Начало Сцена „Кино Лента“: история за грижата
Сцена

„Кино Лента“: история за грижата

Елена Георгиева
13.06.2024
576
„Кино лента“, фотография „Шум и Бяс“

Продукция на сдружение Шум и Бяс, по авторски текст на Мария Страшилова, вдъхновен от статията Какво е нужно, за да се спаси едно кино“ на Денис Българанов и текстове на Денис Апов; режисура Мария Страшилова, музика Каролина Койнова, сценография Елица Стефанова, участват: Светлозар Начев, Никол Василева, Александър Притуп, Мартин Иванов. Представлението е отличено с две театрални награди Аскеер: за Мария Страшилова в категория Съвременна българска драматургия и  за Сдружение Шум и Бяс в категория Изгряваща звезда“.

Дума по дума, поглед по поглед, усмивка по усмивка — градим един зид помежду си. Той расте, стига до гърдите ни, до очите. Вече не се виждаме, не се докосваме. Само се викаме нямо. Вик по вик зидът расте помежду ни, разделя ни. Вече не се чуваме. Само чукаме на зида и се зовем с кънтенето на камъка…

Отклонение“, Блага Димитрова

Една чистачка, един неосъществен актьор, един увлечен по миналото прожекционист, един посветен журналист, една потъваща в забрава кинозала и една кинокласика. Това е всичко, с което ни среща театралното представление „Кино Лента“, за да ни преведе през близо стогодишната история на едно от най-старите кина в София – „Влайкова“. Пиесата е първият театрален авторски текст на Мария Страшилова, завършила режисура в „Тринити Колидж“, Дъблин. Художественият разказ протича леко, подобно на детска приказка, без да следва строгa хронологична последователност или да се увлича във фактологическа дидактичност. Изпълнен с експериментална енергия, спектакълът играе ловко с границите на жанра и се движи между театралното представление и кинопрожекцията. В същото време site-specific (специфична за мястото), сценографията ангажира публиката по няколко начина: първоначално зрителят усеща себе си като таен наблюдател, поставен зад въображаема стъклена завеса. Сетне е въвлечен и като съучастник, потънал в червените седалки на салона, за да сподели заедно с актьорите от спектакъла една прожекция на филма от 1967 г. „Отклонение“ (реж. Гриша Островски, Тодор Стоянов) по едноименния роман на Блага Димитрова.

През спомена и през етоса на отношението „Кино Лента“ като че има за цел да прикани зрителя към споделен размисъл за хода на времето, неизбежната промяна и начина, по който се справяме с нея. В сърцевината на всичко това обаче се таи един необходим разговор – този за грижата. Историята на кино „Влайкова“ в действителност е разказ за загрижения човек. И неговото начало е свързано с такава личност.

През 20-те години на ХХ век Мария Влайкова – учителка по професия, от Битоля, на 54 години, съпруга на писателя, публицист и общественик Тодор Влайков, се решава да доведе до край една своя мечта. Тя вярва в просветителната сила на изкуството и копнее за културно пространство – място за срещи, общуване и просвета, оборудвано по последна европейска мода – с кинематограф.

Кинематографът, пише тя, „може не само да достави висша естетическа наслада, но да служи за възпитание на младото поколение и на народа“.[1] Нарича го „народовъзпитателен кинематограф“. В името на такова квартално културно средище Мария Влайкова ипотекира цялото си семейно имущество и за една година двамата със съпруга ѝ завършват строежа на сградата. През 1926 г. заради тежка задлъжнялост тя завещава киното на Министерството на народното просвещение с условието то да бъде ползвано единствено и само за културни цели. И скоро след това умира.

Две десетилетия по-късно, по време на бомбардировките над София през март 1944 г., киносалонът е ударен от снаряд и изгаря с цялото си оборудване. Стилиян Георгиев – тогавашният му наемател, успява да възстанови сградата с лични средства. И само след половин година „Влайкова“ отново отваря врати. Онези шест месеца остават и единственият период в рамките на близо едно столетие, през който киното не работи. През 1949 г., спазвайки волята на Мария Влайкова, тогавашният Комитет за наука изкуство и културата предоставя киното за вечно ползване на читалище „Антон Страшимиров“. Така институцията преминава през различните превратности на историческото време, докато преди няколко години, близо столетие след своето създаване, тя не се изправя пред риск от окончателно затваряне.

„Кино лента“, фотография „Шум и Бяс“

„Кино Лента“ ни спуска тъкмо в този момент: годината е 2019, киносалонът е в спешна нужда от цялостно реновиране и трябва да бъде купен дигитален прожекционен апарат. Средства няма, публика също. Прожекциите протичат в празни зали и във въздуха витае сънливост. Потисканото напрежение се отключва с появата на журналиста (Светлозар Начев), който в намерението си да събере забравената история на киното се сблъсква с три други.

Дискурсът на пиесата насочва публиката назад към отминали времена, когато кварталните кина, „никнещи като гъби“[2], оформят културната тъкан на столичния град. Същите, които днес са отстъпили място на супермаркети и офис сгради, тържища, складове и магазини. Темата за несигурното място на едно старо квартално кино в днешна София особено набляга на напрежението между високобюджетните продукции, които монополизират пазара, и некомерсиалната филмова селекция, превърнала се в лукс, който малцина могат да си позволят. С ненатрапчиви нюанси се илюстрира задълбочаващата се пропаст между интелектуалното и хедонистичното отношение към киното, както и ролята, която му отреждаме: кино, което все по-колебливо лъкатуши между забавлението, което разчита на пищни картини, разпознаваеми лица и лесно смилаеми сюжети, и изкуството, целящо да провокира мисълта и сетивата. Първото прожекционистът (Александър Притуп) определя като „увеселително влакче за по-голям екран“ – преживяване, което успешно култивира посредственост и в което „изкуство няма“. Второто той нарича „убежище“, което предлага изживяване, обвързано изключително със същността на филма – кино, към което не ни влече друго, освен страстта.

Изхождайки от личните истории и индивидуалното отношение към киното на четиримата персонажи, се оформя идеен контраст между усещането за личната ангажираност и чувството на безсилие. Посланието е ясно: въпрос и право е на избор. От него зависи дали ще се окажем в „пустинята на средностатистическия човек“[3] – място, пропито от чувство на повсеместна безпомощност, примирение и без-грижие. Там, където цари убеждението, че „всичко само си се решава“.

В края на пиесата киното е спасено. Както става и в действителност. Душко Върлаков – прекарал живота си в съседство на ул. „Цар Иван Асен II“, заедно с режисьора Олег Ковачев и читалище „Антон Страшимиров“ организират дарителска кампания, в която се включват повече от 300 души от цяла България и от чужбина. Доброволци разчистват покрива, а за ремонта Столичната община отпуска 50 000 лв. Салонът е реновиран и „Влайкова“ вече разполага с нов дигитален прожекционен апарат. Днес киното работи. Ще работи и утре… А разказът свършва така, както и започва – със загрижения човек.

[1] От завещанието на Мария Влайкова (февр. 1926 г.) https://daritelite.bg/mariya-vlaykova-2/.
[2] От пиесата, реплика на прожекциониста (Александър Притуп).
[3] От пиесата.

Елена Георгиева е студентка по журналистика в Нов български университет. Интересите ѝ са в областта на киното, театъра и хуманитарните науки като път към разбирането на основанието на нещата. 

Елена Георгиева
13.06.2024

Свързани статии