Начало Книги Изборът Китайска хроника
Изборът

Китайска хроника

Цветан Стоянов
18.06.2015
2225

цветан

Книгата (изд. „Стефан Добрев”, 2015 г.) е за предполагаемата среща меж­ду двамата най-мъдри, Лао Дзъ и Конфуций. Книга за вечната борба между колективистичното безумие и инди­видуализма, между азиатщината и за­падната цивилизация. Прочетете откъс от текста на Цветан Стоянов и от послеслова на Тони Николов.

kitМакар да е издаден през 1967 г., тогава този текст на Цветан Стоянов не предизвиква реакции. По-късно той влиза в двутомното издание на писателя. Притчата тематизира срещата на Изтока и Запада, идеята за тоталитарните утопии, как се овладяват масите, какво се случва с масовия човек, идеята за мъдростта и нежеланието да промениш света по насилствен начин.

Цветан Стоянов (1930-1971) е писател, философ, литературен историк и преводач – един от най-изявените представители на интелектуалния елит в България; „всестранно подготвен – по думите на Тончо Жечев – за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи…” Цветан Стоянов е автор на книгите „Нишките, които се прекъсват” (1967), „Мъдростта на древните митове”, „Броселиандовата гора” (1973), „Геният и неговият наставник” (1978), „Невидимият салон” (1978), Съчинения в два тома (1988) и др.

„Китайска хроника”, Цветан Стоянов, изд. „Стефан Добрев”, 2015 г., редактор Борис Христов, илюстрация Андрей Кулев, дизайн Ася Кованова, 14 лв.

 

КОГАТО ЦВЕТАН СТОЯНОВ СЛИЗА ОТ ПЛАНИНАТА

Тони Николов

Онова, което във време на не-свобода не би могло по никакъв начин да се изкаже гласно, естествено, се превръща в притча. Само така, превъплътена, истината оцелява във времето.

Още от Платоновия „Федър” знаем, че едно и също нещо може да се разкаже с логос или мит, без по този начин митопоетическият разказ да губи нещо от смисъла си (логос). Напротив, така той получава друг, неподозиран прилив на духовна енергия, която засилва динамиката на думите, а езикът започва не само да звучи или искри от смисли, но и да съобщава. Не в опошления смисъл на убитата от злоупотреби комуникативност, за която предупреждава Цветан Стоянов в „Броселиандовата гора”1, а чрез гмурване в дълбокото и откриване на самото дъно на онази торбичка с бисери, която трябва да бъде извадена, за да стигне за всички. В този Цветан-Стоянов смисъл притчата е „само-израз с адрес”. Понякога осъзнаваме това веднага, ала по-често съобщението става факт след десетилетия, когато то ненадейно стигне до нас, сякаш изхвърлено от прибоя на времето, съхранило като океан от смисли не един чуден текст. И ние се озоваваме в ролята на онзи дивак, за когото разказва в Нобеловата си лекция Александър Солженицин – застинали в недоумение край океана от време, държим в ръце този необичаен текст, дар на съдбата, разчитайки отначало обичайната му словоупотреба, без да се догаждаме за по-висшата.2

Горе-долу такава е и историята на един от най-необичайните текстове на големия български мислител Цветан Стоянов – „Китайска хроника, или още хроника за срещата между двамата най-мъдри”. Изникнала като по чудо в разлома на тежки исторически времена, тази притча бива изпървом подмината с мълчание, за да се утаи на дъното на историческото време в очакване на други времена, когато нейният „самоизраз с адрес” ще заискри наново в пълнотата на своите смисли.

Убеден съм, че настоящата публикация на „Китайска хроника”, както и нейната драматизация, направена от поета Борис Христов, са първите стъпки на истинското й завръщане.

Всичко започва през 1963 г., когато Цветан Стоянов, за разлика от големите китайски мъдреци, не остава задълго в планината, а слиза от нея. Той е на 33 години, черпи сили и вдъхновение от любимата си планина Родопи, обвеяна от легендите за Орфей и Евридика и от Дионисиевите мистерии. Именно там, в хижа „Орфей” край Девин, той пише първото си „бълнуване с митология”, носещо името „Орфей”; именно там замисля „втората част на разговора” между Каравелов и Ботев за вечната несрета на българското „влошаване” и невъзможността да се измъкнем от калта на битовостта; именно оттам, през ноември 1963 г., той слиза с ръкописа на „Китайска хроника” – непонятна за времето притча, всъщност далеч изпреварила времето си. Емблематичен текст за 60-те години на ХХ в., пуснат от автора си като „бутилка със съобщение” и прибран навътре от времето, за да изникне пред нас сега като задача за размисъл; като загадъчна източна притча, чийто смисъл трябва да дешифрираме.

