Сценична адаптация по „Китайска хроника” (1963) на Цветан Стоянов от Борис Христов. Публикува се за първи път.
Когато, подир четвърт век в архивите на автора, „Китайска хроника” бе публикувана за първи път, направих опит да я препоръчам на известни наши театрали – написана във формата на диалог, тя не се нуждаеше от адаптация, а от прочита на талантлив режисьор. Тогава, може би заради още властващия страх, или поради неразбиране на драматургията в нея, усилията ми останаха напразни.
Но днес всичко в света на човека се подрежда така, че да осмисли сякаш казаното в тази кратка повест и потвърди пророчествата на Цветан Стоянов… И ако те сега отново не намерят своето място в театъра, за мен остава само да припомня участта на българската дума с ъ у ч а с т и е, която гасне и агонизира в говора ни – съучастие в Забравата на истински ценното в българската словесност.
Борис Христов
СЦЕНИЧНА АДАПТАЦИЯ
по
едноименните диалози на Цветан Стоянов
от предполагаемата среща на Лао Дзъ и Конфуций
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
ЛАО ДЗЪ
КОНФУЦИЙ
ФУ
ЧУ
Колиба в планината. Пред нея – наскоро запален огън. Небе с мъгли, напомнящо гигантски екран, върху който, докато зрителите заемат местата си, сякаш ято жерави в една редица, минават думите:
„Тази нова година Лао Дзъ щеше да празнува осемдесет и седмия си рожден ден. Той подозираше вече, че тя ще бъде паметна. И тя наистина стана паметна – годината петстотин и седемнадесета отпреди новата ера, както биха казали европейците с тяхното кратко леточисление. Държавата се разтърсваше – дори и до него стигаха страшни слухове за бедствия, за наводнения и глад… Край колибата му стана тихо – все по-малко негови съмишленици пътуваха с месеци, за да го посетят. Хората долу бяха вече заети с други неща и не им се занимаваше с мъдрости, каквито той им предлагаше. По това време впрочем Лао Дзъ чу и името на Конфуций.“
Лао Дзъ е седнал на прага с паничка чай в ръка. Трима души приближават по пътеката към него. Първият той веднага познава, макар и да не го е виждал. Когато новодошлият стига онова разстояние, описано в Свещените книги като Далечината на вежливата близост, той се изправя да го посрещне. Конфуций се покланя три пъти, с ръце, полупротегнати напред. Полите на дрехата му падат гладко, без нито една гънка – изискана проява на неговото уважение към Лао Дзъ. От своя страна Лао Дзъ също се покланя. А колкото до Фу и Чу, те се покланят отзад непрекъснато.
КОНФУЦИЙ: – Моля да ме извините, задето нахлувам във вашия светъл мир, но нуждата да поговоря с вас така ме овладя, че изоставих всякакво благоприличие.
ЛАО ДЗЪ: – Напротив, вашето благоприличие е съвършено. Ако не се лъжа, пред мен е Конфуций?
КОНФУЦИЙ: – Така ме наричат… Да ви представя моите двама ученици. Ето това е Фу, най-скъпият човек, когото имам. Фу не е обикновен ученик, а част от мен самият, той винаги е съгласен с онова, което казвам, понякога дори е съгласен с онова, което казвам, повече, отколкото аз съм съгласен с онова, което казвам.
Фу мълчи с ръце в ръкавите, приведен, сякаш за да чуе по-добре хвалебствията на Учителя.
Вярно е, че той често приема думите ми прекалено буквално, но аз не му се сърдя, защото неговата буквалност ми вдъхва вяра. Фу не познава колебанията и игрите на мисълта, душата му е чиста като на дете. Аз го обичам, той не само е част от самия мен, но е и най-непокварената, най-твърдата част от самия мен!
При тези думи Фу прави тромави, но усърдни поклони, с лице блестящо от преданост към Учителя, който посочва другия спътник:
А това е Чу, моят секретар. Въпреки че и той е повече от секретар, и той е част от мен. Чу е, който записва мислите ми. Цялото негово съгласие с мислите ми е в записването, където е ненадминат.
Чу е подпрял върху едното си коляно голяма черна плоча и без да обръща внимание на околните, дращи върху нея с тънък калем.
Ненадминат е, защото надали друг някой може като него да унищожава нюансите – тези невидими паразити, които често се лепят по нашите думи. Чу е гений в тяхното отстраняване. Той приковава мисълта така, че да не може да мръдне – когато запише нещо и аз вече не мога да го променя. Чу е, бих казал, моята памет!
ЛАО ДЗЪ: – Виждам неговата всеотдайност… Със сигурност, нападне ли ви някой, той не би скочил да ви спасява, а ще продължи със същото старание да записва и виковете ви за помощ?
КОНФУЦИЙ: – Да, така е… Вие вероятно няма да одобрите такова постоянно записване… Знам, че сте се обявявали против писмеността, но за мен писмеността е… организация, внася обществен ред. Една изговорена мисъл е още нищо, тя е като лекомислена жена – всеки може тази вечер да я прегърне, утре да я презре. А основното за мисълта, както и за жената, е да се легализира… Тя може да озари с блясък и една глупост тъкмо в името на общуването. Затова аз обичам и Чу почти толкова, колкото и Фу!
ЛАО ДЗЪ: – Приятно ми бе да се запозная с вашите ученици… /покланя се на двамата/ – за жалост, аз от своя страна нямам никакви ученици, които да ви представя!
По лицето на Конфуций преминава сянка на укор, че не е оставил долу Фу и Чу и че показва нескромно едно свое предимство пред събеседника си.
КОНФУЦИЙ: – Ако знаех, вярвайте, щях да дойда сам…
ЛАО ДЗЪ: – Но не, защо…
КОНФУЦИЙ: – И още сега ще ги пратя да си отидат. Щом е така, аз не мога да стоя пред вас с учениците си…
ЛАО ДЗЪ: – Всички ви наричат Учител… Съвсем редно е да стоите пред мен с учениците си!
КОНФУЦИЙ: – Какъв учител съм аз тук, във вашето присъствие?… Та нима досега не съм се учил сам от мъдростта ви? И ако някои хора са ме нарекли Учител, то аз сега съм пред Учителя на Учителя, с други думи, сам съм ученик!
ЛАО ДЗЪ: – Но нали казахте, че Фу и Чу са части от самия вас? Не се осакатявайте тогава, като ги късате от себе си! Нека останат!
КОНФУЦИЙ: – И да останат, те ще се отдалечат на определено разстояние, така че да не чуват разговора!
ЛАО ДЗЪ: – Не, не, моля ви се! Нека останат тук!
Разбрали конфузната ситуация, в която са попаднали, Фу и Чу сами се отдалечават на определено разстояние – невидими за двамата, но открити за зрителя.
КОНФУЦИЙ: – Оттам може да чувате разговора, макар да напрягате до крайна степен слуха си. Легнете по корем в тревата!
ФУ: – Все едно не съществуваме…
ЧУ: – А в същото време присъстваме…
Чува се как Чу веднага започва да скърца с калема си.
КОНФУЦИЙ: – Е, сега вече… бихме могли да почнем.
Слънцето бавно залязва – двамата мъдри сядат един срещу друг пред колибата. Известно време те мълчат, гледат кръстосаните си нозе и се съсредоточават.
КОНФУЦИЙ: /осмелил се пръв да говори/ – Аз ви казах вече… Осмелих се да наруша вашия светъл мир, защото ме овладя нуждата да поговоря с вас, и то по много важни въпроси, по най-важните въпроси, Учителю! /вдига глава и се навежда към Лао Дзъ/ – Учителю, на всички учители, положението е тежко!
ЛАО ДЗЪ: – /налива чай в паничката пред него/ – Чух за това.
КОНФУЦИЙ: – Положението е много тежко… Едва ли някога е било по-тежко, а ние и в миналото познаваме доста тежки положения. Няколко провинции вече са напълно застрашени от глад, в други върлуват епидемии – бих могъл да ви разкажа сцени, от които косата ви ще настръхне. По крайбрежията на реките наводненията са небивали, а обратното, във вътрешността цари жестока суша. Напоителните канали, които бяха прокопани по ваше време, се запушиха, а в хазната няма средства да се почистят!
ЛАО ДЗЪ: – Лошо, наистина…
КОНФУЦИЙ: – Но още по-опасни са нравствените опустошения… Те са и по-трудно забележими. На пръв поглед престъпността в държавата не се увеличава, но всъщност са се появили нови видове престъпления – толкова префинени, че законът не ги преследва, напротив, поощрява ги. Семействата привидно съществуват, но вътре в тях връзките се късат. Хиляди огнища бавно загасват – има вече девет случая, когато деца нанасят побоища на родителите си.
