0
1219

Киното на Изтока се спусна в Кан

„Карай колата ми“

От Кан, специално за Портал Култура

Ден преди обявяването на наградите на фестивала в Кан броят на претендентите се увеличи, като към вече показаните заглавия се добавиха още оригинални творби както от Далечния, така и от Близкия Изток.

Най-силно впечатлениe направи близо тричасовият филм на японския режисьор Рюсуке Хамагучи „Карай колата ми“ – меланхолична и интелектуално извисена екранизация на разказ на световноизвестния писател Харуки Мураками, публикуван през 2014 г. Историята може да се събере само в няколко изречения: съкрушен от неочакваната смърт на жена си, известният театрален режисьор Юсуке поставя пиесата на Антон Чехов „Вуйчо Ваньо“ в град Хирошима. За да няма грижи от битов характер, домакините му осигуряват необичаен шофьор, млада жена на име Мисаки. Двамата прекарват доста часове в плавно движещия се неин червен ретро автомобил, като първоначалното им мълчание бива преодолявано на (съвсем) бавни стъпки. С тяхна помощ те разкриват личните си травми и което е по-важно – тръгват да търсят причините за тях.

Юсуке се самообвинява, че заради потисканата, но разяждаща го ревност от изневерите на жена си той не е бил при нея, когато е умирала. Мисаки е малко по-наясно със себе си – знае, че при природното бедствие, причинило срутването на родната ѝ къща, се е въздържала да потърси майка си под развалините. Паралелно се „движат“ и репетициите на „Вуйчо Ваньо“ с хора, говорещи на различни езици, единият от които е жестомимичен. Той става ключов на финала на филма, когато нямо момиче насърчава зрителите да живеят красиво, за да могат, когато времето настъпи, спокойно да посрещнат смъртта. Ето защо филмът е за трудните изчезвания в живота и сивата тъга след тях. Зареден с бавно пробиващ и изстрадан оптимизъм „Карай колата ми“ се хареса най-вече на „избраните“ зрители и със сигурност ще остане в чувствата им.

Тилда Суинтън в „Мемория“

Също със спомени, но от много по-далечни времена се занимава и „Мемория“ на енигматичния тайландец Апичатпонг Верасетакул, който преди 11 години спечели Златната палма с магическия си опус „Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“. Този режисьор очевидно трудно може да се раздели с любимата си тема за „преражданията“, които пък често свързва с различни форми на редки заболявания. В „Мемория“ става дума за жена на име Джесика (Тилда Суинтън), изкусен познавач на екзотични растения и по-специално на орхидеи, която се озовава в Богота при болната си сестра. От време на време обаче в главата ѝ започва да бумти силен звук, каращ я да се превива от болка. В търсене на произхода на необичайното си „разстройство“ Джесика попада в далечната планина, където мъж, който никога не е напускал селото си, ѝ признава, че си спомня за всеки миг живот, прекаран в него. Неочаквано той ляга на земята и престава да диша през няколко дълги минути, които зрителите по волята на режисьора споделят. Когато мъжът идва на себе си, Джесика простичко го пита „как беше при смъртта?“. По-обран и по-скромен в дължината на кадрите си този път, Верасетакул, който за първи път снима кино на английски език, е избрал Тилда Суинтън за главната роля. Виждаме високата ѝ фигура в звукозаписни студия да слуша прекрасен джаз в компанията на приятни колумбийски младежи, но също да се прегъва от болка заради детонациите в главата си на брега на девствена река. На финала неразпознаваемо същество, нещо средно между кит и космически кораб, плавно се въздига от дълбината на джунглата и с тътен изчезва зад хоризонта. Някои зрители продължават да негодуват срещу присъствието на „такова“ кино в Кан, но верен на своите принципи, фестивалът продължава да отстоява правото на „високото“ изкуство да се появява на международната сцена.

„Герой“

За сметка на това „Герой“ на Асгар Фархади, филм на логичното завръщане на режисьора към собствените му корени, се оказа стабилното кино, притежаващо силата да обединява. Най-новият филм на определено най-награждавания жив ирански кинорежисьор е класическа психологическа драма, в която всяка заплетена ситуация предизвиква собствената си невъзможност да бъде разрешена. Възелът на взаимоотношенията този път е затегнат около Рахим, баща на заекващо момченце, който поради неизплатен дълг се е озовал в затвора. Жена му го е напуснала и затова той се стреми към новата си любов. Двамата търсят начин да съберат дължимите пари и да заживеят спокойно. Измислят и вкарват в действие намирането на дамска чанта със златни бижута, която той уж връща на пострадалата собственичка. Деянието му се поема от медиите, затвора, благотворителните организации и за кратко те го превръщат в „герой“ на деня. На крачка от освобождаването му обаче нещата започват да се обръщат срещу него и добродетелността му бързо се поставя „под съмнение“. За да не бъде смачкан от общественото мнение (важен фактор за социалния авторитет на личността в Иран), Рахим заявява, че личната му чест е над всичко.
В най-добрия смисъл на думата, филмът на Фархади е възпитателен по ирански: личното благоденствие, колкото и скромно да е то, не може да се гради върху лъжа. Колкото и трудно да е, има ли грях, той трябва да се изкупи. Затова и влюбеният в новата си жена Рахим, който, освен всичко друго, не желае синът му да бъде използван като инструмент за разчувстване на общественото мнение, решава да излежи наказанието и чак тогава да потърси новото си щастие.

Доста по-бунтарски дух демонстрира „Високо и силно“ на мароканеца Набил Аюш, който показа определени симпатии към таланта на бедни младежи от предградията на Казабланка. Макар и не винаги умело, те желаят да открият себе си чрез рапа, който сами създават. Някои нарекоха филма „истинската музикална комедия“ на този Кан, противопоставяйки социалния гняв на автентичните изпълнители на смазващата мощ на музикалната индустрия на развлечението.

„Титан“

Броените часове до решенията на журито водят и до различни залагания. Едно от тях е свързано със скандалния „Титан“, вторият игрален филм на френската режисьорка Жюлия Дукурно, в който тя дава воля на брутални сцени с убийства и секс. Главното действащо лице е жена/мъж, в чийто череп заради катастрофа е вкаран метален диск. Този „филм на ужасите“ бе единствен по рода си в целия конкурс и поради тази причина все пак е смятан за една колкото невероятна, толкова и възможна Златна палма.