Начало Книги Изборът Китай в десет думи
Изборът

Китай в десет думи

Ю Хуа
19.04.2024
926
Ю Хуа, фотография Ю Хайгуо

Откъс от книгата на китайския писател, познат у нас с романа „Живи“, преводът отново е на Стефан Русинов, изданието – на „Жанет 45“.

Есеистичният сборник на Ю Хуа „Китай в десет думи“, създаден през 2011 г., се занимава с щекотливи за китайската политическа реалност теми, например потуления от Комунистическата партия инцидент на площад „Тиенанмън“ от 4 юни 1989 г. или наследството на Културната революция, което се проявява в съвременната китайска политика, в икономиката и обществото. Това е единствената книга на Ю Хуа, която не е официално публикувана в Китай и в оригинал се намира само в тайванско издание.„С красиво разказване, внимателна аналитичност и на места лична смелост в тази книга Ю разкрива тъмната страна на китайското икономическо „чудо“, пише за книгата Стивън Пул от „Гардиън“. „Улавя самата сърцевина на това какво означава да бъдеш китаец. Ако си мислите, че познавате Китай, тази книга ще ви накара да размислите. Ако ли пък не го познавате – тя ще ви обрисува една страна, която не прилича на нищо, за което сте чували от пътешественици или което сте прочели в новините“, е мнението на Мелани Къркпатрик от „Уолстрийт Джърнъл“.
Ю Хуа е роден през 1960 г. в гр. Ханджоу в семейство на хирург и специалистка по вътрешни болести. На 18 години, след като завършва средно училище и не намира достатъчно амбиция да продължи в университет, е разпределен като помощник в стоматологичен кабинет. Там разбира, че не става за лекарска работа, и решава да се захване с писане. В началото на 80-те Китай тъкмо излиза от крайния тоталитаризъм на Културната революция при Мао Дзъдун. Както казва Ю Хуа в едно интервю, тогава „проза се пишеше по един и същи начин“ и „литература практически не съществуваше“. На фона на либерализирането на социалната и културната обстановка се появяват ранните му разкази – изпълнени с насилие, хаос и абсурд, те го поставят в челните редици на авангардно течение, което със своя стремеж да подложи на съмнение закостенелите културни и човешки норми оказва силно влияние върху литературната среда. Първият сборник на Ю Хуа, „На осемнайсет заминах надалеч“, излиза през 1989 г. в поредицата „Нови звезди“ на издателство „Писател“, където дебютират Мо Йен, А Чън, Цан Сюе, Ма Юен, Гъ Фей. Две години по-късно излиза вторият му сборник, „Нещо инцидентно“, след което Ю Хуа съзнателно преориентира стила си от експеримента към реализма, а литературният му фокус се премества от жестокостта към състрадателността. Вследствие на тази промяна се появяват трагично-реалистичните романи „Викове под ръмежа“ (1991), „Живи“ (1992) и „Сю Сангуан продава кръвта си“ (1996). За кратко „Живи“ става един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над 15 млн. екземпляра. С екранизацията му през 1994 г. режисьорът Джан Имоу печели Гран при от кинофестивала в Кан. На български романът е издаден от „Жанет 45“ през 2020 г. През 1999 г.се появява третият и последен засега сборник с разкази на Ю Хуа „Момчето в сумрака“, последван от още два романа – „Братя“, излязъл в две части през 2005 г. и 2006 г., и „Седмият ден“ от 2015 г. Ю Хуа пише също така кратки есета, мемоари, очерци и литературни лекции, които са събрани в няколко сборника. За кратко време е и колумнист на Ню Йорк Таймс, където пише по множество въпроси, табуизирани от китайските власти. Живее със семейството си в Пекин.

„Китай в десет думи“, Ю Хуа, превод от китайски Стефан Русинов, оформление Милена Вълнарова, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

Минали бяха седем години от началото на Културната революция и обичайните до неотдавна кървави боища и варварски изземвания бяха приключили, сякаш дори жестокостта в името на революцията се беше изчерпила. Моето градче беше изпаднало в потискащ и задушаващ покой, хората бяха станали още по-плахи и предпазливи, радиото и вестниците все така говореха за класова борба, макар и от сума време да не бях виждал пукнат класов враг.

