мане. Художествените критици – извинете, полицаите, – вършат работата си лошо; те по-скоро насъскват хулиганите, отколкото въвеждат ред, дори, да ме прости Господ, сякаш виждам огромни павета в ръцете им. Има нещо жестоко в тази гледка, което стъписва мен, неангажирания, кротък минувач. Приближавам към тях, разпитвам гамените и полицаите; разбирам какво престъпление е извършил нещастникът, пребит с камъни. Връщам се вкъщи и пиша, в името на честта и истината, изказване, което ще бъде прочетено“. Именно такова изказване ще бъде „J’accuse“.

Точно тези „няколко страници по-нататък“ са важните в нашия случай, а със сигурност биха били важни и за Фуко: интелектуалецът не се изправя срещу гамените с голи ръце, нито се опитва да възпре полицаите с паветата; интелектуалецът се връща вкъщи – ВКЪЩИ! – и пише „в името на честта изказване, което ще бъде прочетено“. Той не вярва на делата, той не се осланя на делата, той не разчита на делата, сиреч на киническия живот-в-истината, – той разчита на думите. За него паресиастичният жест е единствено и само вербален жест, никога поведенчески жест. Интелектуалецът не се опитва да спре престъплението, не, той се връща вкъщи и пише. Пише на топло и безопасно. Интелектуалното поведение е съзерцателност на поведението, бездейственост на присъствието; за него няма нищо по-важно от думите и точно думите са – нищо друго, освен думите, от които и заради които възникват делата.

Разбира се, думите също носят риск, на Зола му се налага да бяга в Англия, за да се спаси от анти-драйфусистите. А според някои предположения смъртта му само на 62 години е причинена не от трагичен инцидент – запушен комин в дома му, а е нарочно предизвикана. Има и други примери – Виктор Юго например също бяга на о. Джърси, намиращ се под британска юрисдикция: прозвището „интелектуалец“ още не е измислено, но това не пречи да откриваме и преди това действия, типични за интелектуалеца. И бягството е такова действие, не киническото изправяне пред портите на храмовете и на улицата, за да се клейми и да се призовава в дискурса на parrêsia за живот-в-истината, затова и революционерът е киникът днес, както подчертава Фуко, не интелектуалецът. По време на Втората световна война интелектуално многолюдие намира спасение в Съединените щати; днес множество руски и китайски интелектуалци живеят в Западна Европа, не в страните си. Спомням си по този повод думите на Иван Кръстев в една „Панорама“ относно завръщането на Алексей Навални в Русия, след като беше излекуван в Германия от опита да го отровят в същата тази Русия: „За да повярват днес на думите ти, трябва да заложиш тялото си“. Интелектуалецът обаче не залага тялото си, интелектуалецът спасява тялото си.

Оттук вече можем да разберем много постъпки на Мишел Фуко, скандализирали съвременниците му: и влизането му във Френската комунистическа партия (под влиянието на Луи Алтюсер), но и излизането от нея; и когато заедно със студентите във Венсан влиза в бой с полицията; и подкрепата му за режима на аятоласите; и интимния му живот, изпъстрен със садо-мазо практики… През цялото време той бива възприеман от другите като интелектуалец, като влиятелен френски интелектуалец; през цялото време Фуко се е опитвал да покаже и докаже с кинически паресиастични жестове, със скандални жестове, когато: „Няма интимност, няма тайна, няма непубличност в киническия живот“, че не е интелектуалец, дори философ не е, а е нещо съвсем друго, и различно, нещо съвсем особено: „Философският героизъм, философската етика вече няма да намират място в самата практика на философията, станала преподавателски занаят, а ще намерят място в тази друга форма на изместен и преобразуван философски живот, [а именно] в политическото поле: революционният живот. Exit Фауст и влиза революционерът“. Exit интелектуалецът и влиза Фуко…

Parrêsiaта не води до J’accuse, parrêsia-та води до тялото-бомба…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСезони на живеенето
Следваща статияОт каменната брадва към перото