Начало Идеи Гледна точка Класирането след края на сезона
Гледна точка

Класирането след края на сезона

1294

Dani-Smilov-F

Един горещ политически сезон приключи и това дава възможност за частична равносметка на управлението от момента на неговото създаване през есента на миналата година. Позитивите са най-вече в плахото съвземане на икономиката и възвръщането на доверието от страна на европейските ни партньори.

По отношение на позиционирането на отделните играчи в таблицата по-долу са включени най-емблематичните политики и въпроси, които са изисквали парламентарно гласуване. Единица получават партиите, които са успели да наложат предпочитанията си на останалите (на тези, които са изпаднали в малцинство или са гласували против първоначално заявените си позиции). Тази таблица, разбира се, опростява значително по-нюансираната реалност, но дори от нея е видно, че по ключово важни въпроси ДПС се е оказало в по-изгодна позиция от формалните коалицонни партньори на ГЕРБ. Дори да отчетем развитието около конституционната реформа като еднозначен успех на РБ (което е малко пресилено), дори да сложим в тази категория и блокирането на първоначалните идеи за частните пенсионни фондове на министър Горанов, отново ДПС завършва сезона малко по-напред от основния коалиционен партньор на ГЕРБ – реформаторите.

ГЕРБ РБ ДПС ПФ АБВ
Дълг/Външен заем 1 1 1 X 1
Плосък данък 1 1 1 X X
Частни пенсионни фондове X 1 X X X
Конституционна реформа 1 1 X 1 X
Доклад КТБ 1 X 1 1 1
Пенсионна реформа 1 X X X 1
Здравна реформа 1 1 X 1 X
Антикорупция X X 1 1 1
Референдум X 1 1 1 1
Омбудсман X X 1 1 1
Подуправители БНБ 1 X 1 X X
Общо 7 6 7 6 6

 

Разбира се, никой не може да забрани на една опозиционна партия да гласува с мнозинството. Но тук случаят е различен – ДПС, която номинално трябва да е опозиция, успява да се вмъкне в това „мнозинство“ на мястото на някой от официалните партньори на ГЕРБ. Губещите от това вмъкване най-често се оказват РБ и ПФ.

Вторият характерен момент е липсата на изявен лидер в първенството. Борисов и ГЕРБ предпочитат да запазят ролята на арбитър между определени инициативи. В поне два случая важни правителствени проекти са били „бламирани“ от страна на НС. Антикорупционният закон – макар и временно – бе блокиран от парламента в инфаркния последен ден на сезона. В една нормална парламентарна демокрация това би било сериозен повод за притеснение за кохерентността на управляващото мнозинство. Друг емблематичен случай бе де факто отхвърлянето на референдума на президента, зад който ГЕРБ официално стоеше. В този случай заедно с казуса „Манолова“ става по-скоро дума за известно политическо лицемерие от страна на ГЕРБ. Те така подкрепяха определени идеи, че дори пултовете им се развалиха от положените усилия, а партийни ръководители, силно изкушени в работата със СРС-та, не успяха да разберат как са гласували подопечните им депутати. Това лицемерие има функционално значение обаче: ГЕРБ иска да изглежда не като еднозначен спонсор и генератор на решения, а по-скоро като кадията, който има последната дума в споровете между правоверните (и не дотам такива).

Политическият модел, който има опасност да се наложи, може да бъде определен като „парламентарен промискуитет“, при който няма постоянни партньори, а най-потентният актьор се ползва и с най-голям избор на валенции. Въпреки че в парламентарната теория на съвременната парламентарна демокрация такова чудо няма, в нашата политическа среда такива чудеса имат исторически корени. Директният прецедент е първото управление на Борисов, когато той беше реализирал „управление на малцинството“ с подкрепа на ралични играчи и кооптирани депутати от разпаднали се групи. От тази амалгама постепенно израстна доста хомогенно и дисциплинирано ново мнозинство с неопределена идеологическа идентичност. Това изглежда е „идеалът“, който вдъхновя и днес Борисов и който му беше завещан от първия му политически патрон – Сакскобургготски.

Основният въпрос

Дали Борисов ще успее в окончателното налагане на този модел? По този въпрос се оформя нова разделителна линия: ГЕРБ, ДПС и АБВ, срещу РБ и донякъде ПФ. Борисов няма изгода от едно формализиране на коалиция с ДПС и АБВ. Това ще е въщност краят на ГЕРБ като „десен“ проект, с цялата условност на тази констатация. Нещо повече, липсата на идеологическа близост между тези партии ще извади на показ нещо, което мнозина подозират – тайни и неясни връзки, зависимости и любезности между ГЕРБ и ДПС.

В този смисъл, от рационална гледна точка, РБ имат сериозни козове в отношенията си с Борисов. Едно евентуално тяхно излизане от коалицията ще вкара ГЕРБ в губещи формати, от които единствено ДПС и сателитите им (АБВ се налага в тази роля) биха имали полза.

