А защо тъкмо Китай? Отговорът на пръв поглед е в класическото противопоставяне между рационалната Европа, все повече „свят без тайна” (Ернест Ренан), и стария Китай, пазител на прастара цивилизация. Точно както го формулира един друг голям европеец, Пол Клодел, в писмо до приятеля си Стефан Маларме: „Китай е древен, зашеметяващ, неизброден. Животът там не е поразен от модерната болест на духа, който се занимава със самия себе си, търси най-доброто и се отдава единствено на собствените си блянове… Тук, напротив, всичко изглежда естествено и нормално”.3

Това по историческия формат на притчата.

Другото са обстоятелствата по нейното създаване, които тънат в загадка. Направо е невъзможно да си представим как в най-верния сателит на Съветския съюз, макар и в годините на размразяването, един български мислител дръзва да напише диалог за сблъсъка между мъдростта на свободния дух и униформизацията на масовия човек, между „естествения” и „изкуствения” подбор, между идеите на Просвещението и кървавите революции с техния казармен ред. И всичко това пренесено в полето на древната китайска мисъл чрез срещата между Лао Дзъ и Конфуций, между идеите на „Дао Дъ Дзин” и „Конфуциански трактати”.

Знаем малко за обстоятелствата, направили възможна появата на тази „Китайска хроника”. Съпругата на писателя, Антоанета Войникова, си спомня, че никой не е бил посветен в замисъла на този философски диалог. Работата над него съвпада по време с разгрома през 1963 г. на сп. „Септември” (български аналог на руския „Новый мир”, дал път на Солженицин), където главният редактор Христо Радевски, макар и убеден комунист, отваря страниците на изданието за поколението на 60-те години – Константин Павлов, Георги Марков, Стефан Цанев, Васил Попов, Тончо Жечев и разбира се, самия Цветан Стоянов.

По онова време той, подобно на Лао Дзъ от „Хрониката”, естествено, търси усамотението на планината, където се чувства най-свободен – „броди по пътеките, разговаря с дървосекачи, бере боровинки”. Разочарован е от скандалите в литературните среди, както и от провала на Реформите, за които говори цялата държава. Оттегля се за размисъл, защото пише своя диалог, в който иска да синтезира извечните напрежения между Изтока и Запада, конфликта човек – маса. С намерението да предложи достигнатото на приятелите съмишленици, та да наченат онези „хубави разговори”, колкото и „философи вехтошари да се мъчат да ни убедят, че човеците приличат на изгубени в пустинята оазиси, между които няма връзка”.4

Ала когато Цветан Стоянов слиза от планината, българската интелигенция след крехкото размразяване се е свила в черупката си и той прочита своята „Китайска хроника” в пълно мълчание. Никой не обелва нито дума. Четенето на „Хрониката” става в големия салон на бащината му къща, в дома на съиздателя на „Златорог” Сава Стоянов, в атмосферата на стари мебели и сред добри приятели. Всички те мълчат. Сякаш не разбират за какво става дума. Така диалогът между „двамата най- мъдри” е пратен да отлежава в черния скрин в ъгъла и престоява там още четири години – до 1967 г.

Тогава Цветан Стоянов го предлага пак в сп. „Септември”, което вече не е същото: либералите са прогонени, на тяхно място властта провожда праволинейни догматици. За смайване на автора главният редактор Камен Калчев, след три-четири месеца мълчание, отсича, че текстът ще бъде пуснат. И го издава без съкращения. Отново се възцарява пълно мълчание, макар Цветан Стоянов да е предупредил близките си да очакват и най-лошото – че за този текст биха могли да го арестуват. Защото, както гласи една източна поговорка, изговорената мисъл, тази леконравна жена, се е превърнала в записана мисъл, сиреч във воин със сабя.

В същото време съветско-китайският конфликт ескалира и вече не само, че не „цъфтят сто цветя”, ами Културната революция е в ход и самият Мао има проблеми с хунвейбините. Целият свят с почуда наблюдава това странно пробуждане на Китай, от което земята трепери. На хоризонта в цял свят се задават и младежките бунтове от 1968 г.

