Колко ефирни или направо призрачни могат да бъдат отношенията между политическите партии понякога, в дадена ситуация. Знаем го. Някаква ултрафина материя е тази. Някакво почти недосегаемо от сетивата тяло. Материя, която може да стане дори антиматерия при нужда. При крайна нужда. Като резултат от употребата на конюнктурния ландшафт и съгласно инструкциите за оцеляване, които се съдържат в универсалния за политическата класа – в България днес поне – сървайвър-кит. Наборът от инструкции и пособия в тази кутия, които могат и трябва да осигурят политическото оцеляване в рискови за живота моменти и на опасни места, е толкова голям, че трудно може да бъде инвентарно изложен в рамките на тази статия. Списъкът е твърде дълъг.
И все пак в кутията спасителното средство в случай на крайно критична ситуация си остава написаното с големи букви най-отдолу в листата, последната инструкция. И тя е: плътна консолидация и взаимно пазене на гърба до излизане от положението. Това указание предполага всякакви форми на безпринципно и безогледно съюзяване и коалиране, дори и сливане, придружени задължително от много интензивно хвърляне на пясък в очите на опасността насреща. Ще рече, на електората най-вече. Но и на Европейската комисия, ако става дума за последните вече девет години от най-новата история на страната ни.
Ако и това последно средство за намиране на спасение не помогне, по презумпция се минава към спасяването поединично, което винаги е с напълно непредвидим изход, разбира се. Това екстремно разбягване предполага, както се подразбира, панкратион – борба с всякакви удари по всички места на тялото. Бой без никакви правила. Както и канибализъм. Съвсем наскоро станахме свидетели на такова изяждане на същество от същия вид. На човек.
Ако бурята отмине благополучно, нещата отново си идват на мястото. И обикновеното, кротко и непротивоестествено партизанско разпарчатосване и консумиране на обществени блага, опушването с дим от пури на кафенетата около Народното събрание и други институции се възстановяват.
Извинете, забравих, че пушенето в затворени обществени пространство е забранено.
Възстановяване от преживения временно шок. Възцарява се пак тишината на статуквото.
Започнах и продължих откровено есеистично, грубо, абстрактно, но в свое оправдание мога да кажа само това: има ли някой да не вижда и да не чува? Налага ли се да бъде пояснявано с примери в сегашно и в минало време? Това беше само въведение, че казаното трябваше да се каже отново и от мен.
Когато ножът опре до кокала (или о кокала, ако предпочитате така), е възможно да видите и нещо като пряка телевизионна връзка за сутрешния блок на БНТ с български евродепутати , благодарение на който контакт ще можете да чуете как в пълен унисон и хармония рамо до рамо говорят Илияна Йотова от ПЕС и Петър Радев от ЕНП. И двамата съвсем аргументирано според мен обясняваха защо механизмът за наблюдение не трябва да бъде обвързван с готовността на България и Румъния да бъдат част от Шенгенското пространство и колко важно е това членство на двете страни сега, когато Европейският съюзе изправен пред бежанския проблем и дилемата прокламирани принципи и ценности срещу прагматизъм и егоизъм. Егоизъм, защото виждаме , че спасяваненто си става поедично. Илияна Йотова и Петър Радев говориха за двойни стандарти и за третиране на двете страни – България и Румъния – от администрацията в Брбюксел и водещите, силните в Съюза – като второкачествено европейски. За пореден път, ако трябва да сме честни.
Напълно съм съгласен с тезата, че двете неща са неправомерно и обидно дори обвързани, както и че това е симптом за преднамерена и твърдо дълго продължила вече дискриминация спрямо България и Румъния, която няма как да не дразни.
Добре, но учудилото ме в чутото по време на това телевизионно включване се състои в това, че докато България полагаше много големи усилия да покрие шенгенските стандарти още при първия мандат на настоящия премиер, госпожа Йотова беше оторизирана от партията си да е мощен като звук боен рог както в България, така и на ниво Европейски парламент в проповядването на инвалидността на българската държава да се присъедини към държавите от Шенген, дължаща се на некадърността на управниците й. За един дълъг период от време това беше рефрен, от който българските социалисти се възползваха при всяка възможност, а мониторинговите доклади на Европейската комисия се очакваха от тях с трепетно нетърпение, за да бъдат веднага включени във вътрешнополитическата надпревара. Да бъдат инструментаризирани в цакането на противника.
Сега обаче България им се видя категорично готова за шенгенската система. Явно междувременно е било свършено много, явно хората оцениха това, че нещата коренно са се променили. Ироничен съм и мисля, че имам основание за това, защото смея да твърдя, че България покриваше стандартите и условията още много преди някои да прогледнат, че това е така.
И затова няма как да не се чудиш на това как в БСП осъзнаха някак набързо, че България е подготвена да бъде част от Шенгенското пространство и че частнопартийните интереси трябва да се озаптват овреме. Преди да те оставят на съдбата ти. Преди да почнат да ти блъскат по портата, а отзад да ти затварят аварийните изходи. Толкова по този въпрос.