А защо тъкмо Китай? Отговорът на пръв поглед е в класическото противопоставяне между рационалната Европа, все повече „свят без тайна” (Ернест Ренан), и стария Китай, пазител на прастара цивилизация. Точно както го формулира един друг голям европеец, Пол Клодел, в писмо до приятеля си Стефан Маларме: „Китай е древен, зашеметяващ, неизброден. Животът там не е поразен от модерната болест на духа, който се занимава със самия себе си, търси най-доброто и се отдава единствено на собствените си блянове… Тук, напротив, всичко изглежда естествено и нормално”.3

Това по историческия формат на притчата.

Другото са обстоятелствата по нейното създаване, които тънат в загадка. Направо е невъзможно да си представим как в най-верния сателит на Съветския съюз, макар и в годините на размразяването, един български мислител дръзва да напише диалог за сблъсъка между мъдростта на свободния дух и униформизацията на масовия човек, между „естествения” и „изкуствения” подбор, между идеите на Просвещението и кървавите революции с техния казармен ред. И всичко това пренесено в полето на древната китайска мисъл чрез срещата между Лао Дзъ и Конфуций, между идеите на „Дао Дъ Дзин” и „Конфуциански трактати”.

Знаем малко за обстоятелствата, направили възможна появата на тази „Китайска хроника”. Съпругата на писателя, Антоанета Войникова, си спомня, че никой не е бил посветен в замисъла на този философски диалог. Работата над него съвпада по време с разгрома през 1963 г. на сп. „Септември” (български аналог на руския „Новый мир”, дал път на Солженицин), където главният редактор Христо Радевски, макар и убеден комунист, отваря страниците на изданието за поколението на 60-те години – Константин Павлов, Георги Марков, Стефан Цанев, Васил Попов, Тончо Жечев и разбира се, самия Цветан Стоянов.

По онова време той, подобно на Лао Дзъ от „Хрониката”, естествено, търси усамотението на планината, където се чувства най-свободен – „броди по пътеките, разговаря с дървосекачи, бере боровинки”. Разочарован е от скандалите в литературните среди, както и от провала на Реформите, за които говори цялата държава. Оттегля се за размисъл, защото пише своя диалог, в който иска да синтезира извечните напрежения между Изтока и Запада, конфликта човек – маса. С намерението да предложи достигнатото на приятелите съмишленици, та да наченат онези „хубави разговори”, колкото и „философи вехтошари да се мъчат да ни убедят, че човеците приличат на изгубени в пустинята оазиси, между които няма връзка”.4

Ала когато Цветан Стоянов слиза от планината, българската интелигенция след крехкото размразяване се е свила в черупката си и той прочита своята „Китайска хроника” в пълно мълчание. Никой не обелва нито дума. Четенето на „Хрониката” става в големия салон на бащината му къща, в дома на съиздателя на „Златорог” Сава Стоянов, в атмосферата на стари мебели и сред добри приятели. Всички те мълчат. Сякаш не разбират за какво става дума. Така диалогът между „двамата най- мъдри” е пратен да отлежава в черния скрин в ъгъла и престоява там още четири години – до 1967 г.

Тогава Цветан Стоянов го предлага пак в сп. „Септември”, което вече не е същото: либералите са прогонени, на тяхно място властта провожда праволинейни догматици. За смайване на автора главният редактор Камен Калчев, след три-четири месеца мълчание, отсича, че текстът ще бъде пуснат. И го издава без съкращения. Отново се възцарява пълно мълчание, макар Цветан Стоянов да е предупредил близките си да очакват и най-лошото – че за този текст биха могли да го арестуват. Защото, както гласи една източна поговорка, изговорената мисъл, тази леконравна жена, се е превърнала в записана мисъл, сиреч във воин със сабя.