ЛАО ДЗЪ: – Чух и за тях…
КОНФУЦИЙ: – Скрит мързел разяжда държавните служби – истинското изпълнение на служебен дълг вместо да бъде всекидневие, сега се смята за подвиг. Корист, разврат и себелюбие са плъзнали на всички страни. Но най-страшното, Учителю! Най-страшното е, че Реформите, за които вие пръв заговорихте и които отдавна трябваше да бъдат осъществени, не вървят както тря6ва!
ЛАО ДЗЪ: – Аз мислех, че с тях се занимава цялата държава?
КОНФУЦИЙ: – Вярно е… Но как? Те сякаш от самото начало тръгнаха в грешна посока и ето – не само че не отиваме към по-добро, а все повече затъваме. Вече е време да не се стои, а да се действа, отново да се тласнат Реформите напред, но с цялата досегашна поука по нови пътища! Затова исках да поговорим двамата!
ЛАО ДЗЪ: – И какво именно предлагате?
КОНФУЦИЙ: – Според мен, ние всички правехме една основна грешка. Без дори да си даваме сметка, ние подценявахме възпитанието!
ЛАО ДЗЪ: – Това ми е чудно. Откакто се помня, около мен за нищо друго не се е говорело толкова, колкото за възпитанието!
КОНФУЦИЙ: – Е, да… Но какво се е разбирало под възпитание? Ние, Учителю, се увлякохме в един опасен, крайно опасен принцип, за който аз отделно ще говоря по-нататък – ние си казвахме: нека първо осигурим всеки човек, нека му дадем храна, дрехи и къща, тогава той ще стане добър. Но какво излезе? Стана ли той добър?
ЛАО ДЗЪ: – Ако не е станал добър, то е, защото още не сме го осигурили!
КОНФУЦИЙ: – Уви, не само за това! Има и друго. Ние изпуснахме юздите на хората. Оставяхме ги на тяхната стихия, гордеехме се, че развиваме естествените им склонности. Тия ужасни естествени склонности! Едва ли има нещо, което да е нанесло повече вреда от тях! А ние тъкмо от тяхното развитие си направихме идеал и мислехме, че това е възпитание.
ЛАО ДЗЪ: – А кое е възпитание? Изкореняването на естествените склонности?
КОНФУЦИЙ: – Да! Ако не на всички, поне на ония, които ще определим за вредни. И за да се оправят нещата, първо трябваше възпитанието да обхване всички, без изключение, и да ги преустрои не според склонностите им, а според нашите цели, което е съвсем различно. Нашите цели да станат техни склонности! Да знаят, че ако се хранят с удоволствие, то не е, защото боговете са ги надарили със здрави стомаси, а защото са длъжни да се хранят с удоволствие. И с всичко да бъде така, всяко щастие у тях да произлиза от съзнанието за спазена норма. Това трябва да постигне възпитанието.
ЛАО ДЗЪ: – Ще може ли?
КОНФУЦИЙ: – Ще може, стига да намерим подходящи методи. Знаете ли, аз вярвам в човешкия материал, човешкият материал е изключително податлив. Нищо не е по-годно за моделиране от него, дори глината оказва повече съпротива. Това е и великото у човека, че от него можете да направите каквото поискате, че сам по себе си той не представлява нищо, той е само съд за наливане на всякаква течност! Може би най-напред такъв възглед изглежда обиден, но всъщност той е дълбоко оптимистичен… Въпросът е ние да свържем всяка човешка единица с най-ценните качества…
ЛАО ДЗЪ: – А кои са тия най-ценни качества? За старите качества ли говорите, или за нови, непознати досега?
КОНФУЦИЙ: /след кратко мълчание/ – Ако трябва да бъда откровен, говоря за старите качества. Макар че не е нужно това да се казва на хората, защото хората много държат всичко, което им се поднася, да е ново. Но вътре в себе си аз никога не съм мислил, че качествата, които трябва да се насаждат, са някакво мое изобретение. Всички те са известни в миналото. Това са нашите хилядолетни човешки качества, за тях става дума. Повярвайте ми, Учителю, аз също съм за приемствеността! Аз по цели нощи съм стоял над стари ръкописи само и само да открия ценностите, които миналото може да ни предложи. Но като казвам миналото, нямам предвид всякакво минало. Миналото също е нещо твърде неорганизирано и не може да се приеме изцяло на доверие. И в него трябва да се сложи ред. Ето защо аз го разделям на минало, което ме ползва, и минало, което не ме ползва, и се занимавам само с първото.
ЛАО ДЗЪ: – Минало, което ви ползва?
КОНФУЦИЙ: – За мен то е единственото минало. То е времето, което е текло, но е текло разумно, по такъв начин, сякаш аз съм бил жив тогава и съм го направлявал по най-верните пътища, та да ми служи сега като подкрепа и потвърждение. Всичко друго в миналото е смет, всичко друго е излишно. И изследвайки първото, правилното минало, аз, Учителю, съм стигнал до заключението, че тия най-ценни качества, за които говорим, отдавна са познати и е безсмислено ние сега да ги заменяме с други. Но до днес огромното мнозинство от хората още не ги е усвоило поради методите на досегашното възпитание. И новото, истински новото, което аз предлагам – това са тъкмо методите!
ЛАО ДЗЪ: – Слушам ви най-внимателно… Кажете и за методите!
КОНФУЦИЙ: – Преди малко вие ме попитахте дали във възпитанието влиза изкореняването на естествените склонности и аз ви отговорих, че влиза. Поне на някои от тях, които ще определим за вредни. Тия вредни естествени склонности са три. Ако не успеем да ги изкореним, все повече ще затъваме, ако успеем – ще имаме хората, каквито ги искаме. Но как да премахнем трите вредни естествени склонности – и с какви методи да възпитаваме? Остава само да се назове врагът, този триглав дракон, скрит във всяко човешко същество. Ето, аз го назовавам – името му е: Изявяване, Усамотяване, Задоволяване!
ЛАО ДЗЪ: – Изявяване, Усамотяване, Задоволяване?
КОНФУЦИЙ: /тържествено/ – Да! Нека почнем с първата глава на дракона, Изявяването!… Измежду така наречените естествени склонности има една особено гнусна, просто нетърпима: това е стремежът на човешкото същество да се изявява. Не зная дали и преди е било така, но напоследък този стремеж достигна уродливи размери. Днес всяка проява стана изява. Тенекеджията вече не прави тенекии, за да храни семейството си и да е полезен на обществото, а за да се изяви като тенекеджия. Някъде се стига до безсмислици – познавам един човек, който можеше да блее също като коза и бе безкрайно горд, понеже в цялата държава нямаше друг, който да блее по-сполучливо от него. Отива се и още по-нататък, престъпленията станаха изяви! Днес убиецът, който може с един удар да привърши жертвата си, стои по-горе от своя колега, комуто са нужни два удара. Все пак, казват, той е изявен убиец! Така целият обществен живот заприлича на състезание, на особен вид надбягване… Това трябва да се изреже като гангрена!
ФУ: /надига се от тревата към Чу/ – Аз лично бих участвал в изрязването! Чу, а ти наемаш ли се да участваш?…
ЧУ: – Да!… Като записвам кой участва, как участва и с какво оръжие…
ФУ: – По-добре е да записваш онези, които не участват…
КОНФУЦИЙ: – Ето ви първия метод на новото възпитание – да внуши на хората от малки, от съвсем невръстни още, че всяко изявяване е грях. Да бие детето, когато иска да изпревари другарчетата си, жестоко да нашари с пръчка ръката му, ако бърза да я вдигне в клас преди другите. Да забрани всякакво съревнование на личните способности, да внедри в душите едно сладострастно удоволствие при мисълта, че са могли да се изявят в нещо, а са го потиснали. В потискането да усетят величие. Да изчезне самата дума лична способност като неотговаряща на съвременния език!
ЛАО ДЗЪ: – Но това ще задържи прогреса!
КОНФУЦИЙ: – И да го задържи, ще бъде само на първо време… В началото операцията е необходима, за да не се свързва повече всяка човешка дейност с едно нахално „аз“, което да се навира в нея и да крещи името си! Разберете, аз не съм против способностите, не искам уравняване, способностите на хората винаги ще изскочат отгоре. Въпросът е да не бъдат осъзнати като способности, а като дълг. Тогава вече тенекеджията ще прави тенекии, защото е длъжен да прави тенекии. И тук е целият смисъл и цялата красота, и цялата гордост от правенето! Нищо повече! Никакво свързване на тенекиите с нахалното „аз“, никакво крещене на името! Нали знаете нашата стара поговорка – „даровитият човек е обществено бедствие!“. Много вярно, бедствието трябва да се премахне. Ние пак ще му позволим да бъде даровит, но без да му идва наум, че е даровит!
Поглежда събеседника си и понеже той не казва нищо, поема дъх и продължава.