Ала тази творба изобщо не се изчерпва с политическото злободневие. Културният замисъл на Цветан Стоянов е несравнимо по-мащабен, той предполага прочит в дълбочина.

И тук се натрапва едно друго сравнение. В края на 50-те години Цветан Стоянов, който е и един от най-големите български преводачи от английски, открива „The Cantos” („Песните”) на Езра Паунд, по свидетелството на неговата съпруга Антоанета Войникова. Започва да прави частични преводи за себе си, „в чекмедже”, защото би било безумие да се мисли, че може да прокара през иглените уши на цензурата даже фрагмент от този „прокълнат син” на модернизма на ХХ в., чиято чудовищна репутация е допълнително утежнена от сътрудничеството му с режима на Мусолини.

Струва ми се, че онова, което най-вече е привлякло Цветан Стоянов към Езра Паунд, се дължи на особения му „културен универсализъм”. Паунд смята, че трагедията на съвременната култура е в отсъствието на „универсален мит”, на спойка, поради което, лишени от универсалния си език, хората са в състояние на война и човешката цивилизация е застрашена от гибел. Изходът е във връщането към архаичния и забравен прастар културен език, единствения, способен да свърже Запада с Изтока, сиреч Елевзинските мистерии (Дионис и Орфей) с Лао Дзъ и Конфуций. Само така миналото може да стане настояще. В основата на „The Cantos” на Езра Паунд е залегнала „песента на племето”, доколкото целият негов нов епос е „поема, включваща ис- торията”.5

Не ви ли напомня това встъплението на „Броселиандовата гора”?

Конфуций, или според  произношението на родната му провинция Кун Фудзъ, или преведено точно Кун Учителя, или най-сетне, както го наричаха за по-кратко, Учителя, чиято светлина равномерно озарява всички нас, също правеше изключение между мъдрите. Наистина той беше на тридесет, по-право на тридесет и три години, когато отиде в планината, но дотук свършва и приликата, защото Конфуций стоя в планината само   едно-единствено денонощие, след това слезе долу и никога вече не пожела да я види. На тази възраст той се радваше на възход, какъвто едва ли някой някога е имал. Той бе изгрял като комета над държавата, самият княз постоянно го канеше на вечеря, навсякъде го наричаха Учителя и го заобикаляха тълпи от млади и стари, оставили домовете си, за да могат да го слушат със своите собствени уши. Докато вървеше по улиците, минувачите се навеждаха с няколко пръста по-долу, отколкото изискваше неговият сан – никой друг не се бе ползвал и нямаше да се ползва от такава почит. Учителя беше образец на всичките Пет класически добродетели, тъй както са записани в Свещените книги, включително и на Трите съвременни добродетели, с които в по-ново време бяха допълнени Книгите, та бяха станали общо Осем. Към това се добавяха и Четирите златни качества, които според Свещените книги не могат да се смятат за Добродетели, макар да са близо до тях, затова някои автори ги наричат Полудобродетели, и на които Златни качества Учителя също беше образец. Такъв съвършен образец бе той, че понякога потискаше хората със своето съвършенство и тогава се питаше дали не би трябвало нарочно да развие някакъв малък недостатък, който сред общото сияние на личността му би минал по-скоро за мило своеобразие и би го направил по човешки достъпен. Но след като поразсъждаваше малко, Конфуций отхвърляше подобна мисъл. Със своето съвършенство той не биваше да прави компромиси и постепенно стигна до друго разрешение – за да не отблъсне хората, съчета своето съвършенство с една постоянна твърде привлекателна скромност. „Наистина аз съм постигнал някои неща, но трябва да постигна още много неща“ – обичаше да казва той и по този начин да подчертае, че неговото съвършенство е като възходяща стълба, че то може да се степенува, че макар днес да е съвършен, утре ще бъде по-съвършен, следователно днес е съвършен по отношение на днес, но несъвършен по отношение на утре, следователно във всеки отделен миг на общото издигане той можеше да бъде и доволен от себе си, и скромен в същото време. Това го направи още по-популярен, а когато в държавата започнаха бедствията, на него взеха да гледат не само като на мъдър, но и като на бъдещ спасител. През тази паметна година славата му се бе разнесла вече до най-отдалечените селища и победоносно изместваше славата на Лао Дзъ. Самият Конфуций обаче често си мислеше за Лао Дзъ, той познаваше добре неговите мъдрости и донякъде се смяташе за негов приемник, въпреки че общата му преценка за него бе по-особена. И ето че една заран, докато си мислеше така за своя пo-стар събрат, на Учителя му хрумна да се срещне и поговори с него. Няколко денонощия той се подготвя душевно за срещата, после заедно с десетина слуги и последователи се отправи към планината, в подножието й остави другите да го чакат, взе само двамата си най-верни ученици, Фу и Чу, и тръгна към колибата на Лао Дзъ.

