Начало Музика Личности Кларинетистът Росен Идеалов и духът на романтизма
Личности

Кларинетистът Росен Идеалов и духът на романтизма

Нина Локмаджиева
14.02.2023
6613
Росен Идеалов, снимка личен архив

С уважавания музикант разговаряме за съвременния поглед към епохата на романтизма, за семейните традиции и легендарния му дядо Идеал Петров, и за насърчаването на младите таланти

Именитият инструменталист Росен Идеалов е очакван в родния си град Варна за концерта „Духът на романтизма“ на 17 февруари в Градската художествена галерия. Той ще представи заедно с едно от най-нашумелите млади имена в българската клавирна школа, Надежда Цанова, естетска програма основно от произведения на композитори от епохата на романтизма. Концертът е част от проекта на „Елит Проджектс Мениджмънт“ „Нова музикална сцена“, подкрепен от Национален фонд „Култура“.

Маестро, с какво чувство излизате на сцената на родната Варна, която помни вашия легендарен дядо – актьора Идеал Петров?

Независимо че голяма част от живота ми е минала в София, аз се чувствам варненец и много си обичам града. Винаги с огромно удоволствие и голямо вълнение се връщам към Варна – като Атлас, който трябва да се зареди със силата на земята, където е роден. Родното място си е родно място. Там си е училището ми, където съм станал музикант, там са първите ми учители, от които и досега продължавам да се уча. Достатъчно е моят учител Иван Германов да е в залата, за да бъда респектиран. Варненската сцена винаги е била вълнуваща за мен и на нея се чувствам особено комфортно, не мога да кажа защо, особено в Градската галерия, където предстои да свирим. Там има една естествено създадена акустика, която е много благодарна за моя инструмент и изобщо за музициране. Много е приятна творческата атмосфера между картините при този алпийски таван – изключително артистично място за свирене. Това е градът, където и баба ми, и дядо ми са играели в театъра десетилетия и може би и затова варненската сцена я чувствам като своя.

Семейната традиция си е семейна традиция. Когато човек израства в едно такова артистично семейство, при безкомпромисни артисти и творци, няма начин да не е възпитан в тази посока. Общо взето целият ми живот е минал под знака на дядо ми Идеал Петров, на тази артистична традиция, която носи, и това цял живот ме следва като отговорност. Защото да си внук на такъв артист е доста задължаващо. Това беше една от причините да не искам да стана драматичен артист, защото знаех, че винаги ще бъда в сянката на дядо си. В семейството имаме и други артистични традиции – майка ми се е занимавала с балет, баща ми е график и поет, има издадена стихосбирка, много награди, изложби с негови картини. Вуйчо ми, от когото „прихванах“ кларинета, също е завършил музикално училище и цял живот се занимаваше с музика. Връщането ми към Варна е връщане към тази семейна творческа традиция, която до голяма степен и моят син, Росен Идеалов – младши, наследява в професионалната си кариера като танцьор и педагог по ирландски танци.
Идеал Петров си остава винаги като ярък пример за творческа позиция и поведение, за творчески морал в работата на един артист.

Ваша е идеята за програмата на този много специален концерт, който сте нарекли „Духът на романтизма“. Събирането в едно на Гаде, Вебер, Брамс и Бърнстейн ще изненада публиката. Какво обединява авторите и произведенията в тази програма?

Преди всичко трима от авторите са от епохата на романтизма. Нилс Гаде, Карл Мария фон Вебер и Йоханес Брамс. Най-близки са Брамс и Вебер, макар и да са безкрайно различни един от друг като стилистика и начин на изразяване, но и двамата са в някакъв смисъл бунтари. Вебер е ранен романтик, който налага със силата на духа си немския език в оперната музика, изключителен новатор, ярък авангардист за времето си. В пиесата, която свиря, може да чуете асиметрични построения, които, разбира се, са скрити. Той не е имал техниката да ги изписва така, както ние ги наричаме, неравноделни. Вебер е бунтар – силен, ярък дух, дава силен тласък на развитието на романтизма. Неслучайно Вагнер се е учил от него. Той е преписал няколко пъти неговия „Вълшебен стрелец“. Самите сюжети и либрети, които той използва в своите опери, особено във „Вълшебният стрелец“, показват и една много ярка социална позиция, която е авангардна и революционна за времето си. От друга страна, Брамс е донякъде реакция срещу свръхчовешкото разрастване на музикалната форма, особено на симфонизма. Той връща музиката в човешките измерения на Бетовеновите музикални форми, опитва се да върне традиционните форми, разбира се, облечени в нови музикални средства и с целия мащаб, който носи Йоханес Брамс. Защото единственият творец, с когото аз бих го сравнил, това е Микеланджело с неговия Моисей. Няма друг автор, при когото музикалното време да е толкова мащабно, и това го отличава много от всички други. Брамс ще представим със Соната оп. 120, №1.