Втората глава на дракона е Усамотяването. Тук не става дума за онова принудително усамотяване, когато човек е лишен от близки, а за доброволното усамотяване, или, както го наричат още, оставането насаме със себе си. То също се е разпространило напоследък сред нашия иначе общителен народ. Натъжи се някой – и веднага търси да се усамоти. Унижат другиго – и той се усамотява. Усамотяват се, щом ги заболи зъб, усамотяват се при нещастна любов, усамотяват се при щастлива любов, при погребения, раждания, заболявания, оздравявания, все се усамотяват! Създаде се навикът – случи ли се нещо по-значително с един човек, да го заключи в черупката си, да се отдели някъде, където няма да го видят, и там да го човърка, да го пипа, да го мирише, също като куче, което така невероятно се е завъртяло, че е стигнало с муцуната си собствената задница.
ЛАО ДЗЪ: – Това е нещо естествено…
КОНФУЦИЙ: – Това е редно, биха казали мнозина. Аз обаче казвам – редно или не, и то трябва да се изреже. И то е гангрена – не само защото също тъй раздува нахалното „аз“, а и защото насажда у човека свян. Насажда отвратителен свян, който го спира да се открие пред другите. Ако има в него радост или мъка, или нежност, той се бои да ги покаже, сякаш ще загуби достойнство. Сякаш най-голямото достойнство не е в това, че можеш да споделяш…
ЛАО ДЗЪ: – Всичко това разбирам… и все пак какво се крие долу, в дълбочините?
КОНФУЦИЙ: – Как да изкореним Усамотяването? Отговорът на този въпрос е: Като го направим физически невъзможно, като създадем една, бих казал, пълна многолюдност, едно постоянно присъствие на човека до човека. Ти да си в зрителното поле на други, и те да са в зрителното ти поле! Така ще устроим обществото, че всички, от бебетата до старците, да бъдат заедно, винаги заедно! Дори ония неща, които се смятат неприлични, и тях да правят заедно или поне да ги правят толкова близо помежду си, че да се забелязват, да се чуват, да се усещат, докато ги правят!
ФУ: – Представяш ли си, Чу?… Да се чуваме! Да се усещаме!
ЧУ: – Ние и сега го вършим така… Но от бедност! Защото живеем натясно…
ФУ: – Но не го вършим по правило!
КОНФУЦИЙ: – Тогава хората ще се отучат от лошия свян – когато си знаят всичко, няма да има u повод за свян. Тогава свянът ще бъде общ, от всекиго за всекиго, и вместо да разделя, ще сплотява. Свянът ще стане радост, като при влюбените. Ще определим и специални часове, в които хората да си разказват за всичко – и колко леко, колко волно ще се чувствуват, когато изхвърлят от душите си и последните тайни! Някои религии и по-рано са се опитвали да въведат нещо подобно с изповедта, но при тях тя е твърде несъвършена. Ние ще въведем нещо непознато досега – универсалната изповед. Ние ще разширим стаичката за изповед до границите на цялата държава…
Конфуций млъква за миг и оставя чашата, от която все още не е отпил.
Колкото до третата глава на дракона, тук много често се допускат извращения, затова бих желал да изкажа мислите си по нея. Имам предвид онази естествена склонност, която наричат Задоволяване или, както се казва обикновено, Въпросът за хляба…
ЛАО ДЗЪ: – Въпросът за хляба?
КОНФУЦИЙ: – Преди малко споменах, че нашето досегашно възпитание изхожда от един опасен принцип: стреми се най-напред да задоволи хората, като вярва, че тогава по-лесно се внедряват категориите на духа. Страшна заблуда, и при това чужда нам, защото ние я взехме от европейците и неусетно сами я разпространихме! А ако има нещо, което да е истински противно на духа, това е Задоволяването. То е като снежна топка, която все повече расте и поглъща всичко по пътя си. Веднъж задоволиш ли човека, веднъж позволиш ли му да изпита самото усещане на задоволяването, тази коварна топлина под диафрагмата, свършено е, топката започва да се търкаля безкрай. Ти ще му дадеш супа, той ще ти поиска и десерт. Ще го облечеш, за да не ходи гол, но един костюм няма да му стигне – ще изпита нужда и от втори, и от трети и вече няма да се намери гардероб в света, който да му събере всичките костюми. Задоволяването е страшна ламя, точно това е характерното за него, че то само по себе си е един парадокс: колкото по-задоволен си, толкова си по-незадоволен! И оттук нататък всички усилия отиват в това – още – и още – и още… Нахраненият човек много трудно се възпитава. Нахраненият човек не е човек, това е противочовек, чудовищна деформация на душата, срам за човешкия род! Нищо не става от него!… Ето, така стои Въпросът за хляба, или, което е същото – Въпросът за Задоволяването. И то трябва да се изкорени! Но…
ЛАО ДЗЪ: – Да се изкорени!
КОНФУЦИЙ: /с вдигнат нагоре пръст/ – Но… тъкмо тук е тънкостта. Тук е най-деликатното място в целия въпрос. Как да се изкорени? Какъв да бъде методът? Едната опасност, нахранването, е ясна. Но, от друга страна, нас ни заплашва и обратната опасност, особено сега, с глада! Ето къде е сложното! Лошо е, ако дадеш на хората достатъчно хляб, но лошо е, ако не им дадеш и никак! И гладният трудно се възпитава, както и нахраненият. Гладът също е чужд на духовното, също предизвиква деформация, води до отчаяние, подрива устоите. Ето защо ние трябва да маневрираме между двете злини. Ние трябва да потърсим път по средата, през цялото време да поддържаме една полу-нахраненост, или, ако щете, един полу-глад! Никой да не е лишен от хляб, но и никой да не e наситен с хляб. Да стане общозадължителна онази хубава сдържаност на по-възрастните, които винаги напускат трапезата преди да са се наяли – ето кой ще бъде третият метод на възпитанието…
Изведнъж се чува вик: – Учителю!… Учителю!..
ФУ: /изгубил всякакво самообладание се изправя разтреперан от възторг сред тревата/ – Учителю! Аз съм напълно съгласен с онова. което казваш. /протяга ръце, като че иска благоговейно да докосне Конфуций./ Огромна е, безкрайна е мъдростта ти дори!
КОНФУЦИЙ: /пресича го намръщен/ – Фv! Бих те помолил да не се обаждаш!
ФУ: /навежда глава/ – Прости ми, мъдрий! Но не можах да се сдържа и да не ти кажа, че мъдростта ти е безкрайна, че дори…
КОНФУЦИЙ: – Добре, достатъчно!…
ФУ: /ляга отново в тревата, така че двамата да не го забелязват/ – Няма вече, Учителю!
До него Чу е легнал по корем и само калемът му равномерно поскърцва.
КОНФУЦИЙ: /към Лао Дзъ/ – Аз говорих много, може би ви изморих. Но тези са според мен новите пътища, които ще тласнат напред Реформите.
Притъмва се и захладява. Лао Дзъ струпва борови клони пред колибата, за да подсили огъня, щом мръкне съвсем. Изглежда много стар и немощен.
ЛАО ДЗЪ: /сякаш на себе си/ – Все същото … Все същото!… Безсмислено! Изглежда… никога няма да се поправи. Но може би така трябва да бъде!
КОНФУЦИЙ: – Май сте уморен… Вече май не ви се воюва?
ЛАО ДЗЪ: – Какво да ви отговоря? Струва ми се трудно да се съглася с вас. Струва ми се, бих възразил на всяка ваша дума… Вие се явихте тук и изказахте вашите мисли, но какво може да се поправи!… И все пак… Ако положението е лошо, за това не е виновно само възпитанието. Ако възпитанието е лошо, за това не са виновни само методите. Ако дори и методите са лоши, то не значи, че трябва да се въведат обратните методи. Лично аз не мисля, че от човешкия материал можете да направите каквото поискате. Не мисля, че щастието трябва да произлиза само от съзнанието за спазена норма. Не мисля, че трябва да се изкореняват естествените склонности и че изобщо има вредни естествени склонности. Според мен естественото и вредното не могат да вървят заедно.
КОНФУЦИЙ: – Защо да не могат?…
ЛАО ДЗЪ: – Ако ме питате, хората би трябвало да се изявяват, иначе ще.престанат да бъдат хора. Те би трябвало и да се усамотяват. Не да живеят самотни, но и да имат свое кътче, за да бъдат хора. И най-сетне, пак по същата причина, те би трябвало и да се задоволяват. И то колкото може по-добре – онова, което казахте за снежната топка, всъщност е нещо хубаво. То е движението и животът! Защото аз не разбирам за какви категории на духа говорите, които да са чужди на задоволяването. Нима духът има друга работа, освен да е и незадоволен, и задоволен едновременно? И едното, и другото са еднакво категории на духа!
Откъм мястото, където е полегнал Фу, се чува скърцане със зъби. Още малко и ще мръкне. Лао Дзъ разпалва огъня.
КОНФУЦИЙ: – Да… Вашият отговор не ме изненадва, аз го очаквах и все пак хранех мъничка надежда. Уви, моето уважение към вас беше толкова голямо, че не исках да започна разговора така, както трябваше да го започна!