Старото момче седеше на прага и гледаше как трима души вървят по пътеката – единият малко по-напред, другите двама зад него. Първия той веднага позна, макар да не го беше виждал, позна го не само като го свърза с името, което вече бе чул, но и още в същия миг разбра, че този приближаващ се човек съдържа цялото онова променено нещо, което усещаше от есента насам, сега нещото идваше на крака. Лао Дзъ вни мателно погледна и видя лице, на което не може- ше да се прочете никакъв израз – не маска, не празнота, както се описват подобни лица, а една невъзможност на съществото, затворено зад това лице да излезе отвън, защото там ще издъхне, ще се самоунищожи като рибите, които обитават само големи дълбочини. Дори да се развълнуваше лицето и вълнението му да беше отвън, какво ставаше в дълбочините, не се разбираше.  Когато новодошлият стигна онова разстояние, при което Лао Дзъ би чул ясно гласа му – разстоянието, познато от Свещените книги като Далечината на вежливата  близост, той  изведнъж забърза. Лао Дзъ се изправи да го посрещне. Двамата застанаха един срещу друг и Конфуций се поклони три пъти, с ръце полупротегнати напред, готови радостно да се вдигнат, ако бъдат поощрени, и кротко да се прилепят към бедрата, ако старанието им се окаже излишно. Докато се покланяше обаче, полите на дрехата му падаха надолу гладко, без нито една гънка, сякаш излети от метал, и тази именно гладкост беше нaй-изисканата проява на неговото уважение към Лао Дзъ. Години наред той бе упражнявал този вид поклони, за да стигне неповторимата стилна чистота на покланяща се фигура, която се среща само при някои изображения върху древни порцеланови чинии от епохата на Уанг. От своя страна, Лао Дзъ също се поклони три пъти, а колкото до Фу и Чу, те се покланяха отзад непрекъснато.

– Моля да ме извините, задето нахлувам във вашия светъл мир – каза Учителя, – но нуждата да поговоря с вас така ме овладя, че изоставих всякакво благоприличие.

– Напротив, вашето благоприличие е съвършено – каза Лао Дзъ.

– Ако не се лъжа, пред мен е Конфуций?

– Така ме наричат – отговори Учителя и се поклони още веднъж. – Да ви представя моите двама ученици. Ето това е Фу, най-скъпият човек, когото имам. Фу не е обикновен ученик, а част от самия мен, той винаги е съгласен с онова, което казвам, понякога дори е съгласен с онова, което казвам, повече, отколкото аз съм съгласен с онова, което казвам. Вярно е, че той често приема думите ми прекалено буквално, но аз не му се сърдя, защото неговата буквалност ми вдъхва вяра. Фу не познава колебанията и игрите на мисълта, душата му е чиста като на дете. Аз го обичам, той не само е част от самия мен, но е и най-непокварената, най-твърдата част от самия мен!