За няколко заглавия от първия Фестивал на италианското кино, който се случи през юни в София.

Комедията е сред основните подправки в италианската филмова кулинария, но въпреки дългогодишните традиции, винаги има с какво да те изненада. На първия Фестивал на италианското кино в България имаше една такава история, която през цялото екранно време се чудеше дали е повече комедия, или повече мафиотски филм, и това колебание беше най-голямото й достойнство. Освен за „Музика и Неапол”, в следващите редове ще стане дума за „Латино любовник” и за най-новия филм на Джузепе Торнаторе – „Кореспонденцията”.

Много хора ходят на кино, за да получат още една порция от „същото”. Други са склонни да експериментират и биха оценили една неаполитанска ситуация, хем смешна, хем малко страшна, в която младият пианист Пако е назначен в полицията (с връзки) и „заточен” в един склад, до деня, в който се сещат да го внедрят в момчешка група, която ще свири на мафиотска сватба… „Музика и Неапол” (2013, реж. Антонио и Марко Манети) е доста изобретателен филм, който използва южняшки архетипи (от полицаи и камористи, до конфликта италианско – неаполитанско) и въпреки че държи на комичните си заложби, непрекъснато се движи по ръба на драмата. Авторите са се погрижили така да смесят съставките на местния колорит, че сюжетните обрати водят в непредвидима посока, което позволява „разреждането” на смеха с постоянни опасения. От едната страна на везните са умилителният полицай под прикритие Пако, който не умее да борави с пистолет, и любимецът на тийнейджърките Лоло Лов, превъплъщение на поп идол с добро сърце, а от другата – суровият комисар Камарота и безмилостният наемен убиец Чиро Серакане. Образите на последните двама не са пародирани, както често се случва в криминалните комедии, и това позволява откровен сблъсък между два жанра, изпъстрен с неаполитански панорами и забавни музикални изпълнения. Смеем се на мафиотските клишета, но винаги с едно наум, защото в „Музика и Неапол” светлината и мрака съществуват като два отделни свята (подобно на многоликия Неапол), които често се пресичат, но никога не се преливат.

Друг вид архетипи са забъркани в „Латино любовник” (2015, реж. Кристина Коменчини). Дъщерята на класика на неореалистичната комедия Луиджи Коменчини ни предлага своеобразно намигване (и отдаване на почит) към образа на суперзвездата в киното. Саверио Криспо е събирателен образ на филмовите идоли от 70-те, но също и Дон Жуан, който е успял да направи 5-6 дъщери. Саверио е мъртъв от 10 години, а разнородното му семейство се събира за помен и мраморна плоча, която да увековечи таланта и личността му. „Архивни” кадри от отделните етапи на кариерата му ни препращат в различни киножанрове, а известните актьорски имена от интернационалния екип на „Латино любовник” на свой ред са намигване към митологията и стереотипите на филмовата индустрия. Самата Вирна Лизи (Рита е последната роля на легендарната италианска актриса, която почина през 2014 г.) е като жива икона на един притегателен свят на блясък и магия, зад чиито кулиси винаги има желаещи да надникнат. Отвъд „официалния летопис” за таланта на Саверио, филмът изгражда един втори пласт на отношения между порасналите му деца, съпругите и хора от близкото му обкръжение, където се намесват шведски, американски и други житейски „клишета”. И ако линията на кариерата е интелектуално-пародийна, то личният живот „на звездите” е извор на шумна комедия „по италиански”, с нотки френска горчивина и малко испански драматизъм (Кандела Пеня е неотразима като дъщерята Сегунда) за изостряне на вкуса. Сценарият е умело балансиран между сантимент, интрига и ирония, което превръща „Латино любовник” в освежаващ кинококтейл.

Ако дегустирате една-две комедии като антипасти, рано или късно идва ред на основното драматично ястие. „Кореспонденцията” (2016) може да не е от най-добрите филми на Джузепе Торнаторе (особено след „Най-добрата оферта”), но само зрител, който не е губил скъп на сърцето си човек, може да оцени високомерното пренебрежение на някои критици. Неистовото желание на астронома Ед да остане свързан с любимата си Ейми дори след смъртта е в основата на тази романтична история. Джеръми Айрънс и Олга Куриленко се превъплъщават в двойка, станала „жертва” на най-смущаващия недостатък на любовта – отказа й да умре без „косвени щети”.

Професор Ед Феръм не е първият учен, който се опитва да заобиколи физичните закони и да надхитри времето, но енергията, която впряга с едничката цел да удържи обещанието си да остане завинаги с жената, която обича, е достойна за възхищение. Филмът на Торнаторе поддържа мистериозна интрига, която на моменти се пропуква от тежестта на научно-философските монолози, но ако се абстрахираме от излишните „дължини” в словоизлиянията, фабулата е наситена с любопитно очакване до самия финал. Тъй като става дума за кореспонденция, думите са неизбежни, но ако ви идват в повече, потопете се в емоцията на блещукащите звезди, изолирайте ненужното повторение и ще уловите ключовите послания, за да преживеете до дъно болката и просветлението на тази „космическа аномалия”. Може да изглежда парадоксално, но центърът на „вселената за двама” в „Кореспонденцията” е отвъдсюжетен и остава незасегнат от несъвършенствата на екзистенциалния лиризъм, поднесен в научна опаковка.