ЛАО ДЗЪ: – О! А как трябваше да започнете разговора?
КОНФУЦИЙ: – Учителю! /в гласа му се усеща мъка./ – Сега вече ще говоря открито. Не се сърдете, ако думите ми са остри! Учителю! /мъката в гласа му нараства/ Вие изневерихте на Реформите!
ЛАО ДЗЪ: – Така ли?
КОНФУЦИЙ: – Да, на Реформите, за които пръв заговорихте. На Реформите, които щяха да бъдат ваше дело, така че хората да произнасят името ви с вечна признателност! Знаете ли, знаете ли колко е тъжно това? Знаете ли какво сте били за всички ни? /той е сериозно развълнуван, мускулите по лицето му играят/ Даден бе начален тласък… Оставаше да се довърши започнатото. Вместо това аз с болка в сърцето виждах как вие сам се отдалечавате от собствения си път, как във вашите мисли се промъкват други мисли, които не са ваши. Или най-малкото са враждебни на мислите, които са били ваши!…
ЛАО ДЗЪ: /слага клонки в огъня/ – Но с какво точно съм изневерил на Реформите?
КОНФУЦИЙ: – Ще ви кажа… От години насам вие все повече държите на своето спокойствие!
ЛАО ДЗЪ: – Та аз никога не съм бил против спокойствието…
КОНФУЦИЙ: – Били сте! Със самия факт, че сте заговорили за Реформите, сте били! Вие знаете много добре каква огромна работа има още да се извършва. Долу хората чакат, хората страдат. Там, при тях, е мястото на всеки от нас. И там не може да има нито миг спокойствие! Спокойствието е тук, ето, край всички тия къдрави борчета, край тия пеещи рекички. А при хората, където се осъществяват Реформите, е неспокойно!
ЛАО ДЗЪ: – Аз съм на осемдесет и седем години. /забавя думите си/ Участвувал съм… в три войни… Уреждал съм библиотеки… Прокопавал съм канали… Мисля, че съм дал достатъчно, за да мога да умра тук!
КОНФУЦИЙ: – Простете, нямах предвид лично вас. Ако беше само до вас, ние бихме ви осигурили най-пълното спокойствие. Дори сами бихме насадили още борчета и бихме прокарали още рекички, така че дълго да не погасва вашият разум. Аз говоря за идеите ви. Вие, без да щете, разпространявате спокойствието. Ако слезете долу да видите своите съмишленици, сам ще се уверите. Те са се отпуснали, решили са да следват естествените си склонности. Когато им се работи – работят. Когато им се спи – спят. Когато им се пие чай – пият чай. И са доволни. Те се обзавеждат не само материално, но и душевно и вече не могат да си представят, че са нужни още много студ и кал, и лишения, и родилни мъки – че са нужни безпокойства! Сега, когато пред очите им вилнеят гладът и бедствията, те също вдигат тревога, но не защото страда държавата, а защото им се нарушава спокойствието. И, разбира се, не само че не помагат, а пречат!…
Зад тях отново се чува вик и те се обръщат. Фу пак се е изправил, този път загубил самообладание не от възторг, а от гняв. Той целият се тресе, а очите му пламтят като огньове в мрака.
ФУ: – Учителю! Кажи ми, кои пречат? Аз с тия две ръце ще задуша затлъстелите им гръкляни!
КОНФУЦИЙ: /много ядосан/ – Легни веднага в тревата, Фу!
ФУ: – Учителю!…
КОНФУЦИЙ: /прекъсва го грубо/ – Ако още веднъж те чуя, никога вече няма да те вземам със себе си!
Тази заплаха отрезвява разярения Фу и той отново ляга на мястото си. Мръква съвсем. В мрака се чува как, все така равномерно, скърца калемът на Чу – този наистина необикновен записвач.
КОНФУЦИЙ: – И не само това… Вие направихте още една погрешна стъпка. Вие изказахте мисълта, че всяко действие е безполезно, че ако някой насила напредва, друг някой винаги изостава! Когато чух това, аз просто не повярвах на ушите си. Лао Дзъ, най-мъдрият, да въздига в достойнство стоенето със скръстени ръце…
ЛАО ДЗЪ: /усетил сякаш прилив на кръв/ – Не сте ме разбрали… Бих ви обърнал внимание върху една думичка в моята мисъл, думичката н а с и л а! Аз не съм казвал, че всяко действие е безполезно. Безполезно е само действието, което се върши насила!
КОНФУЦИЙ: – Аха! Най-после влязохме в същината на разговора. А можете ли да ми обясните какво значи н а с и л а?
ЛАО ДЗЪ: – Насила значи да вършиш нещо, което е против природата на това нещо. Аз винаги съм бил за това чучулигата да хвърчи и пъстървата да плува, а не чучулигата да плува и пъстървата да хвърчи. Аз съм бил за това, ако човек може да носи чувал с десет пъпеша, да не слага в чувала двадесет, защото няма да постигне нищо друго, освен да си изкриви гръбнака. Само това съм имал предвид – да избягваме противоестественото усилие!
КОНФУЦИЙ: – Но не схващате ли, че човечеството поначало е нещо противоестествено ?
ЛАО ДЗЪ: – Не, не схващам!
КОНФУЦИЙ: – Боже мой! Та ако има някакъв враг на природата, това е именно човешкият дух. Всяка крачка, която човек е правил в своята история, той е правил насила! Той напредва, защото е чучулига, която иска да плува, и пъстърва, която иска да хвърчи; защото слага двадесет пъпеша в чувала си и благодарение на това болезнено и грозно напрягане се развива като човек. Такава е цялата цивилизация, противоприродна!
ЛАО ДЗЪ: – Защо обръщате мислите ми в абсурд? Всяка мисъл може да се обърне в абсурд, така че при обръщането абсурдът да изглежда мисъл. Като говоря за природа, аз разбирам нещо променящо се – и промяната е част от природата. И човечеството със своята цивилизация е също част от природата. Но тя трябва да върви по нейното течение, трябва да бъде лодка, която да плава надолу, по реката. Нека освен това и да гребе, за да върви още по-бързо, но да гребе заедно с течението, не против него.
КОНФУЦИЙ: – А защо не – против него!
ЛАО ДЗЪ: – Казвате напрягане – та кой ще отрече напрягането? Не е ли пълно с напрягане всичко, не е ли самият живот напрягане? И защо непременно да е болезнено и грозно? Защо това условие? Сякаш, ако е нормално и хубаво, се лишава от ценност? Не можем ли да се напрягаме, но като водата, която скача от камък на камък и пръска, и цвърчи от удоволствие? Не би ли могъл и духът да бъде вода? Ще възразите, че насилването също е право и качество на духа. Наистина, от всичко съществуващо духът има най-много права, но тъкмо затова е длъжен да не злоупотребява с тях! Той е върховният властелин, който трябва да се ограничава сам, защото никой друг не може да го ограничи. Нека властва, но да властва мъдро, което значи да не насилва.
КОНФУЦИЙ: – Добре! Но тогава бих желал да запитам кое е по-велико за духа? Нека определим ценностите! Кое е по-благородно – духът да върви по течението, както казахте, или да тръгне срещу него с пълното съзнание за това, което върши? Кое е и по-човешко? Вие съветвате, щом човек може да носи десет пъпеша, никога да не слага двадесет…
ЛАО ДЗЪ: – Не никога! Аз…
КОНФУЦИЙ: – Разбирам, разбирам… Вие искате днес да сложи десет, след шест месеца единадесет, след още шест дванадесет и така постепенно, докато накрая сложи двадесет и ги вдигне със същата лекота, с която сега вдига десетте! А аз пък искам да почне от двадесетте веднага!
ЛАО ДЗЪ: – За да си изкриви гръбнака?
КОНФУЦИЙ: – Нека го изкриви! Ако говорим за ценности, по-ценно би било да го изкриви! Аз продължавам да твърдя, че цялата наша цивилизация е създадена именно така – с непрекъснато изкривяване на гръбнака. Че за всяка придобивка е необходимо грозното и болезнено насилване. Тъкмо с това, че се мъчи да вдига двадесет пъпеша, духът е връх на вселената. И винаги такъв го желая – измъчващ себе си, напрягащ се! Има ли нещо по-възвишено от тази гледка – човешкият дух, смазан под своя товар? Ето, аз го виждам и сега, и до края на света – той лази по земята и от устата му излиза пяна.
ЛАО ДЗЪ: – И жилите му са изскочили по челото…
КОНФУЦИЙ: – И ноктите му драскат в пръста…
ЛАО ДЗЪ: – Драскат и се чупят…
КОНФУЦИЙ: – И той целият се гърчи, как само се гърчи!… Насред пътя, вече да не може да мръдне, а още да мърда! Напук на природните закони да мърда, да мърда, да мърда този дух, под своите двадесет пъпеша, като някакъв чудовищен мехур, който се е надул отвъд обема си, който един миг преди да се пръсне, толкова е надминал обема си, че и боговете се опулват от изумление.
