Смесвайки параметрите на психологическата драма с привидността на романтичната комедия, „Голямото плискане” на Лука Гуаданино бавно се отдалечава в непознати води.
Понякога се случва така: непознат режисьор, гледаш филма, не ти харесва, не бързаш с предубежденията, гледаш следващия му филм и си направо… омагьосан. Сицилианецът Лука Гуаданино е реализирал два пълнометражни проекта, няколко късометражни и документални, преди да достигне до номинациите за Златен глобус през 2010 г. „Аз съм любовта” е доста мелодраматичен и крайно истеричен филм, въпреки участието на сдържаната Тилда Суинтън. Шест години, пет късометражни и две документални истории по-късно се появява „Голямото плискане”. Към Тилда Суинтън са се присъединили Ралф Файнс и Матиас Шьонертс за едно очарователно и неочаквано пътешествие сред човешките взаимоотношения на (горе-долу) безгрижен италиански остров.
Мариан Лейн е рокзвезда в творчески отпуск, която е претърпяла операция и в момента почти не говори, за да си пази гласа. Двамата с приятеля й Пол прекарват романтично островно лято, когато им се натриса Хари – продуцент и бивш любовник на Мариан, придружен от новооткритата си дъщеря Пенелъпи. Хари е от хората, които не могат да бездействат, и веднага се опитва да реорганизира живота на обитателите на лятната вила. Натрапчивото му присъствие води до отварянето на стари рани…
„Голямото плискане” съдържа потенциала на няколко филма и добре „разплисква” живота на персонажите си и концентрацията на зрителското внимание. На ниво драматургична структура пътечката криволичи по терен с променлив релеф, от кротки равнини, през лениви хълмчета и безобидни спускания, до внезапни пропасти. На ниво жанр събитията бавно и привидно мързеливо набират инерция и докато зрителят се оглежда за „предупредителна маркировка” накъде всъщност е тръгнал, приливната вълна го отнася в съвсем други територии. Дали умишлено, или не, Лука Гуаданино успява да „заблуди” възприятието относно характера на сюжета, който предстои, и промяната настъпва точно в мига, когато сме започнали да свикваме с комфорта на „леконравната” драма „между приятели”. На едно по-дълбоко, психологическо ниво този завой всъщност се подготвя много по-рано и е заложен чрез натрупване в различните, привидно безгрижни етапи от разгръщането на фабулата.
За да разберем какво реално се случва с героите под безоблачното небе на остров Пантелерия, не е достатъчно да следим ваканционното им всекидневие, което дори след пристигането на Хари и Пенелъпи не е наситено с голямо разнообразие от събития. Истината за взаимоотношенията им, които изграждат гръбнака на „Голямото плискане”, може да бъде придобита само с разнищване на характера и навиците на всеки един от персонажите, за което режисьорът се грижи повече от час, преди да ги сблъска фронтално. Когато стигнем до кулминацията (но едва тогава) и се обърнем назад, пътят вече прилича на изкачването към кратера на заспал вулкан. Преди това Мариан е просто бивша рокзвезда, която се наслаждава на чувственото си лято и на мъжкото внимание; Хари е наперен досадник, който обожава да слуша собствения си глас; Пол е кротък и всеотдаен любовник със склонност към творческа депресия; а Пенелъпи – потайна тийнейджърка, която бърза да порасне.
Ритъмът на филма е бавен и леко съзерцателен, както тече времето в италианския юг. Ако слушате внимателно, тук-там звънват позабравени настроения от „киното на отчуждението” (от Антониони до Паоло Сорентино), но като цяло наративният стил на Лука Гуаданино е изчистен от киноизкушения и отдаден на реализма на настоящия момент. Смесвайки параметрите на психологическата драма с привидността на романтичната комедия, „Голямото плискане” бавно се отдалечава в непознати води (за удоволствие на всички зрители, които не обичат да усещат твърде ясно накъде върви интригата). Натрупва се напрежение, но ескалацията му е толкова дискретна, че си даваме сметка за неизбежния обрат в жанра едва когато вече е факт. Така от зоната на емоционалната трагикомедия внезапно се пренасяме в крими мистерия с произтичащия от това съспенс и дори лек нюанс на трилър. Историята на двете двойки от вилата би могла да продължи в много посоки и дори да се завърти на едно място, съсредоточена във взаимоотношенията между Мариан, Хари, Пол и Пенелъпи, изпъстрени с откровения и дребни лъжи; или да мутира в социално-ангажирана драма (а защо не и трагедия), на фона на мигрантската вълна, която приижда към бреговете на Пантелерия. Но режисьорът избира различен подход, смесвайки жанровите етикети, като се оставя на привидно хаотичните лутания на персонажите и нито за миг не позволява на зрителя да го „залови” в дирижирането на невидимата логика на събитията. Без да забравяме леко насмешливия поглед на италианеца от Юга, който е наясно с безсилието на обикновения човек пред иронията на съдбата.
„Голямото плискане” има потенциала на романтична драма, но точно когато ви се стори, че зацикля в безделието на всекидневието, Лука Гуаданино събира „реколтата” от всички тихомълком посети съмнения и раздори и ни понася на гребена на вълната към удовлетворението, което получаваме от всяка неочаквана среща с оригиналността на добре разказаната история.
