Клаус Шенк граф фон Щауфенберг и атентатът срещу Хитлер на 20 юли 1944 г.
На 21 юли 1944 г. в Берлин на 36 години умира Клаус Щауфенберг, офицер от германската армия и автор на провалилия се опит за убийството на Хитлер, известен като заговора от 20 юли. Той и още трима участници в конспирацията са екзекутирани призори в двора на Бендлерблок, където тогава се помещава Върховното командване на германската армия, а в края на войната оттам се ръководи отбраната на Берлин до самото влизане на съветските войски. Следите от куршуми и днес се виждат на една от запазените стари сгради. От 1968 г. тук е Музеят на германската съпротива. Улицата носи неговото име и всяка година в двора, където е извършена екзекуцията, се провежда официално възпоменателно тържество. Някога обявен за враг на Германския райх и пренебрегван в първите години след края на войната, днес граф фон Щауфенберг е признат за герой на германската съпротива, макар и нееднозначно. Представител на висшето офицерство в армията на Хитлер и възпитаник на пруската военна традиция, Щауфенберг се превръща в една от най-противоречивите фигури в германската история. Променящите се оценки за неговата личност – от възхвала до отрицание – отразяват сложната и противоречива история на германската съпротива срещу най-убийствения режим на ХХ век.
Днес знаем, че атентатът се проваля и Германия не само, че не се предава, но води войната до почти пълното си разрушение. Скоро след това светът осъмва наистина различен – в Европа са убити четири пъти повече хора, отколкото през Първата световна война, която Щауфенберг и неговите съмишленици, както и много други германци смятат за голяма несправедливост, извършена срещу родината им. Истината за Холокоста, която започва да се разкрива след капитулацията на Германия, става символ на абсолютното зло, извършено от лидерите на една от най-културните нации в западноевропейската цивилизация, и то с оспорваното, но все пак мълчаливо одобрение на нейните граждани. Оттогава насетне да се говори за „добри“ германски нацисти е почти немислимо. В създадения през 1953 г. световен мемориал на Холокоста Яд Вашем срещу името на Щауфенберг е записано „смел войник“.
От историческа гледна точка въпросът кой точно е Щауфенберг и какво го мотивира като историческа личност има сравнително ясен отговор, дори в рамките на сведенията, с които разполагаме. След атентата Гестапо конфискува голям брой документи, които не са достигнали до нас, а друга част е унищожена от притежателите им, опасяващи се, че ще пострадат, аĸо ги намерят у тях. От биографията на Питър Хофман „Щауфенберг: семейна история: 1905–1944“ (1992) научаваме, че като млад войник графът е подкрепял Хитлер и идеите на националсоциализма, но никога не е бил активен антисемит. А когато узнава за избиването на евреи и по-специално на евреите в Украйна, заявява, че Хитлер трябва да бъде ликвидиран.
В идейното му развитие – ако така можем да дефинираме промяната в неговите възгледи – се очертават два етапа. Първият е романтично-идеалистичен, белязан от приемането му през 1923 г. (заедно с братята му Бертолд и Александър) в литературния кръг на влиятелния поет Стефан Георге, чиито високоестетизирани идеи за любов и дълг към духовната възвишеност, изповядвани в т.нар. общество „Тайна Германия“, се преплитат по естествен начин с аристократичния произход и семейното възпитание на младия Клаус. Тези идеи са свързани и с идеалите на немското рицарство и католическата вяра. Темата за съдбата на Германия присъства силно още в гимназиалните му години в Щутгарт и разбира се, още по-категорично по време на десетгодишното му военно образование в 17-и кавалерийски полк в Бамберг. Оттогава насетне за красивия и талантлив войник армията става живот и съдба, споделени с Нина фон Лерхенфелд, за която се жени през 1933 г. в катедралата на града, днес паметник на световното културно наследство. В памет на преврата от 20 юли днес на стената на Обер Брюке (Горния мост) е поставена възпоменателна плоча.