ЛАО ДЗЪ: /губи самообладание/ – Но това е зловещо! Това е…
Той не може да довърши, защото зад тях се чува пълен с непоносима болка стон, който пронизва нощта и ги кара да настръхнат. Мъдрите скачат. Стонът идва откъм мястото, където са легнали учениците на Конфуций. Лао Дзъ грабва една главня от огъня и двамата тичат към тях. И този път Фv е станал причина да прекъснат разговора, но вече не по негова вина – ученикът е налазен от големи черни мравки.
ЛАО ДЗЪ: – Мравунякът! Разбунихте мравуняка!..
КОНФУЦИЙ: – Ставай! /опитва се да вдигне Фу, но той се строполява на тревата/ Бягай оттук!
ЧУ: – Да помогна, моля… Дайте го насам…
Тримата с общи усилия очистват тялото на Фу и когато го осветяват отблизо, гледката е покъртителна – зачервената кожа е покрита с безброй малки рани, от които се отцеждат капчици кръв.
КОНФУЦИЙ: – А защо си мълчал, глупако?… Защо не се обади навреме!… Защо не се отстрани от мравуняка?
ФУ: /гледа го предано/ – Вие ми казахте, че ако ме чуете още веднъж, никога вече няма да ме вземете със себе си, затова мълчах! Бих предпочел да умра, но да ме вземате със себе си!… По-добре мъртъв с вас, защото с вас мъртъв бих бил жив, а без вас и жив бих бил мъртъв.
КОНФУЦИЙ: /обхожда го гневен и през зъби сумти/ – Ето ви нагледен пример!… Разсъдливи хора колкото щеш – жертвоготовните, за жалост, са малко.
ЛАО ДЗЪ: /виновен сякаш за случилото се, изтичва към колибата/ – Почакайте, аз ей сега ще донеса една лечебна мac!
КОНФУЦИЙ: – Ще му мине и без нея…
ЛАО ДЗЪ: – /изскача запъхтян/ – Ето… Веднага успокоява болката. Намажи се, Фу, до утре ще ти мине!
ФУ: /взема маста, но сетил се за нещо, поглежда въпросително Конфуций/ – Аз… Щом казвате… Но мога ли?…
ЛАО ДЗЪ: – Намажи се! Намажи се!
ФУ: – Да се намажа ли наистина, Учителю?… Наистина ли мога да се намажа?
КОНФУЦИЙ: – Можеш… Намажи се!
ФУ: – Но няма ли тази мас, която успокоява болката, да успокои и мен самия? Няма ли тя прекалено да ме изнежи, Учителю?
КОНФУЦИЙ: – Няма, няма, намажи се, Фу! Ти вече прояви своята издръжливост!
Фу започва да се маже, а двамата мъдри тръгват към колибата. Лао Дзъ прави няколко крачки и се обръща. Отзад Чу се готви да заеме новото си място и той му подава горящата главня.
ЛАО ДЗЪ: – Вземи да си светиш! Така ще ослепееш в тъмното!
ЧУ: – Благодаря ви! /кланя се признателно/ Наистина бях почнал да се затруднявам. Знаете ли само как записвах едно време – работил съм в пълен мрак и никога не съм пропускал нито една буква! Но напоследък очите ми отслабнаха. Всеки .ден се моля на небето да запази зрението ми, защото зная, че ми предстои да записвам толкова още неща!
Той се оттегля и двамата мъдри отново сядат край огъня. Лао Дзъ хвърля още клони върху пламъците, за да прогони сенките наоколо, които се сгъстяват.
КОНФУЦИЙ: – И така… Бяхме стигнали до истинското величие на духа, до неговия стремеж да се надуе отвъд обема си. Вашето възражение беше, че това било зловещо…
ЛАО ДЗЪ: – Може би думата е твърде силна… Но вие нарисувахте такава картина, че тя ме ужаси, особено с тия нокти, които драскат в пръстта и се чупят! Ако има нещо, което не мога да понасям, това е да се чупят ноктите!
КОНФУЦИЙ: – Напротив! Както казах вече, то е възвишеното, защото чрез него се отхвърля природата. И аз трябва да ви заявя, че не си представям бъдещите осъществени Реформи като някакъв живот близо до природата. Стига вече с тия старомодни утопии – весели мъже и жени, които ще работят на чист въздух, а после ще тичат по ливадите и ще берат букетчета! Не, времето на пъстрите крави отдавна мина! Сега ние навлизаме в нова ера, твърде много се размножиха хората и твърде скъперническа стана земята, за да правим от бъдещето пасторал! Вярвайте ми, то няма да прилича на вашата гора, не този е идеалът!
ЛАО ДЗЪ: – А какъв е идеалът?
Конфуций се надига, така че светлината на огъня озарява лицето му – лице на мечтател или дори на луд; той размахва ръце и широките ръкави на дрехата му се отпускат като ранени птици – нещо чуждо на досегашната стилна чистота в неговите движения.
КОНФУЦИЙ: – Какъв е идеалът ли ?… О, аз го сънувам, денем и нощем! Един утрешен свят, който да бъде… като градина! Един свят-градина! Градината – истинският китайски символ, представяте ли си я? Не отделна, а всеобща – подредени лехи, избрани цветя, алеи, окръжности и четириъгълници… Красиво! Да, и тя е взела от природата, но твърде малко – тя е дух, защото е геометрия, докато в природата няма геометрия! Да превърнем света от хаотичен в геометричен – ето идеала!
ЛАО ДЗЪ: /надига се насреща му/ – Аз пък не ща този ваш идеал! И повече от градините обичам гората, която отрекохте!
КОНФУЦИЙ: – Гората е хаос!..
ЛАО ДЗЪ: – Не е хаос! И гората прави подбор.
КОНФУЦИЙ: /смее се/ – Естествен подбор!.. Няма ли най-сетне край тази естественост? Ние ще въведем друг подбор, изкуствен. Ние, ако решим, можем и да отсечем големия дъб, за да дадем път на храстчето, което се задушава отдолу! Ако решим, казвам! Ние ще определяме кое да живее. Послушаме ли вас, то значи да оставим на мира и пепелянките, и отровните гъби! Те са все от вашата гора. Не, не ни обърквайте, много нещо има да се чисти на тази планета! И аз мечтая за времето, когато всички хора ще са обединени в огромни армии, армии от чистачи! Те ще водят непознати досега войни. Една война – и няма пепелянки, друга война – и няма отровни гъби, трета война – и… да кажем, изчезнат мухите!
ЛАО ДЗЪ: – А друго не мислите ли да почиствате? Освен мухите?
КОНФУЦИЙ: – Аз ви казах. Цялата планета! Първо ще започнем от човешките души, ние вече говорихме за възпитанието! Там има много бурени, които трябва да се изтръгнат! А след това… ще минем и нататък. Когато бъдем готови…
ЛАО ДЗЪ: – Готови за какво?
КОНФУЦИЙ: /надига се и огънят отново озарява лицето му/ – Слушайте! Само ние можем да свършим тази работа! Вие знаете, вие сам сте ни говорили някога, учили сте ни да не се затваряме само в собствените си граници, а да мислим за всички…
ЛАО ДЗЪ: – Да. Говорил съм…
КОНФУЦИЙ: – Ето, за това става дума. Да помислим за всички! Въпреки че сме още далече от целта, въпреки че сега бедствия разтърсват страната ни или тъкмо поради това! Няма друг. Просто няма друг! Аз предприех специални пътувания, обиколих почти цялата земя, за да се уверя. Няма! В нашия континент всички други държави или са потънали във вековна дрямка, или едва сега се излюпват. Всички те, при малко превъзпитание, ще вървят с нас. Остава една тежка работа!
ЛАО ДЗЪ: – Да? Коя е тя?…
КОНФУЦИЙ: – Европейците! Отначало аз се надявах, че и те ще могат да се превъзпитат. Уви! Цяла година съм обикалял тия нищожни по размери, а толкова объркани страни – впечатленията ми са потискащи! Всички недостатъци, които при нас сега се проявяват, при тях са нанесли чудовищни поражения. Робство, егоизъм, лицемерие, бездушие, животински стремеж да се задоволяват… Не, туморът е израсъл прекалено много! Твърде дълго са живели те в своето блато! Наистина и там се срещат хора, близки до нас, но сякаш някакъв каприз на съдбата ги е обрекъл да се появят по ония места, а не тук – хора, които, ако са родени в Китай, биха били образцови наши съотечественици. Но те не са достатъчно, за да се опрем на тях. Затова…, затова трябва да се реже с нож!
ЛАО ДЗЪ: – Какво?
КОНФУЦИЙ: – С нож, с нож!.. Да се оперира туморът.
ЛАО ДЗЪ: – Вие искате да изтребвате цели нации като вашите мухи?