В същото време съветско-китайският конфликт ескалира и вече не само, че не „цъфтят сто цветя”, ами Културната революция е в ход и самият Мао има проблеми с хунвейбините. Целият свят с почуда наблюдава това странно пробуждане на Китай, от което земята трепери. На хоризонта в цял свят се задават и младежките бунтове от 1968 г.

Ала тази творба изобщо не се изчерпва с политическото злободневие. Културният замисъл на Цветан Стоянов е несравнимо по-мащабен, той предполага прочит в дълбочина.

И тук се натрапва едно друго сравнение. В края на 50-те години Цветан Стоянов, който е и един от най-големите български преводачи от английски, открива „The Cantos” („Песните”) на Езра Паунд, по свидетелството на неговата съпруга Антоанета Войникова. Започва да прави частични преводи за себе си, „в чекмедже”, защото би било безумие да се мисли, че може да прокара през иглените уши на цензурата даже фрагмент от този „прокълнат син” на модернизма на ХХ в., чиято чудовищна репутация е допълнително утежнена от сътрудничеството му с режима на Мусолини.

Струва ми се, че онова, което най-вече е привлякло Цветан Стоянов към Езра Паунд, се дължи на особения му „културен универсализъм”. Паунд смята, че трагедията на съвременната култура е в отсъствието на „универсален мит”, на спойка, поради което, лишени от универсалния си език, хората са в състояние на война и човешката цивилизация е застрашена от гибел. Изходът е във връщането към архаичния и забравен прастар културен език, единствения, способен да свърже Запада с Изтока, сиреч Елевзинските мистерии (Дионис и Орфей) с Лао Дзъ и Конфуций. Само така миналото може да стане настояще. В основата на „The Cantos” на Езра Паунд е залегнала „песента на племето”, доколкото целият негов нов епос е „поема, включваща ис- торията”.5

Не ви ли напомня това встъплението на „Броселиандовата гора”?

„Началото може да се вземе от много места и ще бъде горе-долу следното: … тогава певецът на племето се изправи, вдигна глава и докосна лирата. За какво бе песента? За походи и преселения… и като че докрай се разтопи границата между реалността и онова, което бе слово, като че те вече живееха в песента…”6

Историята е главната героиня на песните в „The Cantos”. Основното и „непренебрегнато оръжие” на Езра Паунд, както и на Цветан Стоянов, е преводът: амалгамата от смисли между поезията на трубадурите и сказанията за Мерлин, между йероглифите на китайската мисъл и поезията на европейския романтизъм.

В това отношение проектът на Паунд е съзвучен със замисъла на Цветан Стоянов, чиито конспекти на ненаписани студии и книги разкриват мащаба на друг цялостен културен проект.

Да, именно проект, в който преводите, текстовете за отчуждението и диалозите (тази негова „втора проза”) са архетипната културна ос, около която се завъртат цикли от теми – „Дионис”, „Орфей”, „Каравелов и Ботев”, „Лао Дзъ и Конфуций”, та чак до „хипиевската субкултура”. И разбира се, Достоевски – с „Гения и неговия наставник”, който е трябвало да прерасне в книга за смъртта и възкресението.

Езра Паунд, за да приключим със сравнението, е смятал себе си за „самотна мравка в разрушен мравуняк”, съсипан от пагубната притегателна сила на фашизма. Задачата на Цветан Стоянов е била още по-трудна – да напусне спарения уют на българската котловина, дръзвайки да тръгне да сближава Изтока със Запада. Като превърне себе си в мост, както пише на друго място, който да съчетава, а не да се разпъва в една или друга посока…

Проф. Михаил Неделчев за Цветан Стоянов. Изказването е от конференцията „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)”, 28-30 ноември 2013 г., в Софийския университет. 

 