Вторият етап от развитието и издигането му в йерархията на хитлеристката армия е по-трудно да бъде определен еднозначно. След като получава отличия за участието си в кампаниите в Полша и Северна Франция, той е изпратен на Източния фронт. Там, както твърди първият му биограф Йоахим Крамарц в книгата си „Щауфенберг: Животът и смъртта на един офицер, 15 ноември 1907 – 20 юли 1944“ (1967), вследствие на нарастващите несъгласия с военните стратегии и практики на Хитлер – включително с формирането на части от военнопленници, както и след катастрофалната битка при Сталинград – към края на 1942 г. той стига до заключението, че Германия може да бъде спасена единствено чрез отстраняването на фюрера. През януари следващата година е произведен в подполковник и е изпратен на фронта в Африка. В края на кампанията в Тунис, когато съюзническите сили имат вече пълно въздушно превъзходство, Щауфенберг е тежко ранен при въздушно нападение над джипа му. В резултат на това той губи дясната си ръка, третия и четвъртия пръст на лявата си ръка, както и лявото си око. С присъщата твърдост на характера си обаче се възстановява и отново е повишен.
По същото време Щауфенберг и брат му Бертолд се присъединяват в Берлин към конспиративния заговор, организиран от генерал Фридрих Олбрихт и известен под името „Операция Валкирия“. От историческа гледна точка е безспорно, че решението му е смело и жертвоготовно. Дали обаче то трябва да се тълкува като безумно или безсмислено, е въпрос, чийто отговор се обосновава значително по-трудно. Както убедително отбелязва Антъни Бийвър в „Берлин: Падането 1945“ (2002), „важен урок е, че човек трябва да бъде изключително предпазлив към каквито и да било обобщения, когато става въпрос за индивидуалното поведение… което до голяма степен отразява абсолютната непредвидимост на живота и смъртта“.
В случая с Щауфенберг, разбира се, съществува и друг елемент – интерпретацията на неговите възгледи, за които липсват достатъчно документални доказателства. За повечето хора през XX век, особено за родените след края на войната, въпросът е по-скоро какво тук е особеното и героичното, след като в крайна сметка той умира за нацистка Германия? А за историците, изследващи национализма, този въпрос има още по-негативен оттенък: какво друго, освен хитлеристки расизъм, би могло да стои зад неговия национализъм? Втората световна война и ролята на Германия в нея формират в голяма степен – ако не и напълно – това, което днес разбираме под самото понятие национализъм и особено германски национализъм. Днешното възприятие за романтизма и естетиката на младежкия гуру на Щауфенберг Стефан Георге, за философията на Ницше, музиката на Вагнер и изобщо таланта на много други германци изглежда завинаги обременено от политическите злоупотреби, извършени с тях и в тяхно име. Това в пълна сила се отнася и за самия Щауфенберг.
Авторът на „Последните дни на Хитлер“ (1947 г.), британският историк Хю Тревър-Ропър, проявява специален интерес към германската съпротива в първите години след войната, когато за нея се говори почти изцяло като за комунистическа инициатива. Още тогава той смята, че Щауфенберг „има по-голямо политическо значение, отколкото му отдават авторите, пишещи по тази тема“. Въз основа на интервюта с брат му Александър и с Рудолф Фарнер (приятел от кръга на Стефан Георге), Тревър-Ропър успява да изгради портрет на Щауфенберг като човек със собствени идеи за бъдещето на Германия. Щауфенберг е вярвал, че страната е разкъсвана от антагонистични класови отношения, които трябва да се реформират чрез преразпределение на поземлената собственост, децентрализация на индустрията и намаляване на населението. Възприеман от някои като нацистки визионер, той е бил известен с прозвището der Nazigraf (нацисткия граф), олицетворяващ особен тип аристократичен феномен на „интензивност и простота“. Същевременно той е отхвърлял пацифистките, антинацистки и дълбоко християнски идеи на Хелмут фон Молтке. Бил е антируски настроен – „истински западняк“, както го описват приятелите му, но за сметка не е документирано да е имал расистки или антисемитски възгледи. Според разговорите на Тревър-Ропър с близките му Щауфенберг не е имал отношение към решаването на „източния въпрос“ – факт, който би бил решаващ за определянето му като яростен нацист, но от друга страна, би могъл да означава, че е бил просто умерен, типичен за времето си фашист. Когато историкът предлага идеите на Щауфенберг да бъдат дефинирани като „национал-болшевизъм“, събеседниците му избухват в смях.