КОНФУЦИЙ: – Принуден съм…
ЛАО ДЗЪ: – Не,това е прекалено… И аз съм се обявявал против много неща в европейците, но да искам унищожаване на виновни… и на невинни!…
КОНФУЦИЙ: – Там няма невинни! Там всички носят вина за това, което са. Разберете, аз не го желая от кръвожадност, принуден съм. Няма кой друг! И да не искаме, пак ние трябва да се заемем. Повтарям ви, Европа е съвършено изгнил материал, оставим ли го, той само ще пръска зараза! Трябва да мислим за всички!
Лао Дзъ се изправя, Конфуций също. Двамата застават един срещу друг до отслабващия огън.
ЛАО ДЗЪ: – Чуйте ме, мой скъпи посетителю! Най-добре е да свършим с тази комедия! Не ви ли е ясно, че всичко, което казвате, ми е дълбоко противно!
КОНФУЦИЙ: – Да, забелязах…
ЛАО ДЗЪ: – Тогава какво искате от мен?
КОНФУЦИЙ: – Искам…
ЛАО ДЗЪ: – Съгласие няма да постигнем! Какво повече? Аз съм се оттеглил тук – един старец, който не желае да безпокои никого. Вие сте долу, при хората – имате си свои мисли, имате свои ученици и слава…, и влияние! Защо дойдохте тук?
КОНФУЦИЙ: – Аз не държа на вашето съгласие… На вашето пълно, убедено съгласие аз не държа. И не за съгласие съм дошъл, а за споразумение. Останете си с вашите разбирания, мислете си каквото щете, но нека се споразумеем! Какво искам от вас ли? Искам подкрепа!
ЛАО ДЗЪ: – Подкрепа?
КОНФУЦИЙ: – Един миг! /вижда, че Лао Дзъ прави нетърпеливо движение/ – Един миг да ви обясня!
ЛАО ДЗЪ: – Какво искате, питам?
КОНФУЦИЙ: – Вижте… Да погледнем реално на нещата! Вашата школа загива. Вие сте се оттеглили, долу хората все по-малко се интересуват от вас. Вие от практическа гледна точка не представлявате сериозна сила и аз мога да мина спокойно и без вас…
ЛАО ДЗЪ: – Какво, по дяволите, искате тогава?
КОНФУЦИЙ: – И въпреки всичко вие можете да ме подкрепите, от което и двамата ще спечелим… Аз ви казах, че за мен сте били пример, аз и сега се смятам донякъде за ваш приемник. Ето какво искам – да остана ваш приемник, да бъда продължител на вашето дело и тази връзка да се узакони пред всички!
ЛАО ДЗЪ: – Защо?
КОНФУЦИЙ: – Защото, както ви споменах в началото, аз също съм за приемствеността. Приемствеността е необходима, тя респектира хората, създава им чувство за трайност. Хората обичат тия неща: да говорят за предците си, да си правят родословни таблици. Лунг роди Сунг, а Сунг – Тунг. Аз съм длъжен да се съобразявам с това. Не бих искал да произлизам от нищото, то би разклатило вярата в мен. Аз също имам нужда от родословна таблица – тази таблица ще бъдете вие! Лao Дзъ роди Конфуций! Единият повдигна въпроса за Реформите, другият ги осъществи – този преход ще доведе хората до необуздан възторг, ще придаде двойна сила на всяка дума, която им казвам. Ето защо съм дошъл! Вие пак си поддържайте разбиранията, но пред другите ме обявете за ваш наследник! Недейте отказва! Знаете ли какво ни чака двамата, ако се съгласите?
ЛАО ДЗЪ: – Охо! Сега вече ви виждам целия, сега вече…
КОНФУЦИЙ: – Елате с мен!… /протяга напред широките си ръкави/ – Елате! Да оставим теоретическите разногласия! Не разбирате ли, че няма кой друг, че трябва да мислим за всички ?
ЛАО ДЗЪ: – Виждам ви… Най-после дълбочините изскочиха!
КОНФУЦИЙ: – Елате, аз съм премислил цялата работа!… Ще слезем долу, ще идем при княза. За него ще бъде безкрайно щастие да му дойдат такива съветници! И той ще ни слуша, ще ни слуша за всичко. Ако не – ще идем при други, при трети, ще си намерим послушен княз. И навсякъде след нас ще вървят нашите верни ученици, нашата растяща армия! А като влезем веднъж в двореца… Знаете ли, в историята има такива случаи, когато владетелят завещава държавата си не на своя син, а на любимия си съветник! Следвате ли мисълта ми ? Тогава… Да, тогава ще дойдем ние! О, досега мъдрите само са обяснявали света, а работата се състои в това… те да го завладеят. Виждате ли какво ви предлагам?
ЛАО ДЗЪ: – Виждам, целия ви виждам!…
КОНФУЦИЙ: – Предлагам ви всичко! /вика възбуден, като описва огромен кръг с ръкавите си/ Всичко! Ние ще обединим тази нещастна страна! После – голямата задача! О, тя е наша, тя е в ръцете ни!
ЛАО ДЗЪ: – Коя е тя?
КОНФУЦИЙ: – Свръхимперията! Нали досега ви говорих все за нея, нали ви я наричах с толкова нежни прозвища – любимата жена, всеобщата градина, очистената планета, идеала, мечтата на най-големите умове! Цялото под един скиптър! Мнозина са се опитвали да го постигнат и преди, но са пропадали. И знаете ли защо?
ЛАО ДЗЪ: – Защо?
КОНФУЦИЙ: – Да оставим другите причини, една е основната. Били са малко! Просто са били недостатъчно. Всички завоеватели са тръгвали с малочислени отряди, завземали са грамадни територии, но са се удавяли – ставали са една десета, една стотна, една хилядна от подчинените си.
ЛАО ДЗЪ: – А ние?
КОНФУЦИЙ: – Ние за първи път в историята получаваме най-важното предимство – че сме много! Та ние сме почти половината човечество! Кой може да ни удави, нас? Океана? Затова нашата свръхимперия ще възтържествува – първа и единствена. Оставете всички философии, всички глупости, признайте ме за свой наследник и ние ще бъдем отгоре, двамата! Лao Дзъ роди Конфуций! /сграбчва събеседника си за раменете/ Разбирате ли? Двамата! Отгоре!…
ЛАО ДЗЪ: – Махнете се! /отскача гневно назад/ Махнете се и не ме докосвайте! Ах, какво чудовище! Не съм виждал нищо по-ужасно от вас! Вие сте луд! Вие сте жесток! Вие сте…, вие сте грозен!
КОНФУЦИЙ: – Грозен? /за миг остава с отворени уста, а после се разтриса от нервен смях, който прозвучава като ридание/ Грозен? Сили небесни, чувате ли го? Грозен!
ЛАО ДЗЪ: – Грозен сте, да! И вие, и мислите ви!
КОНФУЦИЙ: – Не, не, това е невероятно! /продължава да се смее/ Грозен! Ах, тия естети, тия деца на борчетата и рекичките! Аз говоря за най-страшните въпроси на епохата, той ми заявява, че съм грозен! И аз, и мислите ми! Като че съм ги подбирал по красота, като че самият живот не ме е довел до тях!
ЛАО ДЗЪ: – Не ме интересува!
КОНФУЦИЙ: – О, не! Трябва да ви интересува! Слушайте, какво си мислите вие? Вие ме смятате за едностранчив, за фанатик. Гнусите се от мен, защото искам да чистя злото. И, ако трябва, затова ще омърся ръцете си. Вашата чистоплътност потреперва при самата дума чистене! Вие се отдръпвате в ужас, защото ви каня да участвате в най-възвишената човешка мечта! Грозен? Да, на вас ви е лесно, но знаете ли от чие име ви говоря аз, защото аз не ви говоря само от мое име? Знаете ли откъде идвам и какъв ад нося в душата си ?
ЛАО ДЗЪ: /гледа го втренчено/ – Ад… Душа!..
КОНФУЦИЙ: – Аз ви казах и в началото… Мога да ви разкажа такива сцени, от които ще ви настръхне косата! Ако сега си затворя очите, долу, край големите реки, виждам разчекнати пръсти да стърчат от тинята – това са ония, които не са имали сили да избягат, когато водата е придошла! Виждам шествие от люлеещи се хора – те вървят през пустинята и падат, защото не могат да намерят нищо за ядене, и вият така, че дори вълците се стряскат от техния вой! Виждам жълти майки, чиито увиснали гърди са сухи като пясъчни чували, виждам деца с подути от воднянка кореми, сложени им сякаш от някой мръсник, за да се изгаври с останалата им слабост. Виждам цели села, които нападат брезичките, малките крехки брезички, и със зъби ръфат кората им, за да залъжат горящите си стомаси… Ето това е, Учителю мой, това е Китай, това е Азия, великата майчица! От тяхно име ви говоря аз! И когато ви казвах, че са нужни нови пътища, и когато ви обяснявах какво трябва да бъде новото възпитание, и когато упреквах вашето спокойствие, и когато твърдях, че великото е в потискането на природното, и когато ви рисувах моя идеал, и когато ви приканвах да прочистим света и да изградим нашата свръхимперия, то беше все от тяхно име! Какво ще ми разправяте за грозота! Не виждате ли, че въпросът е на живот и смърт, че ние нямаме избор! Или – или! И не се гнусете от мен, защото да се гнусите от мен, значи да се гнусите от бедния ни умиращ народ, от кроткия ни, тъжния ни, безкрайно добрия ни народ! Аз не съм маниак, който бълнува за световно господство! Аз го искам наистина, искам го от цялото си сърце, но по необходимост! Моят стремеж е моя принуда. И защо ме упреквате, че съм жесток? Защото, ако осъществя плановете си, ще върна кърмата на майките и няма да има гладни шествия, и вой, и ужаси? Жесток? Напротив, не съм ли аз най-човечният?
