0
1519

Кино без риск

След конфликта между Мартин Скорсезе и Marvel

Кой би предположил, че един коментар на Мартин Скорсезе пред британското списание Empire (при представянето на новия му филм „Ирландецът“), свързан с филмите на Marvel за супергерои, ще предизвика не само медийна буря в киносредите, но и ще положи началото на една от най-смислените дискусии в последно време за същността на филмовото изкуство. В един от миналогодишните броеве на Empire Скорсезе отговаря на журналиста, който го пита дали гледа филмите на Marvel: „Не, не ги гледам. Знаете ли, наистина опитах, но за мен това не е кино. Честно казано, най-близкото, с което мога да ги сравня, е увеселителен парк“=

Това мнение изглежда толкова силно жегна многобройните фенове на Marvel, които през 2019 г. превърнаха „Отмъстителите: Краят“ в най-печелившия филм за всички времена, че не беше изненадваща последвалата лавина от защитници на филмите за супергерои. Двама от по-успешните и харесвани режисьори от вселената на Marvel – Тайка Уайтити и Джеймс Гън (първият създал третия филм от поредицата за Тор, а вторият – „Пазителите на Галактиката“) се изказаха, че Скорсезе третира техните филми по същия начин, по който предишното поколение кинаджии се е отнасяло към неговото творчество в началото на кариерата му. Според Гън „супергероите просто са съвременните гангстери, каубои или космически авантюристи“. Той вероятно има предвид, че всяка филмова епоха има своите жанрове и герои. И докато Гън определя този сблъсък между режисьори като поколенчески, шефът на Marvel – Кевин Файги, смята, че филмите, които продуцира, отговарят на предпочитанията на публиката и феновете. Изпълнителният директор на Disney Боб Айгър очаквано реагира изключително остро (все пак Marvel е неговата „златна гъска“), като нарече коментарите на Скорсезе и Копола „гадни“ и „несправедливи към хората, които влагат толкова много в тези филми“.

Културен геноцид или филми хамбургери

Някои от най-значимите режисьори на свой ред защитиха Скорсезе. Първият, който подкрепи дългогодишния си приятел, бе режисьорът на „Кръстникът“ и „Апокалипсис сега“ Франсис Форд Копола. Пред канала „Франс 24“ Копола заяви: „Когато Марти Скорсезе каза, че филмите на Marvel не са кино, той е прав, защото като зрители очакваме да получим просветление, познание и вдъхновение. Не знам какво може да получи някой, гледайки един и същи филм отново и отново… Мартин беше твърде любезен, когато каза, че това не е кино. Той не спомена, че е отвратително, което е моето мнение по темата“. В друго интервю за Deadline той поясни, че определението „отвратително“ не се отнасяло конкретно и единствено за филмите на Marvel, а за цялата киноиндустрия и стремежа ѝ да налага комерсиализма в ущърб на изкуството.

Мексиканският режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту смята, че тези филми са „отрова и културен геноцид“, с който публиката бива безмилостно облъчвана. „Няма нищо лошо да си фиксиран върху супергероите, когато си седемгодишен“, но продължиш ли в по-късни години, „се превръщаш в клиничен случай“. Иняриту все пак признава, че тези филми могат да бъдат и забавни, защото са „семпли, неангажиращи и вървят страхотно с пуканки“. Той обаче презира претенциите им за нещо по-възвишено и дълбоко, „сякаш едва ли не са изскочили от старогръцката митология“. Според британския режисьор Кен Лоуч филмите на Marvel са своеобразни филмови хамбургери и „цинично упражнение, което няма нищо общо с изкуството на киното“. Педро Алмодовар пък се възмущава от очевидната асексуалност в историите за супергерои и невъзможността им да покажат физическо желание, камо ли да го развият по вълнуващ начин. Запитан дали някога би създал филм за супергерои, Ридли Скот отвръща, че предпочита „да прави умни и смислени филми“. Скорсезе и Копола бяха подкрепени дори от Бенедикт Къмбърбач, който участва във вселената на Marvel като Доктор Стрейндж.

Още в началото на дебата Скорсезе се почувства задължен да поясни какво точно е имал предвид с коментара си по повод на Marvel. Есето му бе публикувано в „Ню Йорк Таймс“ и със своята сърдечност, безкрайна любов към киното и дълбоки прозрения е задължително четиво за всеки, който претендира да е киноман. Скорсезе, който е роден през 1942 г., признава, че негативното му отношение към филмите за супергерои може да представлява и поколенчески проблем. Той напомня на читателите, че през 50-те и 60-те години на миналия век, когато се е формирал вкусът му, той и неговите съвременници са водили спорове дали изобщо киното е изкуство. Скорсезе изброява автори на филми, които за него са естетически върхове и му носят наслада. Сред тях са Хичкок, Сам Фулър, Дон Сийгъл, Годар и Бергман, но и съвременните таланти като Пол Томас Андерсън, Клер Дени, Спайк Лий, Катрин Бигълоу, Уес Андерсън и Ари Астър. Според Скорсезе общото между филмите на гореизброените режисьори е фигурата на твореца обединител, отговорен за всички основни аспекти от композицията на кадрите, даващ напътствия на актьорите, ангажиран пряко с монтажа и сценария.