Ретроспективните дефиниции за Щауфенберг явно не могат да дадат задоволително обяснение на действията му като конспиратор. Те не ни предлагат и подход, чрез който да разглеждаме отделните черти на личността му така, че да ги обединим в убедителна цялост. Характерът му изглежда е бил съвсем естествен, а мирогледът му – наивен. Може би никога няма да стане ясно как той, който говори и мисли на същия немски, офицерски и идейно-националистически език като своите събратя, от редовен военен се превръща в абсолютен враг на Хитлер, в уникален и саможертвен заговорник срещу него. Колкото и на логическо ниво да търсим смисъл във връзките между произход, нацизъм, национализъм, рицарски дълг и обстоятелства, той си остава по-скоро аномалия, отколкото обяснимо явление. Но ако вместо да съставяме изкуствена, систематична връзка между възгледи и действия, се опитаме да разберем нюансите на спонтанния морал, момчешката честност, шанса и малшанса в живота му на войник, атентатор и романтик, може би ще се доближим малко повече до истината за това кой всъщност е той.
„Ако заговорът беше успял, той би бил запомнен като човека, унищожил Хитлер и евентуално сложил край на войната. Дали след това би могъл да контролира събитията, които самият той би отприщил, е, разбира се, друг въпрос. Може би, както много други идеалисти, щеше да бъде изметен от течението“ – описва Тревър-Ропър този неслучил се ход на историята. Чърчил според спомени на съвременници е смятал, че зад атентата стои просто „убийствена, вътрешноразрушителна борба за власт“ (по интервю на Ингеборг Хааг за Имперския военен музей). След неуспешния атентат мащабите на смъртта и терора в самата Германия са огромни. Над 4500 души са екзекутирани по обвинения в предателство, а в периода оттогава до капитулацията на страната през май 1945 г. загиват над два милиона и половина германски граждани – цивилни и военни. След края на войната между 12 и 14 милиона етнически германци са прокудени от териториите, които обитават, най-вече в Източна Европа. Приблизително един милион евреи са унищожени в същия този период, когато вече е било повече от ясно, че Германия ще бъде разгромена. От семейството на Щауфенберг е екзекутиран по особено жесток начин брат му Бертолд – също участник в конспирацията, а бременната му съпруга Нина е изпратена в концлагер. Обитателите на семейната им къща в Лаутлинген в Южна Германия са арестувани и пръснати по различни лагери. И петте му деца обаче оцеляват по чудо и по-късно водят активен обществен живот, а много години след това един от внуците му участва във филма „Операция Валкирия“ с Том Круз (2008 г.) в ролята на Щауфенберг.
Историята на атентата продължава с още един любопитен парадокс, когато през 1953 г. кметът на Берлин Ернст Ройтер открива официално първия паметник на германската съпротива. Постаментът и бронзовата статуя, изобразяваща голо мъжко тяло с вързани отпред ръце, са дело на скулптора Рихард Шайбе. Любопитното е, че той е сред творците, одобрени навремето от министерството на Гьобелс като автори с подходящ според нацисткия вкус стил, освен това е известен с подкрепата си за войната до самия ѝ край. За онези обаче, които по време на Студената война (до 60-те години на миналия век) твърдят, че германската съпротива принадлежи изцяло на социалистическо-комунистическото движение, този паметник в тогавашния все още свободен Берлин е своеобразен идеологически ход. Така Западна Германия започва да преосмисля своето минало и съпротивата по различен начин – не точно така, както ѝ диктуват съюзниците победители от обвинителните скамейки на Нюрнбергския процес (1945–1946 г.).
През 2022 г. в Къщата на историята в Щутгарт беше открита изложбата „Атентатът срещу Щауфенберг“. Тя представяше архивни материали и снимки, направени след взрива, избухнал напразно в горещия и задушен обеден час на 20 юли. Част от експозицията бе и дискусионно табло, облепено с жълти листчета, показващи какво мислят децата и учениците, посетили изложбата. На много от тях пишеше, че Щауфенберг е бил просто нацист, който е искал да спаси нацистка Германия. На други – че е бил противник на Хитлер, а на едно от листчетата се четеше: „Бил е смел. Ако беше успял, светът щеше да бъде друг“.
Д-р Милена Бордън е изследовател и журналист. Специализира в теми, свързани с историята на Втората световна война, национализма, Холокоста и Източна Европа. Работила е за University College London (UCL).
