0
2902

Кирил и Методий

balan

Мъчно ще се найдат в българската реч изрази, които да облачат такъв обилен и дълбок смисъл, както изразът „Кирил и Методий”. Та и в речта на други народи са рядкост изрази от неговото естество, с неговото богатство и дух. Който от нас изрече тия две думи, нему се изпълня съзнанието с един свят от възвишени представи, а чувствата му обливат съществото с тържествен слад. И под смисъла, тъй ухватен и благотворен на тоя израз, ние се усещаме със значение на земята, усещаме се със своето място между народите и със своята мощ у дома си.

„Кирил и Методий” определят появата на българската книжнина. Народ без своя книга, без своя писана реч е изключен от стъгдата на културното човечество. Той живори по крайните и глухи улички на човешкия град и тлее под труда на народностна нищета. За да се промъкне към стъгдата и направи труда си плоден за себе си, виден за другиго, нему е безусловно нужна своя реч в писмо, в книга. Кирил и Методий обявиха такава реч от името на българските славяни, та ги изкараха от тъмните краища на Балканския полуостров въз световната стъгда. И българската писана реч прозвуча тъй бележито, че сродници я посрещнаха сърдечно и превърнаха в свой собствен глашатай, а несродници й завидяха на внезапната смелост и сила. Нашата кирилометодиевска книга възбуди книжевната ревност у сърбите, у русите, па възбуди и верско-книжевния отпор на по-далечните съседи, послушници на латинската проповед. И все пак признават и днес чехите, че първа книжевна работа у тях е основана върху реч кирилометодиевска.

„Кирил и Методий” определят почерка на оная наша историческа свяст, без която щяхме да бъдем отбелязани само били в историята, ала не и живели исторически. Отбелязани са от прилежни историци много народи и в стара Европа, – много странни имена на мирни скитници и воинствени нападатели. Ала колко от тия народи, от тия имена са оставили нещо достойно за спомен на тяхното някогашно съществувание? Колко от тях се броят между живите и днес? А до днешно време е доживял българският народ, благодарение на свястта си, на съзнанието, което му внуши книгата, основана от Кирила и Методия; и поне тая книга ще напомня вечно за неговото историческо съществувание. Българската книга показа нам собствената реч като народностен белег; тя ни накара да мислиме със своята собствена душа, ако ще би и най-вече в подражателно слово, по-слабо от оригиналната мъдрост; тя ни помогна най-сетне да си образуваме едно гражданско и племенно схващане, което ни обезпечи живот историчен.

Безкнижни хуни, авари и др. шумно издраскаха някои страници на историята и пропаднаха в забрава, за да бъде отплатена варварската им дързост. Дори и волжките българи, които установиха едно по-способно за живот политическо създание на Балканския полуостров, трябваше да се претопят в славяните, подсебени от тях, понеже славянски бяха писаното слово и гражданската мисъл на държавата им. Те завещаха на подсебените славяни едничко името си – „българи”; а знае се, че не имената правят нещата. И не са те нам прадеди, но са наши прадеди славяните, чиито език и книга продължаваме и днес. Прозваното по волжките „българи” славянско племе погуби ония българи със славянската си мисъл и книга. Да не бе се явила тая книга, и българите, и славяните щяха негли да се стопят, да станат някое друго невестно население, както са се стопили толкова други племена в историята. Нашата книга даде шарът, народностния шар на българската свяст; и пак тая свяст бе нашият исторически залог и за пробуждане от петвековното робско мъртвило.

„Кирил и Методий” са символът на единството на българския народ. Завещаната от тях наша книга свърза народните части в една цялост. Разделени подобно на други свои съплеменници по наречия, по говори, българските славяни можеше дълго да живеят под една политическа власт и да бъдат все пак разединени от географски или други поминъчни прегради, без нарочита духовна връзка. А едната българска книга прехвърли брънките си през реки и планини, дори и през политическите граници, та стегна всички късове на племето в един съсъд на общи интереси, за да го варди през всякакви премеждия. Беше време, когато в просторите на турската държава ние живеехме просто като множество от клети единици, понеже не обикаляше между нас никакво общо българско слово; ала щом зачести да ни спохожда книгата, да ни разправя за род и минало, да ни дава благодатта на съзнанието с реч, която всички племенни области и късове чувствуваха своя и приеха за орган на изказ на своята душа, в единиците проникна съзнание на българско единство. И самата турска държава призна и освети това единство. А в сегашни дни на ужасно раздробение на българския народ всички наши упования трябва да бъдат насочени към спасителната мощ на българското слово и книга.

Тоя дълбок и обилен смисъл на израза „Кирил и Методий” са разбирали българските дейци още в дните на нашето възраждание; и към края на тия дни те правят от него и средство за нататъшна укрепа и развой на народната свяст. Между българите се проповядва за великото просветно и народностно дело на Кирила и Методия, и към средата на петдесетите години от миналия век се поставя в календара им на 11 май празник на „светите славянски първоучители”. В празника „Кирил и Методий” се вселява всичкото съдържание на понятието обособен, един и с историческо минало български народ; той бърже стая всенароден. И когато у никой от православните славяни, които възприеха от нас кирилометодиевската книга, светите братя, виновници на това, не се тачат инак, освен като лица с известни заслуги в славянския свят, у българите тия лица важат като багрена зора на техния духовен живот, като слънце на тяхната народна мощ, като вечно огнище на бляновете им за народностно единство. Печално е, че от 1916 г. при промяната на календара ние не домислено заменихме календарния ден 11 май с невярно число – 24 май.

Когато празнуват българите Кирила и Методия, у всеки член на народа се раздвижва тържествено самочувство на българското достойнство. Такива чувства се отвъждат у народите с дълга духовна работа и са от най-скъпите за народната бъднина. Който занемаря тия чувства; който дъха въз тях струите на двоумието, на подценението, на презрението, той е убийца на един народ, на един дял от човечеството, дори на самата човещина; той е жален и опасен блуждалец, за когото е нужно сериозно душевно лекуване.

Като сме тъй честито дарени с понятието „Кирил и Методий” като ценно достояние на българската народна душа, нека го пазим благоговейно и мъдро го употребяваме за скупни народностни почини до века!

София, декември 1935 г.

Изтъкмено по текст от 1907 г. – Ал. Т. Б.