„Да правиш филми без риск, е като да правиш бебе без секс.“ Копола използва това сравнение, за да илюстрира, че съзнателният отказ от поемането на риск в киното е причина толкова малко от настоящите филми да притежават авторски почерк. В съвременната система за производство на филми именно авторитетът на режисьора и творческата му независимост са напълно смазани от корпоративни директиви и решения, спуснати отгоре. Целта е да бъдат сведени до минимум неизвестните фактори, които биха попречели на максималната печалба на студията. Според Скорсезе проблемът не е толкова в съществуването на един крайно корпоративен и безличен модел на кинопроизводство, а в неговата доминираща роля.

Изказвайки се по темата за Marvel, режисьорът на „Продавачи“ Кевин Смит заяви доста неуместно, че Скорсезе също не бил чужд на този тип филми в „Последното изкушение на Христос“, тъй като Исус бил безусловният супергерой. „Последното изкушение“ всъщност е чудесен пример каква бездна стои между киното, за което говори Скорсезе, и произволен филм за супергерои от последните години. Докато всеки от филмите на Marvel е направен след получени резултати от маркетингови проучвания, тестови прожекции и многократно презаснемане на сцени, преди да стане годен за консумация от най-голям брой зрители, то Скорсезе с екранизацията по скандалния роман на Никос Казандакис рискува, оспорвайки каноничната представа за Исус Христос. С направата на този филм Скорсезе, а и Universal, който го продуцира, съзнателно се сблъскват с предизвикателства отвъд потенциалните финансови загуби. Когато излиза през 1988 г., филмът е посрещнат с яростни протести и призиви за бойкот на киносалоните, които го излъчват. Опасността от саморазправа със служителите в кината е напълно реална, а във Франция насилието ескалира до краен предел. Впоследствие филмът е забранен в редица страни, а някои от тези забрани са в сила и до ден-днешен.

Скорсезе изрично подчертава в колонката си в „Таймс“, че не е конкретно против Marvel или базираните на комикси филмови герои. Преди няколко години самият той е обмислял дали да режисира „Жокера“, който впоследствие беше направен от Тод Филипс. За него всички тези филми са просто „франчайз“ кино, т.е. комерсиални поредици, които независимо от жанра, стъпват на познати сюжети и персонажи. Той категорично не е съгласен с твърдението на Кевин Файги, че всичко е въпрос на търсене и предлагане, т.е. хората получават това, което искат. „Ако зрителите се подхранват до безкрайност само с едно и също, е напълно разбираемо, че ще пожелаят още от същото“. От една страна, режисьорите, които търсят успеха, са принудени да правят единствено този тип високобюджетни поредици, а от друга, студията са все по-малко склонни да спонсорират оригинални сюжети и да рискуват със среднобюджетни филми, които не биха им донесли приходи като тези на серията за „Отмъстителите“.

И наистина днес художествен и финансов провал са две почти припокриващи се категории. Филмовите сайтове и блогове се занимават основно с бокс офиси, бюджети и печалби. Ако се върнем само 10–15 години назад, ще видим, че макар и важни, тези „бакалски разговори“ не бяха основна част от кинодискурса. Всички помним как през 2007 г., когато излезе „Трансформърс“ на Майкъл Бей, имаше апокалиптични прогнози за бъдещето на киното, но в същата година зрителите изпълваха киносалоните, за да гледат „Изкупление“, „Няма място за старите кучета“, „Ще се лее кръв“, „Джуно“, „Сред дивата природа“ и „Игрите на дявола“. Мисля, че днес няма място за сравнение относно качеството и разнообразието на филмите.

Подобно на американското общество през 2019 г. и комерсиалните филми бяха шокиращо черно-бели, едностранчиви и лишени от нюанси. Те използват преекспонирани теми като феминизъм и расизъм с единственото намерение да извлекат още по-крупни печалби. Голямото „постижение“ на комерсиалното кино днес е експлоатирането на модната носталгия към филмите от 80-те години.

Самият Стивън Спилбърг в последния си филм „Играч първи, пригови се“ е описал прекрасно настоящата ситуация през един сякаш много близък футуристичен сценарий – хората са потънали в дълбокия унес на сивата виртуална реалност, в която всичко се върти около безкрайни цитати и позовавания на филми и герои от миналото.