Реформаторите обаче не могат да заплашват с излизане от коалицията при всеки повод. В крайна сметка това е „ядрената опция“, с която разполагат, и ако я вадят с повод и без повод, тя би се обезценила поне като драматичен ефект. В този смисъл, за да възпрепятстват налагането на „парламентарния промискуитет“, РБ имат следните опции:

– Да искат ясен списък с приоритети и график за тяхното приемане в следващите шест месеца, на базата на вече приетата управленска програма. Отклонения и забавяния в тази програма не бива да се допускат;

– РБ да се превърне в далеч по единен и дисциплиниран субект. Тук не става дума вече за единно лидерство, което по една или друга причина се оказва невъзможно, а за добра координация между двата основни субекта – ДСБ и ДБГ. Общата регистрация на местните избори е абсолютно задължителна, както и строгата забрана за сепаративни преговори с ГЕРБ и други партии. Учудващо, досега РБ удържа фронта доста ефективно, въпреки многобройните прокоби за раздори, разпад и пр.;

– Арбитражната позиция, която Борисов заема, лишава ГЕРБ от кауза. В крайна сметка строенето на магистрали е хубаво нещо, но то не е нито визия, нито идеология, нито гражданска позиция. Посланието, което Борисов иска да изпрати, е „ефективност“ – ГЕРБ дава „резултати“, може да управлява. Това послание, обаче, не може да компенсира дефицитът на идеи на тази партия. Всички съдържателни политически инициативи са прехвърлени на РБ: от съдебната система до здравеопазването и антикорупцията (а пенсионната реформа беше концесионирана на Калфин). По този начин ГЕРБ се разтоварва от рисковете на непопулярни или трудни реформи, но пък си създава и сериозен съдържателна празнота. Едно оттегляне на РБ би направило този вакуум изключително видим. В този смисъл РБ трябва непрекъснато да акцентира ролята си на генератор на идеи, да използва всички възможни форуми за тяхното обсъждане, да налага ясни и разпознаваеми говорители по ключови теми, да не се бои от дебати и т.н. Всъщност дори и определени идеи да бъдат отхвърлени, РБ не губи автоматично от този факт, ако в процеса са се родили нови решения. А и браненето на статуквото – както казусът със съдебната система показа – е обществено неудържима позиция;

– Все още РБ се ползва с едно предимство – близост до автентични граждански групи със сериозна енергия. Макар и ситуацията да не предполага масови протести, натрупването на скандали от последните дни енергизира мнозина. Тази енергия е полезна, защото тя чертае виртуални червени линии, отвъд които „парламентарният промискуитет“ не може да преминава. Макар тези линии да остават неясни, те все пак действат като ограничител.

Компромисите

Разположението на силите демонстрира, че и оттук нататък решения ще се вземат трудно, понякога хаотично на повърхността и на базата на компромиси. Въпросът е дали тези компромиси си струват. От гледна точка на модела „промискуитет“ – всеки компромис е добър. Колкото повече компромиси, толкова по-солидни стават неговите основи. Противниците на модела – РБ основно – би трябвало да имат друг, съдържателен подход. Ясно е, че ако в обозримо бъдеще съдебната и антикорупционната реформа не минат, ако продължава тупането на топката около КТБ и стоварването на цялата вина върху Цветан Василев и един подуправител на БНБ,промискуитетът е получил пълна победа.

Факторите тук са два: съдържание и време. По отношение на конституционната реформа компромис по съдържанието беше неизбежен, защото гласовете на опозицията бяха необходими. Оттук нататък обаче е ключово важно повече съдържателни компромиси да не се правят,  както и да не се разсрочва процедурата във времето. Маневри с КС и други спънки сигурно ще има, но изгледите на този фронт са по-скоро добри.

Антикорупционното законодателство също трябва да мине при започването на сезона. Негови детайли могат и да се усъвършенстват, но като цяло идеите са защитими и полезни. Основният проблем, разбира се, ще се окаже КТБ. Тук парламентът вече се препъна и излезе с един ялов доклад, който не дава нужната перспектива за адекватна промяна на институциите. Докладът всъщност даде индулгенция на КФН и прокуратурата. Ревизирането на тази индулгенция би трябвало да е абсолютна кауза за реформаторите – кауза, с която не може да има компромис.

Изборите

Местните избори не могат да легитимират „парламентарния промискуитет“ като модел. Вярно е, че при едно лошо предствяне на РБ, алтернативата на този модел просто би изчезнала и той би се наложил по default. Това е всъщност реалната опасност, която би трябвало да се избегне. А това зависи от ръководството на блока, кампанията и т.н. Организационно задачата не е нерешима, макар че работата за вършене е много.

БСП

Трябва да се спомене и тази партия – основно от уважение към историята й. В момента тя се е маргинализирала като втора Атака и анализът може спокойно да мине и без нея. Избирането на Мая Манолова за омбудсман е по-скоро ефект на промискуитетния модел, отколкото някакъв белег на жизненост на столетницата: просто Борисов отваря една евентуална валенция като допълнително размива границите между управляващи и опозиция.

Новият сезон

Усещането е, че въпреки натрупаните точки всички започват във „В“ окръжна след пълен или частичен фалит.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Свързани статии

Още от автора