Наблюдения върху три френски екранизации от Първия кино-литературен фестивал у нас „CineLibri” (1-11 ноември 2015).
Онзи „неясен обект на желанието” е чест гост на френското кино. Не, не става дума непременно за любов, макар някои зрители да са убедени, че във френските филми винаги се разказва по някоя любовна история. Става дума за страст – към някого, към свободата или към живота като цяло, за непреодолимо желание за промяна, за себеопознаване и преоткриване на Пътя (не точно в будистки смисъл). В тази посока се движат и трите френски екранизации от Първия кино-литературен фестивал у нас „CineLibri”. Идеята за подобно киносъбитие е чудесна, особено когато се осъществява от издателство – всяка от екранизираните книги е издадена на български и ви очаква пред киносалона.
Екранната адаптация на литературно произведение винаги е била трудна задача, защото, особено ако оригиналът се е сдобил с популярност, всички очакват от режисьора (и индиректно от сценариста) да създаде кинофакт, достоен за литературния първообраз. Но… Ако остане твърде близо до книгата, възникват обвинения в буквализъм, а ако си позволи „своеволна” интерпретация, филмът получава критики за отклоняване от идеите и/или сюжета. Най-лесно е зад камерата да застане самият романист, но колко автори притежават дързостта и самоувереността на Фредерик Бегбеде?! Затова себеуважаващият се читател би трябвало да възприеме стратегията „гледам филма и (ако ми хареса) после чета книгата”. Разочарованието в подобни случаи е сведено до минимум (не прилагайте принципа към „Опасни връзки”), защото книгата доразвива и задълбочава персонажи и ситуации, а има и бонус – ако сте харесали актьорите, можете да си представяте лицата им, докато следвате героите по страниците на романа. В известен смисъл самата екранизация също се превръща в един „неясен обект на желанието”, защото от нея се изискват често противоположни качества и умението да постигнеш нещо удовлетворяващо за всички страни в това уравнение е равнозначно на магия.
За да е сигурен в резултата от екранизацията например (или пък, за да види какво е да „пренапишеш” с камера една вече разказана история), френският писател Фредерик Бегбеде решава да дебютира в киното като режисьор през 2011 г. Затова не е никак странно, че във формално отношение филмът му „Любовта трае три години” напомня в голяма степен на литературния му стил. Персонажите свободно разговарят с камерата и със самите себе си, докато се опитват да докажат или опровергаят теорията на главния герой Марк Мароние, че любовта никога не продължава след третата годишнина от началото на връзката. Тъй като става дума за романтична комедия, изпъстрена с непохватни жестове (особено що се отнася до основния обект на желанието – Алис) и рошави наблюдения, логично е, че на финала антиромантичната теза се оказва опровергана.
Друг френски романист, Давид Фоенкинос, се доверява единствено на брат си и двамата режисират заедно екранизацията по романа на Давид „Деликатност” (2011). За разлика от Марк Мароние, главната героиня тук – Натали, смята, че любовта „трае” само веднъж. След като гледате филма, ще ви бъде трудно да си представите Натали без крехкия профил и тъжните очи на Одри Тоту, защото тази екранизация определено си е намерила музата. Любопитно е как самият разказ на екрана е пропит с кротка нежност, която извира от наранената героиня, опитваща се да съхрани себе си в черупка от самота. В крехкият емоционален баланс и безмерната тъга на Натали внезапно се „врязва” един непохватен (като Алис от „Любовта трае три години”) швед, който влиза под кожата на младата жена не с настойчивостта на ухажването, а с търпеливостта на увлечението. В този сюжет е трудно да се определи кой точно е „неясният обект на желанието” и в това се крие едно от най-големите очарования на филма, както и в умението да уловиш деликатността на неизреченото слово и да я превърнеш в почти материално осезаема атмосфера.
Третата екранизация има известни проблеми със заглавието, от американския роман The Big Picture, през френския филм, където в буквален превод е „Мъжът, който искаше да си живее живота”, до българския превод (на книгата и филма) „Живот назаем”. Зад това „несъгласуване” се крие трилър на Дъглас Кенеди, който привлича вниманието на френския режисьор (на комедии) Ерик Лартиго. Неговият „неясен обект на желанието” е вероятно стремежът да напусне жанровото си амплоа и дебютът му в сериозното кино се е получил доста убедителен, въпреки критиките на някои от сънародниците му, че не е удържал въздействието на литературния първоизточник (нищо ново под слънцето). Лартиго пренася действието на романа на Дъглас Кенеди във Франция, и се „урежда” с Ромен Дюрис за главната роля. Героят му Пол Ексбан постепенно осъзнава безсмислието на подредения си адвокатски живот, което го замесва в престъпление, и тръгва да си търси късмета, което пък го отвежда до Черна гора. Неговият „неясен обект на желанието” е да разбере кой е всъщност, докато се крие под чужда самоличност и бяга от миналото си…
Благодарение на литературата и киното желанията никога не се губят!
