Начало Идеи Кино, павета, избори
Идеи

Кино, павета, избори

2619
Колоната, от която са звучали речите на Тодор Живков по време на манифестациите преди 1989 г., фотография © Антони Георгиев (RFE/RL)

На пръв поглед родното кино няма връзка с жълтите павета и изборите. Паветата пред парламента бяха извадени и впоследствие подредени скандално лошо. Сега – преди задаващите се избори – пак ги редят. Очакването е отново да е лошо, защото май вече не се знае как да стане добре.

Но то въобще има ли нещо, подредено както трябва? Това, което се случва, да речем, в самия парламент, изглежда по-грозно и от разкривения паваж отпред. И може ли да се надяваме каквато и да било работа да се свърши прилично, при положение че отдавна приличието е загубено?

Приличието е свързано със съвестта, а дълго време нейното място беше заето от друг коректив – идеологически. Въпросите за стойността и качеството получаваха отговор встрани от питането по същество. Стойността и качеството се определяха в зависимост от пропагандната си ценност по пътя към сбъдване на „комунистическия идеал”. В конкретен план – в зависимост от еднопартийната повеля, която ползваше идеала само като претекст за наложения режим. А режимът нямаше нищо общо с идеала – не само защото някой злонамерено му изневеряваше, а защото самият идеал беше фалшив в себе си. Представляваше сбъркана представа за човека и света, облечена във високопарни фрази, които се изписваха по лозунги и се скандираха на манифестации, а зад тази фасада се случваше неизбежен морален разпад. Подобие на ред се поддържаше с репресии, докато в действителност всичко се рушеше.

Но да се върнем на киното.

Сякаш апострофирайки по-горе казаното, някой възкликва, че филмите от годините на режима бяха по-добри от тези, които се появиха след свалянето му. В това заключение има нещо вярно, но то не оборва, а потвърждава констатацията. Потвърждава я, защото онези филми бяха създадени от творци, възпитани като хора и изградени като артисти от поколенията преди режима. С други думи техният критерий за стойност и качество не беше произведен от идеологическата машина. Напротив – макар насилствено или дори доброволно те да станаха част от нейната продукция, произведенията им бяха същински повлияни от контекста, предхождащ „диктатурата на пролетариата”. Можем да го наричаме реален контекст, с реални ценности, за разлика от нереалния на така наречения „социалистически реализъм”.

Фактически киното от онзи период принадлежи на този преди него, а сегашното е резултат от режима. Пораженията се разкриват по-късно, тъй като „възпитанието” от онова време дава плод в посткомунистическия преход. Напълно погрешно е да се критикува настоящето, без да се взима предвид, че то не е причина, а следствие на определено съдържание в миналото.

Ако все пак и в наши дни се появяват добри филми, то те се борят с последствията, които не са просто икономически, а естетически и още повече – психологически, доколкото споменатото разложение причинява психически проблеми, обърква способността за възприемане и адекватно художествено пресъздаване на действителността. Най-разпространеният упрек е, че на екрана се експонира фалш, а не истина. За съжаление, няма как да е иначе – много от настоящите творци са родени във фалш. Техните предшественици са работили в тази среда, но за щастие са израснали в предходните години или най-малкото в традицията на предхождащото.

Разбира се, примерът с киното е само образ, който обобщава цялостната ситуация. В другите изкуства, а и във всички останали сфери се наблюдава същото и е важно да си даваме сметка защо е така. Защо няма кой да нареди правилно паветата? Защо на избори, вече в многопартиен формат, сякаш сме лишени от възможността на направим що-годе качествен избор, понеже измежду предлагания уж разнообразен асортимент не откриваме стойностни кандидати?

Когато говорим за причини и следствия, сме длъжни да отбележим, че комунистическият режим също произтича от исторически детерминирани предпоставки. Особеното в неговия случай обаче се състои в радикалната политическа претенция да сложи край на несгодите и несъвършенствата веднъж завинаги. По този начин той се явява като невиждан дотогава експеримент, реактивно късащ връзките с разумното в реваншисткия си бяс, който в умопомрачение преследва една невъзможна справедливост и хармония. Естествено се стига до обратното – крайна несправедливост и дисхармония, но скрити зад ограда от идеологеми. Това криене е същинското зло, чието наследство ни държи в блатото, защото все още мнозина не могат да се освободят от кошмарната утопия, на която са свикнали да гледат като на постижима реалност.

Да оставаш загледан в светлото бъдеще и да обвиняваш околните, че не го достигаш, те прави немарлив към необходимите конкретни стъпки, с които се върви към по-добър живот. Политическото празнословие развращава обществото и неговите членове престават да се стремят към стойност и качество в собствената си работа. Те се занимават с „по-големи въпроси”, разискват глобалните процеси и се борят за права срещу потисниците, загърбвайки собствените си отговорности.

Посткомунистческите трансформации на комунистическата доктрина придобиват облика на различни каузи в палитрата на политиките на идентичността – патриотични, етнически, екологични, културни, по сексуална самоопределеност и прочие. Те имат своите основания, но нежеланият страничен ефект – наследство от комунизма – се изразява отново в пренебрегване на собствено моралните и професионални критерии и авторитети за сметка на „лозунгарската справедливост”, демагогията и обикновеното лицемерие. 

Естествено битката с корумпираните става знаме на претендентите за власт, но те отказват сериозно да се занимаят с генезиса на корупцията и се задоволяват с компрометирането на своите преки опоненти. Така се попада в омагьосания кръг на непрекъснатите взаимни обвинения и се стига дотам, че всички се търкалят в калта, безочливо твърдейки, че целите са в бяло. Облъчени групи от симпатизанти в унес следват своите „почтени” фаворити под мотото „щом противникът ми е лош, значи аз съм добър”, но надпреварата остава в полето на приказките, а ползотворен ефект няма. Ако се появят наченки на такъв, те биват задушавани от конкурентите в състезанието, защото е важна собствената им кариера, а тя израства не върху постигнатото от тях, а върху непостигнатото от друг. 

Такава е картината и ако искаме, образно казано, по-хубави филми, трябва наистина да си спомним кой беше способен да ги снима и защо. Така ще се сетим и как да се наредят добре паветата и какво трябва да изискваме от кандидатите за управлението, за да имаме наистина избор.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии