0
2433

Кино „Влайкова”

Един зов за помощ – и то за емблематичното кино „Влайкова” – разтревожи мнозина, преди да стане ясно, че (за щастие) не е застрашено съществуването на най-старото действащо софийско кино. Което не отменя помощта: киното спешно се нуждае от „дигитална киномашина” (да я наречем така), иначе скоро няма да може да показва най-новите филми, които разпространителите вече предоставят само на съответни дигитални носители. Необходими са 75 000 лв. Част от тях са събрани, кампанията върви през фейсбук страницата на киното. Добре дошъл е всеки, който иска (според възможностите си) да стори нещо за съхраняването на този оазис от времената на „доброто старо кино”. И той да просъществува като действащ киносалон през дигиталния XXI в.

А начинанието си струва. Всеки ден минавам оттам и забелязвам за колко млади хора това „старо кино” е станало вече „свое”. С уютната атмосфера на чайната в предверието, с джаз концертите и импровизационния театър, с програмата от предколедни представления за най-малките. И, разбира се, с магията на кинопрожекциите в стария салон, независимо от поизтърбушените от времето седалки. Решил съм да гледам тъкмо там „Офицер и шпионин” на Роман Полански идния понеделник. Не само воден от носталгията си по детството. А и заради една „шпионска история”, свързана с кино „Влайкова”, която ще разкажа след малко.

Чарът на старите кина като „Влайкова” е, че самите те са история и букет от спомени. Няма как да е иначе. За разлика от индивидуалното „домашно кино”, прожекцията в киносалона е потапяне в колективния блян, от който ставаш част, още щом се озовеш в полумрака на залата. Дали затова не си спомняме старите филми по-друг начин, включително и като памет за мястото, където сме ги гледали? Няма да забравя как някога, като хлапета, „открихме” Уди Алън с „Вземи парите и бягай” тъкмо в кино „Влайкова”. Спомням си взривния смях в залата, кадрите със сапунените мехури от неудачно измайсторения от калъп сапун пистолет, размит под дъжда. Наскоро попаднах на същия филм по един световен киноканал, но изобщо не беше същото. Ами „Лимонаденият Джо”? Като деца сме гледали тази чешка пародия на уестърните (недостъпни за нас!) не знам колко пъти. Все в кино „Влайкова”. Спомням си, че въпросният „Джо” даже си имаше имитатори, които в близката малка градинка (сега площад „Никола Гюзелев”) подражаваха на маниерите му, сгромолясвайки се театрално в зелените площи, докато някой от по-старите съкварталци не ги измъкнеше оттам за ухото.

Спомням си и опашките за билети, виещи се по „Иван Асен”, филмовите афиши, майсторени на ръка, както и окачването на голямата реклама за седмичния филм със стълба до втория етаж (някога кината ползваха художници). Спомням си и за преизобилието от съветски филми във „Влайкова”, спускани като пропаганда. Кварталът бе подозрително „буржоазен”, а и доста „бивш”, така че се нуждаеше от здрави „идейни основи”. Затова в полупразния салон на „Влайкова” често се въртяха какви ли не „соц-халтури” – безчет „Торпедоносци” и какво ли още не. Неслучайно, както напомня Георги Марков в своите „Задочни репортажи”, тогава хората се питаха: „Филмът хубав ли е или е съветски?” Няма да забравя и как случайно – трябва да е било в средата на 80-те – станах свидетел на една необичайна сцена: касиерката на „Влайкова”, спряла продажбата на билети за такъв „хубав филм”, сърдито звънеше на „Киноразпространение”: „Ало, спрете да ми пращате тези съветски филми, не мога да си изпълня плана!”. И това го имаше. Да не говорим за виетнамските или севернокорейски филми, каквито също не липсваха. Безчислени истории за партизани и партизанки, които не съм убеден, че някой някога е гледал – освен двойки, търсещи усамотение в полумрака.

Цялата тази „корейска история”, свързана с кино „Влайкова”, ми се изясни доста по-късно, едва в наши дни. След разсекретяването на архиви на ДС и Политбюро на БКП, към които насочи вниманието ми д-р Момчил Методиев, за което му благодаря. Така научих за съществуването на „соц-шпионски екшън“, свързан с кино „Влайкова”, за който не бях и подозирал. В комунистическите архиви той е определян като „корейската криза“ от 1962 г.