Нилс Гаде е много интересна фигура, той е учител по композиция и пиано, датски композитор, това, което го отличава от германците, са светлината, просторът, сиянието на нидерландската музика и скандинавския дух. И това се усеща в музиката му, независимо че няма как човек да не направи асоциация с фантастичните пиеси на Роберт Шуман. Нилс Гаде носи баладичност, неслучайно третата част на произведението „Фантастични пиеси“ се нарича „Балада“, в нея се вижда по особен начин духът на викингите. Много специфична е неговата музика, доста различен от Едвард Григ, чийто учител е бил.

Има нещо, което в много далечна асоциация обединява Вебер и Бърнстейн, колкото и да са различни. Разбира се, Ленард Бърнстейн е дете на ХХ век. Във втората част влиянието на Стравински и Бела Барток силно се усеща с бавния спиричуъл като въведение и с неравноделните размери ⅝ , които не само че са асиметрична метрика, но освен това всеки такт сменя мястото на удълженото време. Фолклорът е едновременно европейски и афроамерикански спиричуъл. Присъства и типично американската енергия, която бих нарекъл в някакъв смисъл романтична – стремежът много бързо да се наложиш като личност – нещо, което единствено Америка позволява по този начин. Интересното е, че тази асиметричност на втората част на Сонатата за кларинет и пиано, тези неравномерни раздели, много ми напомнят на асиметричните построения в първата част на големия концерт на Вебер. Когато свирих двете произведения, ми направи впечатление, че има особена връзка в бунтарския дух и устрем на двамата композитори – силна личностна енергия, която и двамата носят – всеки по своя начин и със своя творчески почерк и стил.

Жив ли е духът на романтизма, или вече се възприема като едва ли не музейна ценност?

Ще разделя въпроса на две. В изкуството, в творчеството духът е жив. Ще припомня, че само преди 20 години Стефан Драгостинов написа една соната за соло кларинет, която свирих на фестивала „Варненско лято“ – „Голяма романтична соната за соло“. Романтизмът като състояние на духа присъства във всеки стил, има го в бароковата, ренесансовата музика, в класическия период. В съвременните музикални стилове романтичността я има там, където присъства в личността на композитора. Свирил съм достатъчно съвременни композитори, включително български автори, които носят в себе си духа на романтизма. Много са – и не говоря само в посока на сантимент. Става дума за социалната позиция, защото романтизмът като стил и дух е социална позиция, не е просто поредица от мелодични фигури и хармонии. Той е позицията, реакцията, несъгласието, стремежът да промениш нещо в социалния живот – като „Вълшебният стрелец“ на Вебер. Това го има и у съвременните композитори, за съжаление има и много тревожно връщане назад към старите стилове в посока непременно да се харесаме и да погъделичкаме душичката на публиката. Примитивизмът в музиката и стремежът непременно да се харесаш на публиката водят до нейното принизяване. Истинският творец се стреми да служи на таланта си, има една крилата фраза на Илия Бешков, прочутия наш художник, който казва: „Артистът трябва да служи на изкуството, а не изкуството на артиста“. Да чувстваш и да носиш отговорност към таланта, който Всевишният ти е дал. Талантът е дар не само към личността, която го носи, но и към националността, към която принадлежи. Какво би била австрийската култура без Моцарт? Какво би била българската култура без Панчо Владигеров и без Лазар Николов? Лазар Николов е пример как един творец служи на таланта си безкомпромисно, търсейки средствата, стила, начина, по който най-добре да се изрази и да подбутне развитието на своята национална музикална школа напред. Защото културата във всяка една сфера не може да се развива, ако ние се стремим само да бъдем приятни за едно ниско ниво на възприятие на изкуството.

Какви са наблюденията ви върху съвременните български произведения от този тип? Възпитават ли те публиката да порасне?

О, да! През миналата година, когато отбелязохме 100-годишнината от рождението на Лазар Николов, а и през миналото десетилетие музиката на Лазар Николов, на Константин Илиев, на Иван Спасов започна да става все по-достъпна, да се свири от млади хора и това е много радостно, въпреки мнението, че тя недостатъчно присъства на музикалната сцена. Все пак не бива да се забравя, че авангардната музика като тази на Лазар Николов не е достъпна за всеки изпълнител, така както една соната на Йоханес Брамс не е за всеки. Човек трябва да достигне до нея. Българската музика е съизмерима точно с автори като Лазар Николов, Константин Илиев, Иван Спасов, Васил Казанджиев, който е доайенът на българските композитори в момента и продължава и на 88 години да пише музика – качествена и високо художествена музика. Имаме десетки композитори, които са съизмерими с всеки един във всяка епоха и особено в музиката на ХХ век. И то точно благодарение на поколението на Лазар Николов, което издигна българския авангард до нивото на европейската музика, дори в някои отношения бих казал, че са и по-ярки българските образци от средното ниво на европейската музика, която се пише в момента. Аз свиря не само българска, но и музика от различни национални школи, и то написани в последните години, даже съм свирил произведения, писани за конкурси по композиция, и имам наблюдения, сравнявайки дори и най-младите съвременни композитори с тези от Италия, Средна Европа, Австрия. Българската композиционна школа с нищо не им отстъпва, независимо че български композитори я обвиняват, че е много консервативна. Но точно с този консерватизъм тя поставя българското композиторско творчество на много здрава основа и оттам нататък всеки автор в каквато и посока да отиде, както и да формира своя творчески стил, както и да експериментира, той го прави изключително съдържателно по отношение на форма, на музикално и звуково съдържание, на оркестрация, на съчетание на инструменти, дори в областта на електронно-акустичната музика. Достатъчно е да споменем автори като Михаил Големинов, Владимир Джамбазов. Имаме много ярки образци, естествено всички искаме те по-често да присъстват на музикалната сцена и наистина се радвам, че млади хора на възраст между 23 и 35 години все по-често се обръщат към съвременната музика и към тези автори. Иска ми се тази музика да навлезе повече в учебния материал в музикалните училища за всички инструменти. Защото все по-рано децата започват да учат духови инструменти, а не само пиано, цигулка и китара.

