На пръв поглед родното кино няма връзка с жълтите павета и изборите. Паветата пред парламента бяха извадени и впоследствие подредени скандално лошо. Сега – преди задаващите се избори – пак ги редят. Очакването е отново да е лошо, защото май вече не се знае как да стане добре.
Но то въобще има ли нещо, подредено както трябва? Това, което се случва, да речем, в самия парламент, изглежда по-грозно и от разкривения паваж отпред. И може ли да се надяваме каквато и да било работа да се свърши прилично, при положение че отдавна приличието е загубено?
Приличието е свързано със съвестта, а дълго време нейното място беше заето от друг коректив – идеологически. Въпросите за стойността и качеството получаваха отговор встрани от питането по същество. Стойността и качеството се определяха в зависимост от пропагандната си ценност по пътя към сбъдване на „комунистическия идеал”. В конкретен план – в зависимост от еднопартийната повеля, която ползваше идеала само като претекст за наложения режим. А режимът нямаше нищо общо с идеала – не само защото някой злонамерено му изневеряваше, а защото самият идеал беше фалшив в себе си. Представляваше сбъркана представа за човека и света, облечена във високопарни фрази, които се изписваха по лозунги и се скандираха на манифестации, а зад тази фасада се случваше неизбежен морален разпад. Подобие на ред се поддържаше с репресии, докато в действителност всичко се рушеше.
Но да се върнем на киното.
Сякаш апострофирайки по-горе казаното, някой възкликва, че филмите от годините на режима бяха по-добри от тези, които се появиха след свалянето му. В това заключение има нещо вярно, но то не оборва, а потвърждава констатацията. Потвърждава я, защото онези филми бяха създадени от творци, възпитани като хора и изградени като артисти от поколенията преди режима. С други думи техният критерий за стойност и качество не беше произведен от идеологическата машина. Напротив – макар насилствено или дори доброволно те да станаха част от нейната продукция, произведенията им бяха същински повлияни от контекста, предхождащ „диктатурата на пролетариата”. Можем да го наричаме реален контекст, с реални ценности, за разлика от нереалния на така наречения „социалистически реализъм”.
Фактически киното от онзи период принадлежи на този преди него, а сегашното е резултат от режима. Пораженията се разкриват по-късно, тъй като „възпитанието” от онова време дава плод в посткомунистическия преход. Напълно погрешно е да се критикува настоящето, без да се взима предвид, че то не е причина, а следствие на определено съдържание в миналото.
Ако все пак и в наши дни се появяват добри филми, то те се борят с последствията, които не са просто икономически, а естетически и още повече – психологически, доколкото споменатото разложение причинява психически проблеми, обърква способността за възприемане и адекватно художествено пресъздаване на действителността. Най-разпространеният упрек е, че на екрана се експонира фалш, а не истина. За съжаление, няма как да е иначе – много от настоящите творци са родени във фалш. Техните предшественици са работили в тази среда, но за щастие са израснали в предходните години или най-малкото в традицията на предхождащото.
Разбира се, примерът с киното е само образ, който обобщава цялостната ситуация. В другите изкуства, а и във всички останали сфери се наблюдава същото и е важно да си даваме сметка защо е така. Защо няма кой да нареди правилно паветата? Защо на избори, вече в многопартиен формат, сякаш сме лишени от възможността на направим що-годе качествен избор, понеже измежду предлагания уж разнообразен асортимент не откриваме стойностни кандидати?
Когато говорим за причини и следствия, сме длъжни да отбележим, че комунистическият режим също произтича от исторически детерминирани предпоставки. Особеното в неговия случай обаче се състои в радикалната политическа претенция да сложи край на несгодите и несъвършенствата веднъж завинаги. По този начин той се явява като невиждан дотогава експеримент, реактивно късащ връзките с разумното в реваншисткия си бяс, който в умопомрачение преследва една невъзможна справедливост и хармония. Естествено се стига до обратното – крайна несправедливост и дисхармония, но скрити зад ограда от идеологеми. Това криене е същинското зло, чието наследство ни държи в блатото, защото все още мнозина не могат да се освободят от кошмарната утопия, на която са свикнали да гледат като на постижима реалност.
Да оставаш загледан в светлото бъдеще и да обвиняваш околните, че не го достигаш, те прави немарлив към необходимите конкретни стъпки, с които се върви към по-добър живот. Политическото празнословие развращава обществото и неговите членове престават да се стремят към стойност и качество в собствената си работа. Те се занимават с „по-големи въпроси”, разискват глобалните процеси и се борят за права срещу потисниците, загърбвайки собствените си отговорности.
Посткомунистческите трансформации на комунистическата доктрина придобиват облика на различни каузи в палитрата на политиките на идентичността – патриотични, етнически, екологични, културни, по сексуална самоопределеност и прочие. Те имат своите основания, но нежеланият страничен ефект – наследство от комунизма – се изразява отново в пренебрегване на собствено моралните и професионални критерии и авторитети за сметка на „лозунгарската справедливост”, демагогията и обикновеното лицемерие.
Естествено битката с корумпираните става знаме на претендентите за власт, но те отказват сериозно да се занимаят с генезиса на корупцията и се задоволяват с компрометирането на своите преки опоненти. Така се попада в омагьосания кръг на непрекъснатите взаимни обвинения и се стига дотам, че всички се търкалят в калта, безочливо твърдейки, че целите са в бяло. Облъчени групи от симпатизанти в унес следват своите „почтени” фаворити под мотото „щом противникът ми е лош, значи аз съм добър”, но надпреварата остава в полето на приказките, а ползотворен ефект няма. Ако се появят наченки на такъв, те биват задушавани от конкурентите в състезанието, защото е важна собствената им кариера, а тя израства не върху постигнатото от тях, а върху непостигнатото от друг.
Такава е картината и ако искаме, образно казано, по-хубави филми, трябва наистина да си спомним кой беше способен да ги снима и защо. Така ще се сетим и как да се наредят добре паветата и какво трябва да изискваме от кандидатите за управлението, за да имаме наистина избор.