ЛАО ДЗЪ: – Не! Не, не, не! Тук вече не можете да ме подведете! Вие не сте човечен!.. Не сте човечен!.. Аз цялата вечер почти не говорих – струваше ми се недостойно, струваше ми се дори, че нищо не може да се поправи! Но вие ме предизвикахте и сега вече ще говоря, сега не мога да не говоря, трябва да ви кажа някои неща, и не само на вас. Не! Трябва изобщо да се кажат някои неща! /Лао Дзъ е станал неузнаваем, сякаш бремето на годините му е изчезнало и подскача от възбуда като състезател, когото току-що са пуснали срещу противника/ Вие не сте човечен! Кого искате да мамитес тия картини на гладните? О, аз зная това, което казвате, зная го – аз също съм го виждал и съм обезумявал, защото не съм могъл да помогна на всички. И все пак съм помагал, с каквото съм могъл, съм помагал. Добре, нека накрая не съм издържал, нека съм напуснал поста си. Това е моята вина, показал съм се слаб, добре! Но вие, вие нямате право да ме обвинявате от тяхно име!
КОНФУЦИЙ: – Защо?
ЛАО ДЗЪ: – Защото не сте с тях! Защото не ги обичате!
КОНФУЦИЙ: – Аз ли не ги обичам?
ЛАО ДЗЪ: – Не, не ги обичате! Жив човек вие не можете да обичате! Вие можете да обичате само представи, и то свои представи! Защо лъжете и себе си, и другите, че това е човечност? Какво мислите – че искате да спасявате хората, реалните, дишащите хора, от гладна смърт? Не, те вас не ви интересуват! Вие и сега се разпалихте, когато ми описвахте как загиват, вие се въодушевихте, вие се трогнахте, защото си ги представяхте, но ако бяхте ги видели в действителност, бихте се трогнали много по-малко. Не на гладните съчувствате вие, а на вашата представа за гладните! Вашето умствено построение на човека ви е мило, не истинският човек – този, когото можеш да пипнеш, да помиришеш, да говориш с него, да се скарате, да се сприятелите… Какво значи вашето прочистване, вашата свръхимперия – знаете ли колко бъдещи трупове ще докарате? И няма ли да бъдат тия трупове повече от труповете, които е съборил гладът, няма ли помощта да излезе по-страшна от бедствието? Но тази сметка не ви засяга. За вас човешкото е цифра – изваждате, прибавяте, важна е цифрата. Само че и тя всъщност не съществува, и тя е във вашия мозък, всичко е във вашия мозък. Само вие съществувате и вашият мозък, и… безграничната ви жажда за мощ! И да говорите от името на хората, да се представяте за техен пълномощник, вие, който сте готов да ги жертвате тъй леко, както и да ги спасявате, това е фалшификация!
КОНФУЦИЙ: – Нямате право!.. Вие нямате право да съдите…
ЛАО ДЗЪ: – Фалшификация! /надвиква го/ Аз казах, жив човек вие не можете да обичате, цялото ви съчувствие е маска. Вие сте един измамник, който експлоатира човечността, от този рудник вие вадите злато за свои цели. И вие свършихте там, където трябваше да свършите – при свръхимперията, там бяхте чист, истински!
КОНФУЦИЙ: – Не сте ме разбрали! Учителю… /безпомощен/ Не сте ме разбрали…
ЛАО ДЗЪ: – О, аз ви слушах внимателно, през цялото време ви слушах внимателно. Нищо от онова, което казахте, не беше случайно. Всяка ваша дума се навързваше, за да ви покаже накрая цял. Казвате, че сме нямали избор! Тежкото положение ви тласкало към световно господство! Гладните!… А помните ли, когато отначало говорихте против Задоволяването, че то било опасност! Тогава пак стана дума за глада. Той, казахте, бил другата опасност! И помните ли защо според вас бил другата опасност? Защото подривал устоите. Подривал устоите! Ето за какво се грижите вие, за устоите! Не че хората умират, не че има болка и гибел, а че може да ви се попречи на плановете – да не се разпадне държавата, същата тази, която се надявате да получите в завещание от вашия княз! Не борбата с глада ви тласка към световно господство, а обратното, борбата за световно господство ви принуждава да се занимавате с глада. И какво предлагате? Какво спасение носите на гладните?
КОНФУЦИЙ: – Храна! Сигурност! Изобилие!
ЛАО ДЗЪ: – Не, вие сам го казахте – полу-глад! Да се маневрира между двете опасности – ето как се изразихте. На същите ония майки, с изсъхналите гърди, които така трогателно описахте, вие щедро ще разрешите да си налеят мляко в едната гърда. Другата ще си остане изсъхнала. Защо? Защото Задоволяването било вредно за духа по висши нравствени съображения. Но може би и по други съображения, освен нравствените? Може би Задоволяването също ще попречи на плановете? Нахранени хора по-трvдно ще се вдигнат да прочистват планетата, пълните им стомаси ще натежат! Съгласен ли сте? Това вие сам го загатвате, не съм го измислил аз!… Това е вашата човечност!…
КОНФУЦИЙ: – Виждам… Разбирам… Не сте ме разбрали!..
ЛАО ДЗЪ: – И след това, помните ли какво казахте против другата глава на вашия триглав дракон, Изявяването? Че то било най-гнусната човешка склонност, нетърпима в гнусотата си! Това също произлиза от вашата невъзможност да обичате жив човек, защото какво е живият човек и какво е за обичане в живия човек, освен изявите му? Другото е онова, което остава, след като човекът е изчезнал, и което на вас е така скъпо – представата за човека изобщо! С изчезнали човеци искате да населите вие тази земя, с изчезнали и униформени, все според вашата представа. Но като казвам униформени, нещо ми идва наум – не ви ли трябват също за войници те, тези неизявяващи се хора, а? Не се ли намесват и тук плановете, освен нравствените съображения? Та ставаше дума за човечността!…
КОНФУЦИЙ: – Стига!../прави опит да го прекъсне/ Спрете!…
ЛАО ДЗЪ: – А помните ли какво казахте и срещу последната глава на дракона, Усамотяването? О, на пръв поглед то беше извънредно човечно – вие се обявихте против откъсването, против заключването в себе си! Кой човеколюбец не би се съгласил с вас, кой не би искал хората да бъдат заедно, да се търсят, да се докосват помежду си, да са винаги братя и спътници? Кой би отрекъл, че единственото истинско богатство на човека, ако щете дори единствената истинска изява на човека, това са отношенията му към другите? Но защо вие, който така страстно защищавате общността, всъщност сте най-самотният? Защо вие, който сте против затварянето в черупката, сте и най-затвореният?
КОНФУЦИЙ: – Не съм самотен!… Как разбрахте и че съм затворен?..
ЛАО ДЗЪ: – Аз ви наблюдавах, вие сте безнадеждно самотен и затворен, от вас вее звезден студ. Дори с най-близките си хора нямате човешки допир, те не проникват до вас. Вашите дълбочини не се показват – пазят се, винаги враждебни и мнителни. И каква е тази общност, която искате да въвеждате, тази многолюдност, това постоянно присъствие на човека до човека – защо по някакви чудни пътища то напомня за казарма? Постоянно присъствие – вие си въобразявате, че с него и следенето на многото очи, и отнемането на отделното кътче ще убиете самотата? Напротив – само ще я засилите! Никъде тя няма да вирее така, както във вашия измислен мравуняк, защото той не ще бъде действителна общност, а ваше построение.
При думата „мравуняк“, Фу отскача уплашен от мястото и повдига дрехата, за да огледа раните си.
ФУ: – Мравуняк ли?… Не искам тази мас!… От нея се вбесявам!…
КОНФУЦИЙ: – Фу, отново ли!…
ФУ: – Учителю! Боли ме… Тази мас не е лечебна…
КОНФУЦИЙ: – Върни му я тогава!
