Флоренция, специално за Портал Култура
Киното замря по време на пандемията от COVID-19, но това не е за пръв път. Историята на ХХ век е пълна с примери на затворени киносалони поради войни, природни бедствия, политически кризи или тоталитарни режими: испанският грип (1918–20), големият смог в Лондон (1952), петролната криза (1973) като следствие от войната от Йом Кипур, вирусът ТОРС (2003). Има и обратни примери: в Италия през военния период (1939–45) много киносалони са отворени, а в хитлеристка Германия те са и препълнени до септември 1944 г.
Във вече 125-годишната история на седмото изкуство съществуват немалко филми, които с различен успех се занимават с вируси, пандемии и смъртоносни зарази. Посочените тук заглавия са само избрана част от дългия списък.
Един от класическите филми на немския експресионизъм „Носферату“(1922, реж. Фридрих Вилхелм Мурнау) свързва легендата за вампирите с чумната епидемия, известна като Черната смърт. Когато корабът с ковчега на вампира граф Орлок пристига в измисления немски град Висборг на Балтийско море, той носи две неща: тъмна сила и чума, разпространена от плъзналите плъховете. Вернер Херцог прави римейк „Носферату Вампирът“(1979), в който вампирът е Клаус Кински.
Малко филми за зараза обаче са се осмелили да покажат истинското лице на смъртта. Един от тях е шведският „Седмият печат“ (1957). Ингмар Бергман ситуира в Средновековието най-известната партия шах в историята на киното. Тя е между завърналия се от кръстоносен поход рицар Антониус Блок (Макс фон Сюдов) и бледа фигура с качулка – олицетворение на смъртта. По това време чумната напаст броди и убива в Северна Европа.
В последвалите десетилетия почти всички филми са научно-фантастични, с елемент на ужас, за да приковат вниманието и държат зрителите в напрежение. Те ангажират нашумели звезди, за да са сигурни в касовия си успех. Най-популярният сюжет тук е на вируса, създаден в лаборатория и тестван върху животни. В „Зараза“ (1995) на Волфганг Петерсен вирусът Мотаба, по-страшен от Ебола, пристига от Африка в Америка чрез заразена маймуна. На Дъстин Хофман, заобиколен от Морган Фрийман, Кевин Спейси и Доналд Съдърланд, се пада честта да го открие, за да потърси лекарство, преди военните да хвърлят бомба върху заразения град.
Друг вирус, прескочил от животни (прилепи и свине) към хора, е в центъра на „Заразяване“ (2011) на Стивън Содърбърг. В този майсторски направен трилър се подвизават или умират в разрастващата се пандемия безчет звезди – Джъд Лоу, Мат Деймън, Гуинет Полтроу, Кейт Уинслет, Марион Котияр.
Какво ще стане, ако вирусът надделее и вие сте последният човек на земята? Питат авторите на „Аз съм легенда“ (2007) на Франсис Лорънс – трета екранна версия на едноименния роман от 1954 г. на Ричард Матисън. Епидемията превръща живите същества във вампири. Уил Смит, военен вирусолог, придружен от симпатична немска овчарка, се опитва да намери лек в домашната си лаборатория. Той е единственият оцелял от цялото население на планетата, превърнато във вампири. Филмът не е особено верен на романа, но е също толкова печален.
Тери Гилиъм в „12 маймуни“ (1995) разкарва вируса напред-назад във времето. В 2035 г. на затворника Джеймс Коул (Брус Уилис) е обещано помилване, ако приеме да бъде катапултиран в миналото и да открие какво е унищожило 99% от човешката раса. Малцината оцелели живеят под земята, за да избегнат заразата. Коул трябва да се върне в 1996 г., но поради грешка на машината на времето отива в 1990 г. и от този момент Тери Гилиъм омесва картите в неподражаемия си стил. На затворника помагат красива психиатърка и луд екотерорист (Брад Пит,отличен със Златен глобус и номиниран за Оскар за тази роля) с кафяви контактни лещи по идея на режисьора.
В „Заразно зло“ (2002) – първият от петте филма в едноименната сага на британеца Пол Уилям Скот Андерсън, отново сме под земята. Докато в лабораторията се правят изследвания, суперкомпютър затваря вратите и убива целия персонал. Вирусът се изплъзва от контрол, превръща мъртвите в зомбита и дава живот на мутирали чудовища. Красавицата Алис – Мила Йовович, съпруга на режисьора, се сражава геройски с тях.
Друг вирус, изпуснат от лаборатория, с който се експериментира върху освободени от хора маймуни, изтребва за 28 дни Великобритания. В „28 дни по-късно“ (2002) на Дани Бойл Джим (Килиън Мърфи), гол и изоставен в болницата, излиза от кома и вижда опустелите улици на Лондон. Филмът се появява по време на епидемията от ТОРС.
В „Мимикрия“ (1997) – втория игрален филм на мексиканския режисьор Гийермо дел Торо, вирус заплашва живота на хиляди деца в Ню Йорк. Семейство учени (Мира Сорвино и Джеръми Нортъм) намира лечение, което е с временен ефект, и три години по-късно тайнствени човеко-насекомни създания бродят из метрото. Тематично продължение на въпросния филм е „Светлината на моя живот“ (2019) на Кейси Афлек. Баща се опитва да защити дъщеря си от свят, в който десет години по-рано мистериозен вирус изтребва почти цялото женско население, а малцината оцелели са желана плячка. Детето спасява и двамата. Отново дете движи сюжета на южнокорейския филм „Влак до Пусан“ (2016, реж. Йон Санг-хо). Малката героиня иска за рождения си ден от бащата си да я заведе в Пусан, за да види майка си. Двамата попадат във влак, пълен със зомбита, превърнати в такива от опасен и непознат вирус.
Киното вече се готви и за COVID-19. На път е да излезе онлайн и първият филм „Корона“ на иранския режисьор Мустафа Кешвари, живеещ в Канада. Действието на трилъра се развива в асансьор, където млада кашляща китайка засяда заедно с още седем души. Какво ли ще се случи? Режисьорът разказва, че идеята му е дошла именно в асансьор преди повече от два месеца. Заснет за няколко дни през февруари, в началото на епидемията, с екип от 25 души. Засега сред трупата и изпълнителите няма позитивни.
Италиански режисьори също подготвят филми, съвсем не научно-фантастични. Габриеле Салваторес (Оскар за „Средиземно море“) снима „Пътуване из Италия“. Той призова: „Търсим директни свидетелства, видеоклипове, заснети у дома, от прозореца, непубликувани материали за емоциите в тези ужасни дни. Детайли от съвместното семейно съществуване, кухненски кът и ако има, усмивка. Искаме да запазим спомена за безпрецедентното събитие“. Всички етапи – от началото до монтажа, ще се извършват дистанционно, при smart working и спазване на противоепидемичните мерки. „Това е начин да се даде работа на заетите в сектора в такъв драматичен момент“, обяснява режисьорът. Ще бъдат включени институции, асоциации, филмови училища и успоредно с това ще започне кампания за набиране на средства за Гражданска защита.
Габриеле Мучино пък лансира проекта „Големият хаос?“. Кани всички, които искат да споделят размисли, страхове, преживявания, да изпратят писма, мейли, видеоматериали. Търси погледа на хората и иска да разбере дали и как ще се промени животът след пандемията.
Киното в Италия постепенно се съвзема след кризата. Отварят се кината, за да покажат спрените филми, приготвят се снимачните площадки за замразени проекти. Очаква се и значително държавно финансиране, което да възроди седмото изкуство.