КИТАЙСКА ХРОНИКА

Цветан Стоянов

ЛАО ДЗЪ ОТИВА В ПЛАНИНАТА

Според Свещените книги мъдрите отиваха в планината на тридесет години. Лао Дзъ правеше изключение. На тридесет години той бе участвал в три войни, ръководеше голямата княжеска библиотека, пръв в цялата държава заговори за Реформите, пръв изготви проекти за напоителни канали, които щяха да променят климата на няколко провинции, с една дума, имаше много работа и през ум не му минаваше да ходи в  планината. В планината Лао Дзъ отиде едва на седемдесет години, когато повече не можеше да участва във войни, библиотеката му беше омръзнала, за Реформите говореше цялата държава и напоителните канали бяха прокопани, тоест той отиде в планината, когато имаше смисъл да се ходи в планината. Навсякъде вече се беше разнесла славата му на мъдър и мнозина казваха, че се оттегля, за да размишлява, но не бяха напълно прави – той се беше оттеглил не само за да размишлява, а и защото животът в планината помага на дълголетието, а към дълголетието Лао Дзъ изпитваше особена слабост. Тогава го нарекоха Лао Дзъ, което значи Старото момче, и той отговаряше на името си, като момче тичаше по пътеките, сам си береше боровинки и лешници, сам се грижеше за себе си. Той си беше построил колиба на една поляна и живееше в нея самичък, но често го спохождаха пастири и дървари, с които обичаше да разговаря, а от време на време негови съмишленици от цялата държава пътуваха с месеци, за да го посетят. Славата му на мъдър продължаваше да се разнася, макар че дотогава той не беше написал нито дума, всичките си мъдрости произнасяше устно и после те се предаваха от човек на човек. Мнозина го молеха да запише тези мъдрости, така че да се избягнат неточностите и веднъж завинаги всички съмишленици да разполагат със самия първоизвор, но Лао Дзъ не искаше да стори това, той изпитваше неприязън към записаното слово може би заради своя характер, а може би и защото прекалено дълго бе ръководил голямата княжеска библиотека. Видът на самите букви го дразнеше, те му приличаха на клетки, в които са затворени живите думи, и той предпочиташе неточностите, дори предпочиташе да види мъдростите си обърнати наопаки, но не приковани върху парче хартия. 3атова Лао Дзъ не пожела да хване перото, както казват европейците, или, ако трябва да се преведе техният израз, не пожела да хване четчицата за туш чак до своята осемдесет и седма година, когато се срещна с другия най-мъдър от държавата и тази среща така го разтърси, че след нея реши да измени на характера си, за което обаче ще стане дума едва в края на настоящата хроника.

С ТЕЧЕНИЕ НА ВРЕМЕТО НЕЩО СЕ ПРОМЕНЯ

И така Лао Дзъ прекара в планината доста години и все тичаше по пътеките, береше боровинки и лешници, говореше с пастири, дър- вари и съмишленици и му беше добре. Самата планина около него го предразполагаше, той нарочно я бе избрал, мека, успокоена и заоблена, с малки къдрави борчета и с чисти бели пеещи рекички, нито много пенливи, нито прекалено бавни. Тук не го заплашваха диви зверове, бури или други опасности и най-студените зими бяха приятни като на картинка. Спокойствието на Лао Дзъ се разливаше в спокойствието на планината и обратното, така че двете спокойствия взаимно се подхранваха и всяко служеше за огледален образ на другото. Годините течаха, но всичко си оставаше както дотогава, докато през една късна есен той неочаквано усети, че нещо се е променило. Около колибата беше навалял сняг и се топеше, само че там, където се топеше, оставаше кал и изведнъж на Лао Дзъ му се стори, че по тия места никога вече няма да види зеленина; остра тъга го прониза, накара го да се прибере настръхнал в колибата си. После мръкна, и то твърде рано, както е естествено през късната есен, и тъгата му се усили, потисна го този хилав следобед, който с няколко въздишки сам се предаде на тъмнината. Лао Дзъ почувства, че в колибата му влезе времето, никога досега не го беше чувствал така силно и го заболя не защото времето му заговори. За смъртта – той отдавна знаеше, че смъртта е близо, но знаеше също, че и след смъртта няма да се изгуби, само ще се преобрази, и не от това го заболя. Не, имаше нещо различно, нещо ново в говора на времето – то бе същото, което се беше променило, и Лао Дзъ усещаше, че идва от много далече, идва и напира, и расте като вятър, като цяла армия ветрове, стигнали чак до неговата колиба в планината. Въпреки мъдростта си той не можеше да го определи точно, само го усещаше, и то го караше да стои все така настръхнал, сякаш чуваше оттатък склона едва доловими сигнали на притаен противник. Това продължи цялата зима, острата тъга всяка вечер го нападаше редовно като  малария, а от новата година падна такъв сняг, какъвто не помнеха и най-старите планинци. Тази нова година Лао Дзъ щеше да празнува осемдесет и седмия си рожден ден, той подозираше вече, че тя ще бъде паметна, и тя наистина стана паметна – годината, която беше девет хиляди сто тридесет и втората от основаването на държавата, или петстотин и седемнадесетата отпреди новата ера, както биха казали европейците със своето съвсем кратко леточисление. И действително, когато се запролети, Лао Дзъ почувства по-определено промените. Изглежда долу цялата държава се разтърсваше, дори и до него стигнаха страшни слухове за бедствия, за наводнения и глад. После край колибата му стана много тихо, пастирите и дърварите още го спохождаха, но съмишлениците намаляваха, все по-малко от тях пътуваха с месеци, за да го посетят. Очевидно хората долу бяха вече заети с други неща и не им се занимаваше с мъдрости, поне с такива мъдрости, каквито той им предлагаше. По това време впрочем Лао Дзъ чу и името на Конфуций.