Понеже Висшият съдебен съвет отнесе удара на Брюксел, и тъй като господин главният прокурор Цацаров няма да се самоанлизира, ще си позволя да възкреся тук един свой текст, написан във връзка с избирането на Сотир Цацаров на този пост. Написаното от мен е публикувано в портал „Култура” на 20. 09. 2013 г.:
Днес да не си на мястото на главния прокурор Цацаров. По едната буза те удрят с 875-те лица, незаконно подслушвани от Цветан-Цветановите хора, докато в другата страна на образа ти забиват мощно плесницата с умишлено забавената отбрана на Република България по делото за АЕЦ „Белене“ в Международния арбитражен съд. Накъде да се обърнеш по-напред, как да се завъртиш и извъртиш, как да отразиш зашлевяванията?
Премерването на силите през фигурата на главния прокурор е извинимо от гледна точка на средната като ниво либретистика, че и на сериозните букмейкърски залози даже, но е отвсякъде тъпо и плиткоумно, погледнем ли го през монокъла на средностатистическия потребител на вестниците, радиото и телевизията. На този обобщен и усреднен тип (ползващ и интернет също така!), му стана веднага кристално ясно още миналия декември, че господин Сотир Цацаров прие геройски да поеме върху си оборската тор на Авгий, а с това и да се самоположи като истукан в центъра на полето, на което великите лордове се замерват с кал. Такъв просто е моментът. Разбра се от всички ни, че прожектираната активно върху сивото зимно небе еманципация на Цацаров спрямо демиурзите, ще струва на новия главен прокурор не малко. Но всичко това не е безплатно, разбира се. Господин прокурорът Цацаров положително знае с какво и как точно ще бъде овъзмездена неговата самоотверженост.
Низостта на играта е в несекващото инструментализиране на прокуратурата, извършвано от основните политически съперници в България. За кой ли вече път наблюдаваме повторението на едно и също нещо, па макар и с някои модулации и алтерации. Разбира се, употребяването на най–висшата инстанция на държавното обвинение се извършва опосредствано. Както казах, тази практика е неразделна част от политическия живот в страната през последните двайсетина години и обществото свикна с нея до такава степен, че въпросът „Кого ли ще сложат за главен прокурор?“ , стана с времето почти равнозначен на този, чия любовница ще стане „мис България“. Представата за главния прокурор като за естествена метреса на властта отдавна е станала елемент на масовата култура у нас. Дали в бакалията, дали в таксито, споменаването на най-високопоставения прокурор неизбежно отвежда към размислите за неговата фактическа подчиненост на актуалното мнозинство в парламента и на създадената от него изпълнителна власт. Несъмнено, както знаем от опит, нещата съвсем не са така хармонични винаги. Познаваме добре и периоди в рамките на последните двайсет години, в които отношенията между основния държавен обвинител и управниците са били нервни или направо антагонистични. И точно в това е цялата перверзност на връзката. Абнормалната зависимост на прокуратурата от силните на деня не е българско изобретение, нито е някаква наша идиосинкразия, но е патологично по размери.
При все че споделя общите за един новобългарски главен прокурор особености, Сотир Цацаров се намира в особена ситуация. Форсираният демараж, с който той реши да докаже самостоятелност веднага след избирането му, беше приет по-скоро позитивно от публиката, мисля си. Последва поредица от категорични изяви, която трябваше да затвърди образа. Още от самото начало беше сложно, но динамиката на политическата конфронтация от последните няколко месеца запрати Цацаров безмилостно срещу стената на действителността, наречена „какво е да си главен прокурор в България“. Тъкмо с това и започнах този текст.
С инструментализирането на прокуратурата не по пътя на превръщането й в изпълнител на мокри поръчки, а чрез използването й за високоговорител, който да усилва шума от битката. В момента пред господин Сотир Цацаров минават много голяма част от ударите, които противниците в този твърде напрегнат мач си разменят. През ден (ако не и всеки ден) главният прокурор е длъжен да обяснява на обществото поредния сигнал и поредното сезиране от ораториален мащаб. Вчера и днес 875- те нерегламентирано подслушвани и саботирането на българските интереси в арбитражното дело за „Белене“ са последните фугасните снаряди, пронизващи тялото на позиционирания на фронтовата линия господин Цацаров. Утре ще му сервират нещо още по-изискано. Остава букмейкърите да изчислят коефициента на залозите.
Третирането на главната прокуратура като стрелбище, или по-точно казано, като медия, през която противникът може да бъде дискредитиран възможно най-ефикасно, е добре изпитана стратегия наистина, но и проява на лош политически вкус, от който ти минава временно, но който оставя грозни белези. Затова ще си позволя да препоръчам на експлоатиращите този модел внимателно да обмислят по-далечните последици от неговото прилагане.
За да се опази, стига това изобщо да е постижимо в тази минирана среда, Сотир Цацаров на свой ред ще трябва да стъпва много внимателно и да се примири с факта, че по принуда ще трябва да изпълнява и ролята на пресаташе на политиците, които през ден ще го изпращат да си говори с информационните медии. Така ще е поне, докато сегашната мътилка не се избистри и някой от състезателите не получи по-категорично предимство. Всъщност тогава може би ще стане дори по-некомфортно за главния прокурор. Във всички случаи изводът е един : в България е по-добре е да не приемаш такова назначение, ако не искаш да бъдеш превърнат в оръдие, което от друга страна си има своите ползи. Въпрос на избор.
Сега се връщам отново към онова време и си мисля, бил съм прав поне донякъде, защото гледам какво става сега. Не знам, по-добре ще е заключенията да почакат. Но знам, че теренът продължава де е миниран под краката на всеки български главен прокурор. Защото и той обикновено съучаства в минирането. Система, но и въпрос на личен избор.
