В „Медният конник“ съжалението към жертвите на насилие преминава неусетно в преклонение към абсолютната власт, култът към абсолютната власт пък незабележимо преминава в съжаление към нейните жертви. Който познава руснаците, знае, че те и досега не са успели да развържат този възел.
В днешна Полша Александър Пушкин не е много позната фигура, тъй като пропагандата го настани в музея за восъчни фигури, в отдела за „полско-руска дружба“. Трагедията на поета – същевременно трагедия и за всеки руснак, не само през ХIX век – бе подложена на толкова старателна преработка, сякаш изобщо не се беше случила. Нищо удивително. Там където не е позволено да се дири исторически контекст, ако той не отговаря на схемата, настъпва омаловажаване на хора и явления. Но в последно време не един от нас е мислил за Пушкин, четейки изказвания на съветски писатели, притекли се на помощ на руските държавни интереси и възхваляващи покоряването на Унгария. Те не са талантливи колкото Пушкин, но дилемата им е аналогична: отечеството е contra човечеството. Не може да не се подчиняват на закономерности, по-силни от всякакви лозунги и програми.
Полският пушкинист номер едно Вацлав Ледницки е професор в Университета Бъркли, Калифорния. Безспорно, никой не се съмнява, че това е учен от най-висок ранг. Но нека престанем да пъхаме за съхранение из определени чекмеджета учените, ако те пишат по-интересно от авторите на романи. Последният труд на Ледницки за Медният конник[1] е увлекателно четиво и качеството на представените факти е такова, че предизвиква много разсъждения за нашите дни. Като затваряме книгата, вече сме стигнали до следния извод:
Склонността всичко да се разглежда като „Слонът и Полша“ е справедливо осмяна. Справедливо, защото страната ни не е голяма, а малко се е прочувала в историята на цивилизацията и планетата. Вероятно не би загубила и много, ако изобщо липсваше. Заели смирено подобна позиция, следва да направим едно изключение: за Русия Полша представлява огромна ценност не само в областта на стратегията, но – което е по-важно, в сферата на културата. Тя означава среща с нещо принципно различно (от Европа), представлява мания, проблем, гузна съвест и още нещо от недоизреченото и заличено с лъжа. Най-знаменитият руски поет носи в себе си подобни тежнения.
Закономерно двусмислие: отначало са либералните мечти за братство между народите, разходките и разговорите с Мицкевич. А после, когато „става напечено“ и избухва въстанието от 1830-а, връхлита оскърбената гордост, настъпва националистическото безумие. Вероятно само когато отношенията между двете страни навлязат в нова фаза, в руските училища ще подложат на честен анализ стихотворенията на Пушкин Към клеветниците на Русия, Бородинска годишнина, Той между нас живя... Защо с анатема ни плашите – възкликва Пушкин, като се обръща към западните страни – какво ви възмути? Унизената горделивка Полша ли? Че това е само „спор между славянски братя“, въпрос, „що няма да решите вие“ (използвайки същия принцип, сега обявяват за вътрешна работа и интервенцията в Унгария, кръгът от „славяни“ се разшири).
Славянските води в морето руско ще се влеят?
Или пък ще пресъхне то? Въпросът там е.[2]
И прословутата заплаха: само опитайте да ударите и ще си найдете гробовете: „ще имат място те в Русия“.
Да беше оживял, велик,
Суворов би видял Варшава;
Ще трепне сянката му в миг
от блясъка на наш’та слава!
Русия „днес колос болен ли е пак?“, иронично пита Пушкин в отговор на манифеста на Френско-полския комитет в Париж.
… скоро на Варшава
ли пред закона ще мълчим?
И где да се оттеглим, где?
Зад Ворксла ли – земя безкрайна?
На кой Волинск да се даде?
И на кого пък там… Украйна?
Приемайки метежните права,
ще ни напусне ли Литвà?
А Киев, сила златоглава,
баща на наш’те градове,
нима с размирната Варшава
ще слее святи гробове?
Не, Русия е силна.
И Полша е покорна пак…
Победа! Ах, тъй сладък час![3]
Победа. Но онзи, който:
…с отрова
той вече свойте песни напоява
в угода на тълпата.[4]
– т.е. Мицкевич, измъчва Пушкин отдалеч. В труда на Ледницки тема са последните години от живота на поета, когато е създаден Медният конник.[5] Тук няма да навлизаме подробно в изследване на хипотезата и поправките, които Ледницки предлага на своите собствени хипотези, представени другаде. В тази рецензия ще се ограничим до въпросите, интересни за по-широк кръг читатели. За възникването на Медният конник помагат смесените чувства, възбудени у Пушкин от Откъс из III-та част на Задушница. Причинява ги и едно пътуване от Петербург до село и гледката с лятната буря, защото в мислите на писателя тя се съединява с описанието на голямото петербургско наводнение (същото, което е изобразено в стихове и от Мицкевич). Преди всичко съдействат личните обстоятелства при Пушкин: придворният поет се блъска в златна клетка и няма как да избяга от нея, освен да загине на дуел, малко раличаващ се от самоубийството. Поклонник, а може би и любовник на пламенно обичаната му съпруга сигурно е не кой да е, а самият император Николай I. Хипотезите се появяват, когато литературните историци потърсят отговор на въпроса какво всъщност означава поемата. Защото в нея се сливат две течения: от една страна, химнът в чест на царското могъщество и на символа на тази мощ (паметника на Петър Велики), и от друга – състраданието към човек, съкрушен от всесилието на държавата, към „клетия Евгений“ и враждебността към царя. На Пушкин му се налага да кодира посланието, защото е заобиколен от врагове, а цензор на произведенията му е неговият основен враг Николай I. Но в поемата се появява раздвоение и опитът да се опише Петербург, не по описания от Мицкевич начин, стига до принципна амбивалентност: съжалението към жертвите на насилие преминава неусетно в преклонение към абсолютната власт, култът към абсолютната власт пък незабележимо преминава в съжаление към нейните жертви. Който познава руснаците, знае, че те и досега не са успели да развържат този възел в себе си.
