Филмът на белгийския режисьор„Краят на омагьосания кръг” е включен в програмата на София Филм Фест 2014 и ще бъде представен на специална LUX гала, в качеството му на носител на Наградата на Европейския парламент.

Белгийският режисьор Феликс ван Грьонинген е открит, приветлив, винаги готов да се усмихне, а най-новият му филм „Краят на омагьосания кръг” (номиниран за „Оскар” в категорията за чуждоезичен филм) е мелодрама в класическия смисъл на думата, където нищо не ни е спестено, що се отнася до потъпканото щастие и трагичната съдба. Едно противоречие между творец и сюжет, помирено в магията на киното. „Краят на омагьосания кръг” е включен в програмата на София Филм Фест 2014 и ще бъде представен на специална LUX гала, в качеството му на носител на Наградата на Европейския парламент. Филмът разказва любовната история на Елиз и Дидие. Тя е собственик на студио за татуировки, той свири на банджо в блу-грас група. Щастието им е пълно, когато се ражда дъщеричката им Мейбъл. Шест години по-късно момиченцето е сериозно болно. Елиз и Дидие приемат фактите по съвсем различен начин, но реалността е една – те нямат друг избор, освен да приемат случващото се и да се борят.

„Краят на омагьосания кръг” е пиеса преди да се превърне във филм. Какво Ви провокира, за да се заемете с екранизацията?

Когато я гледах за първи път, ми се стори абсолютно гениална, не в смисъл на „готина”, а наистина талантлива. Всички елементи функционираха отлично заедно и резултатът достигаше почти до съвършенство. Историята започва като концерт, после навлизаме в личната драма на музикантите и разбираме, че става дума за двойка, която е загубила дете. Как този мъж и тази жена ще понесат нещастието и възможно ли е да се преоткрият? Именно това ме докосна най-силно в пиесата. Започнах да плача половин час след началото и не успях да спра до края на спектакъла! Няма определен момент, който да ме е развълнувал, а цялата пиеса и структурата й. От време на време музиката даваше възможност да си поемеш дъх и после всичко започваше отначало. Когато я гледах отново, си казах, че няма да я екранизирам, но 6 месеца по-късно отидох за трети път, препрочетох текста и в един момент реших, че трябва да направя адаптацията… Защото беше наистина гениална. Никога не съм предполагал, че театрална пиеса може да предизвика такъв ефект у мен и да е заредена с толкова реалност, като при това си остава простичка и съвършена.

Какви бяха проблемите, пред които се изправихте, що се отнася до киното?

Съчетаването на една доста тежка любовна история и музиката, която е много, много важна във филма … Това ми изглеждаше наистина трудно. Когато започнах, не знаех много добре какво ще се получи. Но мисля, че направих всичко по силите си и вложих много енергия в естетиката на филма. Исках да създам особено въздействащи, бавни кадри, с красиви движения на камерата. Никога преди не съм имал желание да снимам точно по такъв начин. С този филм реших да работя по правилата на „класическото” кино (Смее се).

Камерата придава на филма някаква флуидност, а монтажът деконструира хронологията, което внушава известна лекота, а това силно контрастира с фабулата…

Идеята беше да се провокира усещане за пътуване, не в точно определена среда, но при всяко положение оставайки близо до емоциите. По време на монтажа спряхме да следваме сценария и си дадохме сметка, че това не е добър начин на монтиране. В сценария бяха разположени паралелно три периода и се прескачаше от един в друг, което е ефектно на хартия, но не и по време на монтажа. Може би лежерността щеше да се окаже в повече, ако бяхме монтирали филма различно. Беше важно бързо да достигнем до същността на проблема за главните персонажи – особено съществен момент е, когато разбираме, че въпреки радостта и  любовта, която се излъчва от тази много „рокендрол” двойка, тяхната връзка вече няма да е изпълнена с радост. Именно такъв ефектът оказа пиесата върху мен –  едно усещане, че емоциите непрекъснато отиват по-далеч и на по-високо ниво.

Филмът се вписва напълно в жанра на мелодрамата.

Да, направих мелодрама, нямам проблем с това, защото не се страхувам от големите емоции, но не мисля че става дума за класическа мелодрама. Освен това музиката е много важна. Тя е тази, която ни дава сили да продължим… понякога. И много облекчава в тежки моменти, при важни събития, или когато някой умре… Може да ни спаси, също както и вярата!

Заглавието на филма идва от песента Will The Circle Be Unbroken.

Елиз не мисли, че омагьосаният кръг има край, но Дидие е убеден в това. В края на филма обаче, вече не сме сигурни дали той не го вярва само от любов към нея. Йохан Хелденберг, който изпълнява ролята на Дидие, е написал пиесата през 2006 г., когато Буш се противопоставя на научните опити със стволови клетки, поради религиозни съображения. Йохан е бил вбесен, че някой е склонен да спъва науката, която може да спасява животи, и то с подобни  аргументи. Той открил тази страхотна музика и изградил цялата пиеса около думите на песента.

В известен смисъл вярата спасява Елиз, а музиката – Дидие. Можем ли да кажем, че за Вас киното прави живота и реалността по-хубави?

Да, така е. Когато гледам стойностни филми, това ми дава куража да продължа. Въпреки че понякога са и страхотно тъжни. Но съзнанието ми се прояснява, идеите и емоциите се избистрят… Сякаш киното е тук, за да направи нещата по-поносими. Такъв е моят начин да обобщя преживяното и, пишейки сценария, аз потъвам сред емоции, но това не е страшно… Защото е просто една история… (Смее се).

По сайта cinergie.be

Превод от френски: Екатерина Лимончева