На фестивала Sofia MENAR винаги може да се разчита за разнообразно кинопреживяване. И това е особено валидно след година на преобладаващи хоръри и анимации в репертоара на разпространителите, когато си бил твърде ангажиран, за да гледаш (еднократни) филмови предложения по време на „Синелибри“ или Киномания, а кандидатите за награди започнаха да се появяват едва от два-три месеца насам. Така Sofia MENAR 2026 се оказа първият по-продължителен свеж полъх…
Като зрител, който гледа кино от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка, без да е специфично изкушен от културата и традициите на ислямския свят, а по-скоро воден от любопитството да види различна история или пък познат сюжет, разказан по друг (нов) начин, все още продължавам да се изненадвам как понякога филмите ми харесват заради това, че звучат „по европейски“ в чуждестранния си контекст, а друг път – че са достатъчно отдалечени от духа на „западната цивилизация“.
Ще спомена тук едни тринайсет заглавия, национално разбъркани, организирани в „скрита“ класация от лични предпочитания, но с акцент не непременно върху художествените им качества, а върху индивидуалния принос на всеки от тях за усещането, че, навършвайки пълнолетие, фестивалът MENAR се справя все по-добре със статута си на чудесно културно многообразие.
„Еджанла“ (2025), в дебютен досег с нигерийското кино, предлага интересна провокация към предубежденията. В първите минути не знаем кога се развива действието и гледаме сюжет (и актьорска игра) в стил мелодрамите на пионера на българското кино Васил Гендов. Професионално ниво или опит за пародия? После събитията се пренасят в наши дни и стилистиката добива стандартно съвременно звучене. Ако беше комедия, щеше да се получи ловък трик.
„Любов в Сиан“ (Китай-Казахстан-Иран) прелива от поезия в размисъл за междукултурните връзки в личен и професионален план. Можеш ли да израснеш и да се припознаеш в чужда (оперна) традиция, но все пак да се върнеш „у дома“, където голямата ти любов е аутсайдер, защото не говори казахски?… А екскурзионният тур с влак за чужденци с китайски корени е бонус в сферата на народопсихологията.
„Лято“ (реж. Махмуд Калари) – от задължителната секция иранско кино, той е от онези поетични филми, в които историята (политическа и семейна) е пречупена през детския поглед. Акцентът е в детайлите, индивидуално възприети, граничещи с неразбирането на света на възрастните. И в придаването на важност на мимолетните случки и драматизма на емоциите, които понякога те белязват за цял живот.
„Ръмжи, реви, режи“ (2022) е от фокуса върху киното на Индия и предизвиква усмивка с равносметката, че само на индийски филм може да му се „размине“ подобно съчетание от фантасмагории, национален патос и геройски трагизъм на едно място. Шегата настрана, фабулата се справя много добре с преплитането на перипетиите на двамата герои и монументалността на епоса не отнема от дълбочината на характерите.
„В края на деня“ (реж. Бабак Бахрамбейги) е поредно доказателство, че иранските филми, са доста умели в недомлъвките. Може да се изгубите сред женските образи и тъкмо да си помислите, че имате нужда от повече разяснения за нечия мотивация, внезапно проблясва идеята, че размиването в някои обстоятелства и отношения би могло да е намек за заменяемостта на жените в тази култура…
„Фес, лятото на 55“ (Мароко) е за навечерието на независимостта. И отново едно хлапе ни разказва историята за революционери и колаборационисти, пречупена през детското му увлечение към младата съседка. Някои много добри попадения за живота, видян от покривите на медината. Интересен акцент върху женския принос в съпротивата, неочакван натурализъм в сблъсъците, откровена критика на френското политическо присъствие.
„Развален английски“ (2012) ни потапя в предугадим (комичен) паралел между индийския натюрел и западното, в частност американско влияние, без да пропускаме етническото (и не само) многообразие. Любопитен съвременен акцент в сюжета – главната героиня не се бори за женска еманципация, а се стреми към равнопоставеност със… своите деца, като принадлежащи по рождение към модерния свят.
„Мост над пресъхнала река“ (Иран) е трагедия за безнадеждността. Трудно е да се повярва, че фабулата се развива в наши дни, особено предвид социокултурния характер на предразсъдъците, които я движат. Тук детето не е разказвач, а катализатор на действието. Има нещо първично брутално в съдбата на двете жени, които зависят от волята на мъж, който няма достатъчно воля да поеме отговорност за решенията си.
„Боклук и кукли“ (2023) ни отвежда на необикновено място за вдъхновение – сметище. Странна семейна двойка буквално „отвоюва“ новия си дом от боклука, и го превръща в идилично убежище. После боклукът си го взима обратно… Куклите не са ли хората? Боклукът не е ли непотребното, което са изхвърлили от живота си, в надпревара за по-желано притежание. Има ли възможен изход от този кръговрат?
„Имало едно време в Газа“ (реж. Араб Насeр и Тарзан Насeр) разказва за палестинци, разбира се, но по-интересни са асоциацията с митологията на киното и идеята за гангстерски сюжет от Близкия Изток. Паралелно със съспенса филмът има силен философски заряд, елемент на размисъл за патриотичната пропаганда и се очертава като своеобразна морална притча за неизбежното „въздаване според заслугите“.
„Веднъж се живее“ (2011) може да важи за които и да са трима приятели, но фактът, че се случва с индийци, придава неустоим колорит на ситуацията, особено в съчетание с горещи точки от испанския манталитет и традиции. Развлекателен на повърхността си, филмът изгражда многопластови персонажи, всеки със своите емоции, страхове и житейски избори. Музиката е естествена част от приключението, също като драмата и иронията, а междукултурният обмен приема различни, понякога неочаквани нюанси.
„Пазителят на полето“ (Иран) е вероятно най-добрият филм от тазгодишното издание на фестивала. Когато най-уважаваният човек в селото – пенсионираният лесничей Ахмад, записва видеообръщение за изчезнало дете, цялата околност се събира да го търси… Интригата е безукорно съчетана с психологическа плътност и сдържан драматизъм. Да създадеш жанрова творба по всички правила на трилъра, но без да пренебрегваш духа на традицията – филмова и етнокултурна, това е кино от класа.
„Всичко, което остана от теб“ (Германия-Палестина-Йордания) е разказът, който те хваща за гърлото – от заглавието, до последния си кадър. Заради историята и Историята, която (може би) не познаваш. Със съдбата на това семейство и неговата портокалова градина, през толкова много животи, пропилени в страх, примирение и напразно очакване, и заради една реплика, която неочаквано обяснява всичко: „Аз и моят народ цял живот плащаме за болката и страданието, което са ви причинили“.
Благодаря, MENAR 2026!
