In Memoriam
Италия и Франция еднакво скърбят за загубата на актрисата Клаудия Кардинале (1938–2025), починала на 23 септември в дома си недалеч от Париж. Погребението ѝ ще бъде на 30 септември във френската столица.
„Клаудия Кардинале олицетворяваше свобода, визия и талант, които имат решаваща роля за творчеството на най-великите – от Рим до Холивуд и Париж, който тя избра за своя родина. Ние, французите, завинаги ще носим в сърцата си тази италианска и световна звезда“, сподели френският президент Еманюел Макрон.
На 15 април 1938 г. в Тунис е родена Клод Жозефин Роз Кардинале, чиито родители са от сицилиански произход. Клод „е мъжко име и дълго време аз бях мъж, по име и по същество: насилствено отхвърлях женствеността“, разказва тя в автобиографията си „Аз, Клаудия. Ти, Клаудия“, издадена и на български („Моите звезди“, изд. „Колибри“). Съдбата ѝ предлага почти на шега участие в копродукцията „Дни на любовта“ (1956) с египетската звезда Омар Шариф.
На следващата година младото момиче против волята си спечелва конкурса за най-красивата италианка в Тунис. Наградата е пътуване до кинофестивала във Венеция. Фотографите я снимат, докато тя заявява, че не иска да прави филми. Мечтата на Клаудия е да стане изследователка и всъщност тя се осъществява, макар и по друг начин – пътувайки чрез киното из целия свят, тя го изследва.
Във Венеция Кардинале гледа „Бели нощи“ (знак на съдбата) на Висконти и магията на киното бавно си проправя път в бунтовната душа на младата жена. Тя се завръща в Тунис, но открива, че е бременна след изнасилване, което крие от всички. От скандала я спасява продуцентът Франко Кристалди, който, знаейки тайната, ѝ предлага договор с продуцентската компания Vides и я връща в Италия, където тя дебютира във филма на Марио Моничели „Неизвестни извършители“ (1958).
Срещата с Кристалди, неочакваният успех изглеждат като начало на красива приказка, но обратната страна на медала е смазващият договор, който я прави изключителна собственост на продуцента, за когото се омъжва и който дава името си на родения тайно в Лондон син Патрик.
Повратният момент идва с първата ѝ среща с Висконти („Роко и неговите братя“) и първия ѝ успех с Болонини („Хубавият Антонио“). И двата филма са от 1960 – годината, в която Кардинале се появява в пет кинотворби.
1963 е годината на „8 1/2“ на Фелини и „Гепардът“ на Висконти. И двата – на филмовия фестивал в Кан. Висконти печели Златната палма, Фелини затвърждава своята оригиналност. Кардинале играе огледални роли: при Висконти е очарователна и решителна млада буржоазка от XIX век, при Фелини – изкупителен женски идеал в XX век за режисьор в творческа криза. Определя много точно разликата между двамата, казвайки за Висконти: „Беше като в театър, не можеш да говориш на снимачната площадка“, а за Фелини: „С Федерико всички крещят като в цирк. Това е единственият начин да бъде креативен. Ако има тишина, не може да твори“.
В същата година участва в американския филм, сниман в Италия, „Розовата пантера“ на Блейк Едуардс заедно с Дейвид Нивън (по-късно той ще определи Кардинале като „най-великото италианско изобретение след… спагетите“) и Питър Селърс. Изключителният успех я отвежда в Холивуд. В Америка играе с Джон Уейн, Рита Хейуърт, Бърт Ланкастър и Рок Хъдсън, но не се чувства сигурна в тази номадска съдба. Холивуд е твърде тесен за бунтовната дива на италианското кино. Предпочита Италия, където я очаква Висконти („Блуждаещите звезди на Голямата мечка“). Играе в „Денят на совата“ на Дамяно Дамяни, а Серджо Леоне ѝ предлага един от най-успешните женски образи в историята на уестърна в „Имало едно време на Запад“.
Участията ѝ във френски филми се увеличават, осъществява се дългоочакваната среща лице в лице с легендарната Брижит Бардо във филма на Кристиан-Жак „Петролотърсачките“ (1971).
През 1974 г. излиза филмът, който преобръща личния ѝ живот. Кардинале снима „Бандитите“ с Паскуале Скуитиери в Неапол и веднага се влюбва в него. Живеят заедно 27 години, имат дъщеря Клаудия. Актрисата участва в седем филма на режисьора, включително „Кларета“ (награда Пазинети за най-добра женска роля във Венеция,1984).
През 1982 г. достига друг връх в кариерата си, впускайки се в лиричното начинание на Вернер Херцог по поречието на Амазонка „Фицкаралдо“.
Клаудия Кардинале открива нови хоризонти в края на 90-те години на миналия век: театър, подкрепа за млади автори и независими продукции чрез фондацията, която носи нейното име.
През 90-те години по-рядко присъства на снимачната площадка, въпреки че има над 150 филма в 60-годишната си кариера. Обсипана е с многобройни национални и международни награди – пет Давид на Донатело, пет Сребърни ленти, три Златни глобуса, Златен лъв за цялостно творчество във Венеция (1993), Златна мечка в Берлин (2002). Към тези отличия се прибавя и титлата ѝ „Доктор хонорис кауза“ от НАТФИЗ, получена точно преди 10 години, когато Кардинале дойде в България за премиерата на филма „Имало едно време един уестърн“ (реж. Борис Десподов), в който играе себе си.
Актрисата никога не прибягва до лифтинг на лицето, за да скрие бръчките и старостта, не се снима гола пред камерата. През 2011 г. американският всекидневник „Лос Анджелис Таймс“ поставя тази свободна жена, надарена със самоирония, сред 50-те най-красиви жени на всички времена в киното.
„Изключителна актриса, незабравима главна героиня в италиански и чуждестранни филми, обичана от публиката и уважавана от велики режисьори“ – така я помни президентът на Италия Серджо Матарела.