Факторът Netflix

Една от най-съществените промени в последните години, които драстично повлияха на начина, по който съвременните зрители гледат филми, е неспирният възход на стрийминг платформите като Netflix, HBO, Amazon Prime и Hulu. Едва ли за киноманите е останал скрит фактът, че Netflix рискува да подкрепи „Ирландецът“ на Скорсезе със значителен бюджет, след като всички големи студия отказаха финансирането му. Пак единствено по Netflix можем да гледаме някои от най-добрите филми за 2019 г. – „Брачна история“ на Ноа Баумбах, „Пералнята“ на Стивън Содърбърг и „Двамата папи“ на Фернандо Мейрелес. На цената само на един билет за кино можем да получим месечен абонамент за огромния каталог от филми и сериали на горепосочената стрийминг платформа, което със сигурност разколебава много зрители да гледат на голям екран нещо друго освен най-ефектните филми.

Скорсезе си дава сметка за този феномен. Той е благодарен на Netflix за подкрепата, но естествено би предпочел „Ирландецът“ да има по-дълъг живот в киносалоните (в Америка филмът е с лимитиран едномесечен период на излъчване). За него големият екран си остава единственото място, „където всеки режисьор би искал да види показани творбите си“. Проблемът е, че повечето киносалони днес предпочитат да играят на сигурно и да пускат филмите на Disney, а не да „рискуват“ със Скорсезе или Тарантино. Самият Тарантино се оплака преди четири години, че Disney са изтикали „Омразната осморка“ от екраните, за да дадат предимство на „Междузвездни войни: Силата се пробужда“, а тази година проблемите с „Имало едно време в Холивуд“ са били сходни.

Тук можем да направим паралел с периода 1920–1940 г. Тогава едно-две от големите киностудия са определяли какво гледат зрителите, в не малка степен и поради факта, че притежавали много от киносалоните. Благодарение на антитръстовото дело от 1948 г., станало известно като „Съединените щати срещу Paramount Pictures“, в което независимостта на киното защитават Орсън Уелс, Чарли Чаплин, Мери Пикфърд и Уолт Дисни, се стига до чувствително увеличение на киносалоните, които показват техните филми и до широк набор независими продукции. Холивуд от младините на Скорсезе е точно такава среда, в която избуява въображението на Джон Форд и Алфред Хичкок, Никълъс Рей и Дъглас Сърк. Техният възход до голяма степен се дължи точно на скъсването с предишната доминация на студийната система.

Трансформацията на Disney

Срастването на стрийминг гигантите с ориентираните изцяло към комерсиални филми студия представлява съвсем нова и още по-потискаща концентрация на филмопроизводството, отколкото тази в първата половина на миналия век. Без да споменава Disney, Скорсезе несъмнено го има предвид като един от виновниците за това статукво. През 2019 г. „студиото на мишката“ се сдоби с почти монополна мощ, след като не само придоби пълните активи на 20th Century Fox, но пусна и стрийминг канал Disney+. Нека не забравяме, че освен Fox (които държат Аватар, Индиана Джоунс и мн.др.) Disney също така притежава марките Marvel, Pixar и Star Wars. Благодарение на това в момента е безспорен едноличен хегемон с контрол от около 50% от целия световен бокс офис. Единствената конкуренция на Marvel са останалите филми на студиото майка Disney.

Много мрачни прогнози се появиха и около отношението на Disney към пребогатия филмов каталог на Fox, който започва от началото на 20-те години на миналия век, обхващайки класиките на Джон Форд и Фридрих Вилхелм Мурнау, както и по-новите заглавия на Уес Андерсън и Терънс Малик. Както съобщи известният критик Мат Цолер Зайц в статия на Vulture, Disney са наложили много стриктни забрани за излъчването на класически филми от каталога на Fox, подмолно складирайки шедьоврите в собствения си архив. Вероятният им мотив е, че показването на тези стари филми в специализирани или артхаус кина ангажират филмови екрани, които могат да показват последните филми на Marvel и „Междузвездни войни“. Присъдата на Скорсезе за тези рестриктивни практики е безмилостна: във филмовия бизнес днес има хора, абсолютно безразлични към филмовото изкуство, чието отношение към историята на киното е едновременно отрицателно и собственическо – „наистина смъртоносна комбинация“.

За Скорсезе и Копола резултатът от тази порочна система е не само некачествено кино, но и лошо културно влияние, което тя оказва върху обществото и зрителите. „Вълкът от Уолстрийт“ от 2013 г. е чудесна илюстрация на всичко това, филмът описва един свят, напълно деформиран от алчността.

Скорсезе стига до извода, че днес съществуват две категории филми: от една страна, световно аудиовизуално забавление и от друга – кино. Те понякога се допират, но това се случва все по-рядко. Той се опасява, че „финансовата доминация на едното се използва, за да маргинализира и дори да омаловажи съществуването на другото“.

На фона на всичко казано дотук не е учудващ крайно песимистичният тон, с който Скорсезе завършва есето си: „За всеки, който мечтае да прави филми или тепърва прохожда в киното, ситуацията в момента е крайно брутална и негостоприемна. И дори самото изговаряне на тези думи ме изпълва с безкрайна тъга“.