УЧИТЕЛЯ РЕШАВА ДА СЕ СРЕЩНЕ СЪС СВОЯ ПО-СТАР СЪБРАТ

Конфуций, или според  произношението на родната му провинция Кун Фудзъ, или преведено точно Кун Учителя, или най-сетне, както го наричаха за по-кратко, Учителя, чиято светлина равномерно озарява всички нас, също правеше изключение между мъдрите. Наистина той беше на тридесет, по-право на тридесет и три години, когато отиде в планината, но дотук свършва и приликата, защото Конфуций стоя в планината само   едно-единствено денонощие, след това слезе долу и никога вече не пожела да я види. На тази възраст той се радваше на възход, какъвто едва ли някой някога е имал. Той бе изгрял като комета над държавата, самият княз постоянно го канеше на вечеря, навсякъде го наричаха Учителя и го заобикаляха тълпи от млади и стари, оставили домовете си, за да могат да го слушат със своите собствени уши. Докато вървеше по улиците, минувачите се навеждаха с няколко пръста по-долу, отколкото изискваше неговият сан – никой друг не се бе ползвал и нямаше да се ползва от такава почит. Учителя беше образец на всичките Пет класически добродетели, тъй както са записани в Свещените книги, включително и на Трите съвременни добродетели, с които в по-ново време бяха допълнени Книгите, та бяха станали общо Осем. Към това се добавяха и Четирите златни качества, които според Свещените книги не могат да се смятат за Добродетели, макар да са близо до тях, затова някои автори ги наричат Полудобродетели, и на които Златни качества Учителя също беше образец. Такъв съвършен образец бе той, че понякога потискаше хората със своето съвършенство и тогава се питаше дали не би трябвало нарочно да развие някакъв малък недостатък, който сред общото сияние на личността му би минал по-скоро за мило своеобразие и би го направил по човешки достъпен. Но след като поразсъждаваше малко, Конфуций отхвърляше подобна мисъл. Със своето съвършенство той не биваше да прави компромиси и постепенно стигна до друго разрешение – за да не отблъсне хората, съчета своето съвършенство с една постоянна твърде привлекателна скромност. „Наистина аз съм постигнал някои неща, но трябва да постигна още много неща“ – обичаше да казва той и по този начин да подчертае, че неговото съвършенство е като възходяща стълба, че то може да се степенува, че макар днес да е съвършен, утре ще бъде по-съвършен, следователно днес е съвършен по отношение на днес, но несъвършен по отношение на утре, следователно във всеки отделен миг на общото издигане той можеше да бъде и доволен от себе си, и скромен в същото време. Това го направи още по-популярен, а когато в държавата започнаха бедствията, на него взеха да гледат не само като на мъдър, но и като на бъдещ спасител. През тази паметна година славата му се бе разнесла вече до най-отдалечените селища и победоносно изместваше славата на Лао Дзъ. Самият Конфуций обаче често си мислеше за Лао Дзъ, той познаваше добре неговите мъдрости и донякъде се смяташе за негов приемник, въпреки че общата му преценка за него бе по-особена. И ето че една заран, докато си мислеше така за своя пo-стар събрат, на Учителя му хрумна да се срещне и поговори с него. Няколко денонощия той се подготвя душевно за срещата, после заедно с десетина слуги и последователи се отправи към планината, в подножието й остави другите да го чакат, взе само двамата си най-верни ученици, Фу и Чу, и тръгна към колибата на Лао Дзъ.