Ето за какво иде реч. През 50-те години в България учат няколко хиляди студенти от КНДР. Историческата визита в нашата страна на „великия вожд” Ким Ир Сен по онова време потвърждава правилността на сътрудничеството между НРБ и КНДР. Убеден съм, че „корейското профилиране“ на кино „Влайкова” датира от онази епоха с оглед и на това, че посолството на КНДР бе недалеч, срещу входа на днешното Външно министерство. Нещо, което има своята реминисценция в стихотворението на Валери Петров „Корея”:

И ний с теб сме в борбата велика,
в твоя път с млада кръв оросен,
чуй кварталната зала как вика:
„Ким Ир Сен! Ким Ир Сен! Ким Ир Сен”.

„Кварталната зала“ най-вероятно е „Влайкова“ и нищо чудно възрастни съкварталци да пазят спомен за появата на „великия Ким Ир Сен“. А може и да е чиста легенда, да става дума само за паметна вечер в негова чест, тъй като киносалонът често се използваше за пропагандни цели.

Историята, за която споменах, обаче е съвсем истинска и е документирана в архивите. В основата ѝ е опитът за „десталинизация” на Хрушчов, когато КНР и КНДР решават да си останат автентични „комунистически държави“ и по тази причина изтеглят студентите си от СССР и Източна Европа, включително от България. През 1959 г. е взето съответното решение, но нещата се оказват не чак толкова прости.

Официалната КНДР-версия на масовото изтегляне на студентите им е „среща с близките“. Но се оказва, че някои корейски студенти искат да останат в страната ни. Един от тях дори живеел в студентските общежития в една стая с бъдещия президент Желю Желев. Накратко, корейските студенти попаднали тук на наченки на „размразяване” и изобщо не възнамерявали да се завръщат към казармения комунизъм на „великия вожд“ Ким.

Чрез шантаж с близките и други машинации севернокорейското посолство успява да подмами деветима от „инакомислещите“. И бързо ги експедира от страната. Ала четирима остават. Крият се при български приятели, по разни хижи на Витоша, чакат да отмине бурята.

След което с писма до ЦК на БКП и до Червения кръст настояват да им бъде разрешено да останат в България, за да продължат образованието си. Тогавашните комунистически власти се виждат в чудо. Не искат да се карат с Пхенян, откъдето пристигат гневни писма, но пък и трябва да следват спуснатия от Москва курс на десталинизация. Проблемът е внесен за разглеждане в Политбюро, уведомени са Тодор Живков, тогавашния министър-председател Антон Югов и други висши партийни функционери. Становището на началника на Международния отдел на ЦК на БКП Димо Дичев е студентите да бъдат върнати в КНДР, за да не се обтягат отношенията с Ким Ир Сен.

И докато търсят решение, ненадейно през август 1962 г. се случва инцидент, който праща всички предварителни замисли „на кино“. Пред кино „Влайкова” внезапно спират две дипломатически коли на КНДР. Оттам изскачат няколко души и за почуда на минувачите натикват студентите (дошли на поредната „корейска прожекция”) насила в колите.

Истински шпионски екшън, разиграл се на българска територия. Явно сътрудници на посолството изкъсо са следели непокорните и са имали достатъчно информация за придвижванията им. От телефона пред киното възмутени граждани, без да са съвсем наясно със случилото се, звънят на МВР и скандалът избухва.

Два дни по-късно Външното министерство на НРБ изпраща нота до Пхенян, че ако корейските студенти не бъдат освободени, посланик Лим, военният аташе и съветникът, участвал в отвличането, ще бъдат обявени за „персона нон грата“ и експулсирани от България.

Междувременно, както става ясно от документите, „постъпва“ информация, че четиримата студенти са подложени на мъчения в посолството, пристигнал е и специален екип за разпит от посолството на КНДР в Букурещ.

Чашата на търпението прелива. В началото на септември посланик Лим е изгонен от НРБ, същото сполетява и българския посланик Георги Богданов в Пхенян. Историята със севернокорейските студенти е сложна и заплетена, има противоречиви версии за тяхното избавление. Изглежда, че двама от тях бягат от посолството (някои твърдят – след намеса на българските служби). Другите двама са измъкнати направо от летището, където се появяват и техни състуденти (?), а „цивилни лица“ ги връщат от пистата.

Накрая, четиримата севернокорейци получават правото да живеят в България и до края на дните си са устроени на работа в Стара Загора. Историята е потресаваща, особено в контекста на комунистическа България. Тя просто плаче за филм, за чиято премиера няма по-подходящо място от самото кино „Влайкова”. Легендата обраства в легенди.   

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статия„Под игото“ в превод на банкова сметка
Следваща статияСтранните преживелици на един пощальон