В този проект вие сте заедно с една млада, но много изявена пианистка – Надежда Цанова. С какво нейното музициране допринася за пълнотата на преживяването на тези произведения?

Приносът на Надежда Цанова е преди всичко в класата на нейния музикален капацитет, тя е пианист от европейска класа. А произведенията, които предстои да изсвирим, и четирите са за пиано и кларинет – изключително сложни като клавирни фактура и партии. Аз съм ѝ много благодарен, че се съгласи да научи тези произведения, защото те са много трудни и не с всеки пианист могат да бъдат изсвирени. Особено големият дуетен концерт – Grand duo Concertante от Карл Мария фон Вебер, който е една изключително виртуозна пиеса. Думата „концерт“ тук е в стария италиански смисъл. Иначе си е соната, камерно произведение, не е пиеса, мислена като оркестрова, така че заглавието донякъде подвежда – тя е мислена като дуетен концерт, като едно състезание между двата инструмента и в ансамблово, и в музикално отношение. Ние с Надежда Цанова сме имали общи изяви в България и в чужбина, но във Варна ще бъдем за първи път заедно. Много се радвам, че варненската публика може да ни чуе като ансамбъл, защото рядко човек среща камерен партньор от такъв калибър. Надежда Цанова освен че е виртуозен музикант и инструменталист, има и рядкото качество да е чувствителен камерен партньор, с нея ми е изключително приятно и лесно да правя камерно музициране.

Вие със сигурност имате набито менторско око за младите таланти. С какви наставления посрещате вашите ученици-студенти и кога разбирате, че под крилото ви се е родила звезда?

Преди да започнем да свирим заедно с Надежда, аз бях неин ментор, както и на Петър Македонски, с когото са сонатна двойка. Винаги съм казвал, че учениците и студентите са мои партньори, всекиго водя според неговия талант, капацитет, желание, според ансамбъла, в който свири, индивидуалните му качества и според начина, по който той реагира. Аз не мога да преподавам сам, трябва да имам насреща си ученик, който има желание да поеме всичко от мен и да бъде научен колкото може по-добре. Проф. Йовчо Крушев има една крилата фраза, че той очаква ученикът да отиде при него като празна чаша, в която да може нещо да налее. За съжаление все по-малко стават чувствителните ученици и студенти, които са достатъчно мотивирани да вземат колкото се може повече от учителите си, някак много рано се професионализират и рутинират, което за мен е тревожен факт. Но имам прекрасни ученици и студенти, с които постигаме изключително добри успехи и съм щастлив, когато видя, че някой тръгва на голяма сцена и е овладял основните неща в музиката.

Д-р Росен Идеалов е потомствен варненец, внук на легендарния през първата половина на ХХ век актьор Идеал Петров. Възпитаник е на Варненското музикално училище „Добри Христов“ и на НМА „Проф. П. Владигеров“, която завършва в класа на проф. Сава Димитров по кларинет и на проф. Константин Чилев по камерна музика. Участва в майсторски курсове на Аурелиан-Октав Попа за съвременна музика и интерпретация. Лауреат е на Седмото общобългарско състезание за певци и инструменталисти (1984 г.) в специалностите кларинет и камерна музика. Носител е на редица престижни награди като Златно петолиние (2005 г.) за високи художествени постижения и принос за разпространението на българската музика, Златна лира (2009 г.) за върхови постижения в изпълнителското изкуство и високи педагогически постижения, Кристална лира (2012 г.) на СМТДБ в категорията „Камерна музика“ заедно с виолончелистката Георгита Бояджиева за компактдиска „Диалози“.
Росен Идеалов концертира активно близо 40 години у нас и в чужбина – Италия, САЩ, Германия, Италия, Австрия, Чехия, Русия, Словакия, Унгария, Китай, Корея, Румъния, Македония и др. Репертоарът му наброява над 650 произведения от Ренесанса до наши дни. Изключително е търсен като изпълнител на съвременна музика. Над 250 произведения са написани специално за него от български композитори от различни поколения. От 2006 г. Росен Идеалов е асистент в катедра „Камерна музика“ в НМА „П. Владигеров“ и преподавател по камерна музика, кларинет и оркестрово свирене в НМУ „Л. Пипков“ в София от 1999 г.

Нина Локмаджиева
14.02.2023