ДВАМАТА НАЙ-МЪДРИ СИ РАЗМЕНЯТ ЛЮБЕЗНОСТИ

Старото момче седеше на прага и гледаше как трима души вървят по пътеката – единият малко по-напред, другите двама зад него. Първия той веднага позна, макар да не го беше виждал, позна го не само като го свърза с името, което вече бе чул, но и още в същия миг разбра, че този приближаващ се човек съдържа цялото онова променено нещо, което усещаше от есента насам, сега нещото идваше на крака. Лао Дзъ вни мателно погледна и видя лице, на което не може- ше да се прочете никакъв израз – не маска, не празнота, както се описват подобни лица, а една невъзможност на съществото, затворено зад това лице да излезе отвън, защото там ще издъхне, ще се самоунищожи като рибите, които обитават само големи дълбочини. Дори да се развълнуваше лицето и вълнението му да беше отвън, какво ставаше в дълбочините, не се разбираше.  Когато новодошлият стигна онова разстояние, при което Лао Дзъ би чул ясно гласа му – разстоянието, познато от Свещените книги като Далечината на вежливата  близост, той  изведнъж забърза. Лао Дзъ се изправи да го посрещне. Двамата застанаха един срещу друг и Конфуций се поклони три пъти, с ръце полупротегнати напред, готови радостно да се вдигнат, ако бъдат поощрени, и кротко да се прилепят към бедрата, ако старанието им се окаже излишно. Докато се покланяше обаче, полите на дрехата му падаха надолу гладко, без нито една гънка, сякаш излети от метал, и тази именно гладкост беше нaй-изисканата проява на неговото уважение към Лао Дзъ. Години наред той бе упражнявал този вид поклони, за да стигне неповторимата стилна чистота на покланяща се фигура, която се среща само при някои изображения върху древни порцеланови чинии от епохата на Уанг. От своя страна, Лао Дзъ също се поклони три пъти, а колкото до Фу и Чу, те се покланяха отзад непрекъснато.

– Моля да ме извините, задето нахлувам във вашия светъл мир – каза Учителя, – но нуждата да поговоря с вас така ме овладя, че изоставих всякакво благоприличие.

– Напротив, вашето благоприличие е съвършено – каза Лао Дзъ.

– Ако не се лъжа, пред мен е Конфуций?

– Така ме наричат – отговори Учителя и се поклони още веднъж. – Да ви представя моите двама ученици. Ето това е Фу, най-скъпият човек, когото имам. Фу не е обикновен ученик, а част от самия мен, той винаги е съгласен с онова, което казвам, понякога дори е съгласен с онова, което казвам, повече, отколкото аз съм съгласен с онова, което казвам. Вярно е, че той често приема думите ми прекалено буквално, но аз не му се сърдя, защото неговата буквалност ми вдъхва вяра. Фу не познава колебанията и игрите на мисълта, душата му е чиста като на дете. Аз го обичам, той не само е част от самия мен, но е и най-непокварената, най-твърдата част от самия мен!

При тези думи Фу направи множество тромави, но усърдни поклони и накрая застана мирно, като обърна към Учителя валчестото си лице, което блестеше от преданост. В това време Конфуций посочи другия си спътник.

– А това е Чу, моят секретар, въпреки че и той е повече от секретар, и той е част от самия мен. Чу е, който записва мислите ми, цялото негово съгласие с мислите ми е в записването, където е ненадминат. Ненадминат е, защото надали друг някой може като него да унищожава нюансите, тези невидими паразити, които често се лепят по нашите думи. Чу е гений в тяхното отстраняване. Той приковава мисълта така, че да не може да мръдне; когато запише нещо, и аз вече не мога да го променя. Чу е, бих казал, моята памет!

И наистина секретарят бе подпрял върху едното си коляно голяма черна плоча и дращеше върху нея с тънък калем. Той не обръщаше никакво внимание нито на околните, нито на себе си, не обръщаше внимание дори и на Учителя, извън грижата да запише думите му. Лао Дзъ си помисли, че ако някой нападнеше Конфуций, Чу сигурно не би скочил да го спасява, а би продължил със същото старание да записва и виковете му за помощ.