Това лято градската библиотека отново отвори врати, баща ми ни направи читателска карта и така двамата с брат ми имахме какво да правим през скучната лятна ваканция. Оттогава обикнах да чета истории. По онова време почти всички литературни произведения се наричаха „отровни бурени“. Творбите на чуждестранните писатели Шекспир, Толстой и Балзак бяха отровни бурени; творбите на китайските писатели Ба Дзин, Лао Шъ и Шън Цун-уън бяха отровни бурени; понеже Мао Дзъдун враждуваше с Никита Хрушчов, съветската революционна литература също беше отровни бурени. Поради тази причина огромен брой книги бяха изгорени и в библиотеката вече нямаше особено голям избор, а запазените романи бяха едва двайсетина, при това до един от така наречената социалистическа революционна литература. Изчетох ги всичките по веднъж – „Бляскав слънчев ден“, „Златистият път“, „Ниу тиен ян“, „Войната на Хун Нан“, „Новият мост“, „Вълнения в мината“, „Пролетта идва със сняг“, „Блещука алена звездица“… Най-много ми харесаха „Блещука алена звездица“ и „Вълнения в мината“ поради простата причина, че главните герои в тях бяха деца.

Четенето на тези романи не остави особен отпечатък върху мен. В тях нямаше чувства, нямаше персонажи, даже и история сякаш нямаше, имаше единствено сухи и скучни дрънканици за класовата борба. Въпреки това аз ги изчетох всичките не за друго, а защото тогава животът ми беше по-сух и по-скучен и от тях. В Китай имаме една поговорка: гладният не придиря. Стига само да е някаква история, стига само нататък да има още изречения, аз можех да чета безкрай.

През 2002 г. в Берлин се запознах с двойка пенсионирани китаисти, с които се заговорихме за големия глад в Китай в началото на шейсетте. Съпрузите разказаха собственото си преживяване през този период. Двамата следвали в Пекинския университет, по някое време мъжът се прибрал в Германия поради неотложни семейни дела и два месеца по-късно получил писмо от съпругата си: „Невероятно! – пишела тя. – Китайските студенти опоскаха листата на дърветата в Пекинския университет“.

Точно както изгладнелите студенти опоскали листата в Пекинския университет, аз опосках романите в градската библиотека, които бяха по-гадни и от листа.

Помня, че библиотекарката беше жена на средна възраст, изключително старателна в работата си. Всеки път, когато с брат ми връщахме прочетените книги, тя много щателно ги проверяваше, уверяваше се, че няма щети, едва тогава ги прибираше и ни даваше други. Веднъж забеляза едно мастилено петънце върху корицата на върнатата книга и ни обвини, че сме я повредили. Ние се защитихме, че петното си го е имало и преди, тя обаче беше непреклонна, оглеждала внимателно всяка книга и нямало как да не забележи такова видимо петно. Ние не отстъпвахме и спорът продължи още известно време. Споровете тогава се водеха „мека борба“. Брат ми обаче беше червеногвардеец и меката борба не му беше по вкуса, истинският дух на червеногвардейците се изразяваше в „твърдата борба“, така че той грабна книгата и я запрати в лицето на библиотекарката, после вдигна ръка и ѝ отпра един шамар.

След това всички отидохме в полицията. Библиотекарката седеше разплакана, а брат ми се разхождаше из стаята, все едно нищо не е станало. Директорът на полицията я утешаваше с мили думи и току викаше на вироглавия ми брат да седне и да кротува. Той се тросна на стола и самонадеяно кръстоса крака.

Директорът беше приятел на баща ни. Навремето го бях помолил да ме научи да се бия, тогава бях съвсем дребен, той ме измери с поглед, след това ме научи на следния номер: да хвана противника неподготвен и да го сритам в топките. Попитах го:
– Ами ако е жена?
Той отговори строго:
– Мъжете не се бият с жени.
Твърдата борба на брат ми ни коства читателската карта. Не че съжалявах много, така или иначе вече бях изчел всичките романи, само че имаше още доста време до края на лятната ваканция, а аз вече се бях запалил по четенето. Жадувах да чета, но нямаше какво.
По това време вкъщи имахме само десетината медицински книги на родителите ми, четирите тома „Избрани съчинения на Мао Дзъдун“ и един екземпляр от „Червената книжка“, която се състоеше от цитати от избраните съчинения. Макар и с неохота, от немай-къде ги разгърнах и зачаках химическата реакция на четенето. Колкото и да разгръщах обаче, така и не се запалих.