ФУ: – Ще му я върна! /дотичва и като оставя кутийката пред Лао Дзъ, чинно се оттегля./
ЛАО ДЗЪ: – От всеки един вие искате да направите подобен на себе си – винаги най-затворения! И когато е заедно с останалите, и когато следи, и го следят, и когато се изповядва – колкото по-обществен, толкова по-затворен! Вие сте му отнели кътчето и с това сте му отнели всички кътчета – той няма връзка със себе си и затова няма и връзка с другите. Щом не може да се уедини, когато поиска, той не може и да се присъедини, когато го заставят… И на всичко отгоре ми говорите от името на великата майчица Азия! Защо? Азия е хилядолетната съпруга на онзи, който даде огъня, а вие сте хлад и тъмнина, целият сте хлад и тъмнина!
КОНФУЦИЙ: /хваща се за главата/ – Хлад… Тъмнина… Господи, как съм разбран!…
ЛАО ДЗЪ: – По същия начин вие не сте за Реформите, макар че пристигнахте тук и поведохте разговора пак от тяхно име… През цялото време вие ми споменавахте „нашия дълг“, „нашите пътища“, „нашата цел“, като че ние имаме една цел. Което за мен е цел, вие сте обърнали в средство, и наопаки. Затова – преследвайте вашата цел, а аз ще преследвам моята. Наша цел няма! Аз исках Реформите, за да бъдат щастливи хората, а за вас те са мост към властта!… Да, вярно е, че отвсякъде са надошли бедствия и че това ви е накарало да дойдете при мен! Но вие, който мислите, че сте изход, не забелязвате ли, че сте само другото лице на същите тия бедствия?
КОНФУЦИЙ: – Според вас излиза, че не съм спасителят от кризата, а самата криза!
ЛАО ДЗЪ: – Не сте спасителят!… О, сега, едва сега разбирам напълно и вашия възторг пред неестественото, пред изкривяването на гръбнака!… Знам, вие усещате, вие сте достатъчно проницателен и дълбоко в себе си усещате как ще завърши цялата работа! Затова се стремите теоретически да осмислите края!… Във вашата противоестествена душа той буди противоестествена наслада. Наслада от сгромолясването! Какво може да донесе едно дете на катастрофата, освен още по-голяма катастрофа?
КОНФУЦИЙ: /крещи/ – Но стига! Млъкнете най-сетне… Сега ще ви кажа…
ЛАО ДЗЪ: – Не, няма да млъкна! Обратното, оттук нататък ще говоря. Аз ви благодаря за срещата, вие наистина бяхте прав – прекалено рано се отдадох аз на своето спокойствие! Отпуснах се тук, в тази планина, вцепенила ми се беше волята, но никога не съм предполагал, че ще се яви подобно чудо. Никога не съм предполагал, че ще изскочат такива бедствия и най-напред вие, първото и основно бедствие! Вярно е, че ни чака много работа долу, при хората, че мястото на всекиго от нас е там, в труд и борба! И въпреки че съм стар, отсега аз пак ще се боря! Ще сляза при хората и ще се боря за истинските човешки цели срещу вас, ще се боря с цялата си сила преди всичко срещу вас…
Тук за последен път разговорът им е прекъснат от Фу. В тъмнината гласът на ученика прокънтява като глас на безумец.
ФУ: – Това няма да пишеш! Чуваш ли, това няма да пишеш…
От огъня е останало само жар, но главнята, която Лао Дзъ е дал на Чу, все още припламва и на нейната светлина двамата мъдри виждат странна сцена. Фу се е нахвърлил върху Чу и дърпа плочата му, а Чу отчаяно се защищава и не иска да я пусне.
ЧУ: /опитва да се освободи/ – Остави ме! Махай се! Пусни ме!..
ФУ: – Това няма да записваш, разбираш ли? Няма да записваш тия долни клевети, тия необосновани нападки!
ЧУ: – Остави ме, ти казвам! Аз трябва да запиша всичко, аз съм длъжен да запиша всичко…
ФУ: – Не си длъжен! /дърпа плочата/ – Напротив, длъжен си да се бориш с клеветите! Ти си ученик на Учителя, как можеш да записваш мисли, които са против Учителя! Ти нямаш право да оставаш безпристрастен към онова, което записваш! Дай ми плочата! Чуваш ли, дай ми плочата да изтрия мръсните слова на този предател!
ЧУ: – Това не е твоя работа! Остави ме, ти казвам! Не е твоя… работа!
ФУ: – Не може да се записват мислите на предателите!
ЧУ: – Всичко това трябва да се записва! Ние трябва да познаваме и мислите на предателите, за да воюваме с тях!
ФУ: – Няма защо да ги познаваме! По-добре ще воюваме с тях, ако не ги познаваме, така душите ни ще останат по-чисти! Дай ми плочата! Нещастнико, дай ми плочата!
Като вижда, че не може да я изтръгне насила, Фу скача като тигър върху записвача. Скокът му е изумителен, като се има предвид, че допреди малко той е страдал от ухапванията на мравките. Чу загубва равновесие. Двамата падат на земята и, вкопчени, се търкулват надолу по склона.
ЧУ: – Плочата ми! Записа ми!… Остави ме!..
Чуват се шумът на падащите им тела, пукот на клони и храсти, викове, охкания и проклятия. Пристига и ехото: Оста-ви ме! Остави мееее! Ааааааа… После всичко затихва. Конфуций, който безмълвно е наблюдавал цялата схватка, се обръща към Лао Дзъ. Той е възвърнал напълно самообладанието си и лицето му изглежда така, както в началото на разговора – без никакъв израз.
КОНФУЦИЙ: – Време е да си отивам… Жалко, аз все се надявах, че ще постигнем разбирателство!
ЛАО ДЗЪ: – Да постегнем какво?…
КОНФУЦИЙ: – Всичко е ясно! Простете ми още веднъж, че наруших вашия светъл мир! Сбогом!
Той се покланя три пъти, както при пристигането си. Но сега полите на дрехата му не падат надолу, гладко и стилно, излети както преди, сякаш от метал.
ЛАО ДЗЪ: /прави също три поклона/ – Сбогом!
КОНФУЦИЙ: – Сигурно няма да се срещнем повече… Сбогом!
ЛАО ДЗЪ: – О, не, ще се срещнем… Още много пъти ще се срещаме, дори когато няма да има и прах от нас. Ще се срещаме до края на света!
Конфуций не казва нищо повече, извръща се и тръгва по пътеката да търси своите пропаднали в ниското ученици. Лао Дзъ постоява малко и се насочва изведнъж решително към колибата, като че там го чака нещо важно и неотложно. Но ето че Конфуций се връща. Вдига изпадналата от ръката на Чу едва мъждукаща главня и като духа в нея, опитвайки да я разпали, изчезва отново в мрака.
ЕПИЛОГ ВЪРХУ ЕКРАНА НА НЕБЕТО:
Така завършила срещата между двамата най-мъдри. Спорът с Конфуций толкова разтърсил Лао Дзъ, че променил цялото му дотогавашно съществование. Още същата сутрин той слязъл до най-близкото селище, доставил си хартия, туш и четчици и за първи път в живота се заел да пише книга, в която да изложи своите мисли. А когато я завършил, напуснал планината и тръгнал надолу, към хората, за да я разнася, да я чете, да се бори срещу бедствията и с нова мъдрост да говори за всичко, за което е говорил преди.
Конфуций също написал не една, а четири книги, наредили се между Свещените. Славата му растяла и много от нещата, които искал, той успял да постигне. Станал дори придворен мъдрец на самия княз… По-късно наследниците на княза направили от учението му задължителна вяра в цялата държава и го почитали векове наред. Но дошла друга династия с други князе, които отрекли Конфуции, защото искали да бъдат различни. Тогава се върнали последователите на Лао Дзъ. И тяхната вяра била задължителна в цялата държава. Сетне дошла трета династия, и четвърта, и пета… И те се редували така, че ту едните, ту другите се радвали на почит…
А колкото до Фу и Чу, единствените свидетели на срещата, техните имена повече не се споменават. Нито в Свещените, нито дори в обикновените книги.
© Борис Христов
ЦВЕТАН СТОЯНОВ /1930 -1971/ е писател, философ, литературен историк и преводач – един от най-изявените представители на интелектуалния елит в България; „всестранно подготвен – по думите на Тончо Жечев – за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи…“ Автор е на книгите: Нишките, които се прекъсват (1967), Мъдростта на древните митове (съавт. Здравко Петров) Броселиандовата гора (1973), Геният и неговият наставник (1978), Невидимият салон (1978), Съчинения в два тома (1988) и др.
БОРИС ХРИСТОВ е автор на книгите Вечерен тромпет (1977; 1979), Честен кръст (1982), Бащата на яйцето (1987), Сляпото куче. Долината на обувките (1990), Думи и графити (1991; 2002), Крилете на вестителя (1991), Смъртни петна (1991), Думи върху други думи (1992), Вечерен тромпет. Честен кръст (2000), Поезия (2004), Спомени за хора, камъни и риби (2013), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които Български разкази на ХХ век (1995), Народни писмена (1995), Веда Словена (1998) и много други.