– Вие вероятно няма да одобрите такова постоянно записване – каза Учителя. – Знам, че сте се обявявали против писмеността, но за мен писмеността е твърде полезна. Писмеността е организация, внася обществен ред. Една изговорена мисъл е още нищо, тя е като лекомислена жена, всеки може тази вечер да я прегърне, утре да я презре. А основното за мисълта, както и за жената, е да се легализира. Записаната мисъл вече обвързва и автора й, и онзи, който ще я прочете. Дори и тия, които ще се противят на записаната мисъл, и те, без да щат, ще ѝ се подчиняват. Освен това писмеността, като всяко общуване, придава свои стойности на мислите, които произлизат не от мислите, а от нея. Тя може да озари с блясък и една глупост тъкмо в името на общуването. Затова аз обичам и Чу почти толкова, колкото и Фу!

– Приятно ми бе да се запозная с вашите ученици – каза Старото момче и пак се поклони. А после добави:

– За жалост, аз от своя страна, нямам никакви ученици, които да ви представя!

По лицето на Конфуций премина сянка, той за миг се укори, че не беше оставил долу и Фу, и Чу. Никога през живота си не бе допускал такава грешка – обстоятелството, че макар и без да иска, показва едно свое предимство пред събеседника си, по всички правила на вежливостта обръщаше това предимство обратно срещу него.

– Ако знаех – промълви той, – вярвайте, щях да дойда сам…

– Но не, защо… – започна Лао Дзъ.

– И още сега ще ги пратя да си отидат. Щом е така, аз не мога да стоя пред вас с учениците си…

– Всички ви наричат Учител – каза Лао Дзъ.

– Съвсем редно е да стоите пред мен с учениците си!

– Какъв учител съм аз тук, във вашето присъствие! – възкликна Конфуций. – Та нима досега не съм се учил сам от мъдростта ви? И ако някои хора са ме нарекли Учител, то аз сега съм пред учителя на Учителя, с други думи, сам съм ученик!

–  Но нали казахте, че Фу и Чу са части от самия вас? – възрази Лао Дзъ. – Не се осакатявайте тогава, като ги късате от себе си! Нека останат!

– И да останат – каза Учителя, – те ще се отдалечат на определено разстояние, така че да не чуват разговора!

– Не, не, моля ви се! – каза Лао Дзъ. – Нека останат тук!

Двамата поспориха още малко и накрая стигнаха до компромис – Фу и Чу да останат, но все пак да се отдалечат на определено разстояние. Наистина оттам те можеха да чуват разговора, но пък разстоянието беше такова, че за тази цел трябваше да напрягат до крайна степен слуха си. При това Конфуций им нареди да легнат по корем в тревата, за да се скрият от погледа, и им забрани да се обаждат и изобщо да издават звуци. По този начин те все едно че не съществуваха, а в същото време присъстваха.

Те така добре бяха легнали, че Лао Дзъ вече не можеше да каже къде точно им е мястото, само от време на време чуваше как Чу скърца с калема си.

– Е, сега вече – каза Учителя – бихме могли да почнем!

1 Стоянов, Цветан. Броселиандовата гора. – В: Стоянов, Цветан. Избрани съчинения. Т. 1. Културата като общение. София: Български писател, 1988, с.34.

2 Солженицын, Александр. Нобелевская лекция по литературе, 1972. [онлайн]. – В: Lib. Ru: Библиотека Максима Мошкова. [прегледан 2.05.2015]. http://www.lib.ru/PROZA/SOLZHENICYN/s_nobel.txt_with-big-pictures.html#2

3 Claudel, Paul. Lettre à Stéphane Mallarmé, 24 décembre 1895. – В: Claudel, Paul et Stéphane Mallarmé (1891-1897). Cahiers Paul Claudel 1. Paris: Galli- mard, 1959, с. 46.

4 Стоянов, Цветан. За хубавите разговори. – В: Стоянов, Цветан. Избрани съчинения. Т. 1. Културата като общение. София: Български писател, 1988, с. 67–71

5Kenner, Hugh. The Pound Era. Berkeley: University of California Press, 1971, с. 17–41.

6 Стоянов, Цветан. Броселиандовата гора. – В: Стоянов, Цветан. Избрани съчинения. Т. 1. Културата като общение. София: Български писател, 1988, с. 33

Цветан Стоянов
18.06.2015

Свързани статии

Още от автора