Излязох от вкъщи и като някой прегладнял човек, който си търси храна, затърсих книги. По къси панталонки, потник и чехли вървях из нажежените от лятното слънце улици и спирах всеки срещнат мой връстник.
– Ей, имате ли книги у вас? – питах.
Момчетата, които точно като мен бяха по къси панталонки, потници и чехли, до едно се сепваха от въпроса, сигурно защото никога не ги бяха питали такова нещо. След като се окопитеха, кимваха и отговаряха, че имат. Аз се втурвах въодушевен към тях, но всеки път откривах само все същите „Избрани съчинения на Мао Дзъдун“, на всичкото отгоре съвсем нови, изобщо неотваряни. Постепенно натрупах опит и когато някое момче заявеше, че имат книги, надигах четири пръста и продължавах с въпросите:
– Четири ли са?
Той кимваше, след което свалях ръка и задавах следващия въпрос:
– Нови ли са?
Той пак кимваше, а аз въздъхвах разочарован:
– Пак „Избрани съчинения на Мао Дзъдун“.
Впоследствие промених подхода си. Още в началото питах: „Имате ли стари книги?“. На този въпрос всички момчета клатеха глави, с едно единствено изключение, един премига срещу мен, после каза, че май имали. Попитах го дали са четири. Той поклати глава и отговори, че май била само една. Усъмних се, че може да е „Червената книжка“, затова го попитах дали корицата е червена. Той се замисли и отговори, че май била сивкава.

Как само се зарадвах! Трите му „май“ страшно ме развълнуваха. С потната си ръка го прегърнах през потните рамене и двамата се втурнахме към дома му. През целия път му говорих такива ласкателства, че докато стигнахме у тях, той направо беше на седмото небе от радост. С триста зора премести една табуретка до гардероба, стъпи на нея, пресегна се, напипа една прашасала книга и ми я подаде. Поех я със свито сърце – по размер тя много приличаше на „Червената книжка“. Обърсах дебелия слой прах и с огромно разочарование видях как отдолу се показа червена обложка. Наистина беше „Червената книжка“.

След като опитите ми навън не постигнаха резултат, не ми оставаше друго, освен да доразуча неизследваните възможности вкъщи, или казано помодерному, да заложа на вътрешното потребление. Първо прегледах отгоре-отгоре медицинските книги, но веднага ги върнах на рафта. Това беше голямо недоглеждане от моя страна, не забелязах какви удивителни неща има в тях, открих тази тайна едва две години по-късно. След това останаха само чисто новите „Избрани съчинения на Мао Дзъдун“ и опърпаната „Червената книжка“. Така беше и в повечето останали домове по онова време. Четирите тома „Избрани съчинения на Мао Дзъдун“ бяха просто политическа декорация, а за самообразоване обикновено се ползваше „Червената книжка“.

Вместо на нея обаче тогава се спрях на първи том от избраните съчинения. Зачетох се доста съсредоточено и не след дълго открих нов читателски континент – бележките под линия. Оттогава тази книга и аз станахме неразделни.

През лятото хората обичайно вечеряха пред домовете си. Първо плисваха няколко легена вода, от една страна, за да разхладят, а от друга, за да се слегне прахолякът, после подреждаха масата и столчетата навън. По време на вечерята децата сновяха насам-натам с купички в ръце и заглеждаха манджите по чуждите маси. Аз винаги се наяждах много бързо, оставях клечките, след което отварях „Избрани съчинения на Мао Дзъдун“ и жадно зачитах под залезната светлина.

Съседите един през друг ахкаха и сипеха хвалби – колко малък съм бил, а как усърдно съм изучавал идеите на Мао Дзъдун. Родителите ми нямаха думи от радост. Когато останеха сами, си шушукаха за бъдещето ми, съжаляваха, че Културната революция ме е лишила от възможността да се изуча, иначе малкият им син сигурно щял да стане професор.

Всъщност аз изобщо не изучавах идеите на Мао Дзъдун, а четях бележките под линия. В тях ставаше дума за исторически събития и лица, които бяха далеч по-интересни от романите в градската библиотека. Може и да нямаше чувства, но поне имаше история и персонажи…

Ю Хуа
19.04.2024

Свързани статии