Не преразказвам разсъжденията на Ледницки, пиша бележките си в полето. Много е любопитно онова, което той споделя за причините за личната омраза на Пушкин към Петър Велики. Тя произлиза от верността към традициите на неговото семейство. Пушкини пренадлежали към онова старинно дворянство, чийто упадък се дължи на реформите на Петър; в края на краищата революцията от 1917 г. не е първата, въвела нова йерархия в привилегиите. Болярските родове биха могли да се утешават с миналото си, но първите места заемат парвенютата, дължащи постове и титли изключително на волята на монарха. През ХVIII-XIX в. всички пътешественици из Русия обръщат внимание на нестабилността при всяка обществена ситуация в тази страна. Тамошният строй има малко общо с френския Ancien Régime, където почитта към „синята кръв“ е задължителна. От низините излитали нагоре, от върховете пропадали надолу – и тук решаваща била царската милост. И Пушкин ненавижда придворната камарила, подбрана от подобни „нови люде“, в сравнение с които той, потомъкът на старинен род, е в положението на едва поносим драскач.
Трудът на проф. Ледницки е десет пъти по-човечен и дружелюбен към руския поет, отколкото лакираните съчинения за него, написани в Полша. Защото фактите възстановяват действителния размах на нещастието. Каквото и да се казва за страданията и безумствата на емигранта Мицкевич, Пушкин, макар че живее в родината си, е много по-нещастен: той върви по тясната пътека между мудността и самоунищожението, както и Маяковски по-късно. За да се измери неговото нещастие, не бива да се забравя, че поетът не може да е само циник, а е длъжен да вярва в онова, което пише.
А друг е може би наказан по-жестоко:
продал на царя своята свободна мисъл,
със орден опетнен, със чин и чест висока –
край трона той пълзи и се покланя ниско.
Триумфа му с платен език прославя дръзко,
мълчи пред мъките на верните другари…[6]
Но справедлив ли е Мицкевич, като се обръща така към един стар другар (няма значение Пушкин ли има той предвид, щом същият го е възприемал като такъв)? Обвинителят никога не прониква в заплетените мотиви, в оня житейски гъсталак, където се раждат решенията.
Антиполски ли са стиховете на Пушкин, подли като всяка литература, съобразяваща се със силните срещу слабите и писани на „платен език“? Да предположим, че не. Може да се допусне, че възмущението от парламентските „народни витии“, от Запада, намесващ се в чужди дела, и от метежните поляци – е искрено. „Народният поет“ споделя общата атмосфера, усеща и дълбоко великоруската воля на силата. Означава ли това, че той лъже, като мечтае за времена
кога народите без дребни дрязги
ще заживеят във едно семейство?[7]
Също не. Шофьор на такси в [Западен] Берлин, помолен от един журналист да коментира събитията в Унгария, изложил сбито сложната истина: „Руснакът е добро момче. С всички иска да е приятел. Вади пистолет и ти казва: Обичай ме или те убивам!“ Може би в антиполските и антизападни стихове на Пушкин – както и в Скити на Александър Блок – присъства просто тъжното изумление, че може пък и да не се възхищаваш на руснаците и да не ги долюбваш. Тук се крие отсъствието на перспектива: да не възприемаш собствения народ като един от многото. Има и следи от инфантилен възторг към себе си. Толкова пламенна поезия е рядко срещана на други езици. За да я открием, ще се наложи да се върнем векове назад. В сравнение с нея одите на Киплинг[8] са връх на равнодушието спрямо Британската империя.
И когато от чужбина Мицкевич отправя обвиненията си, какво може да направи камерюнкерът Пушкин, понесъл ада в сърцето си? Дори писмата до жена му се отварят. Това, че той защитава тази система и това робство от „Западния вятър“ е особеният парадокс на съдбата. Но и в метежните минути той не може да разчита на ясно съзнание. Най-голямото, което може да си позволи е образът в Медният конник: статуята на цар Петър да преследва из пустите улици на Петербург клетия Евгений, а ехото да разнася чаткането на копита по мостовете. От статуята, под която някога
укрили се под общата наметка,
мръзнеха двама в мрака на нощта.
(преводът е мой, Б. Г.)[9]
Според проф. Ледницки за руската литература Медният конник е произведение преломно, ако говорим за отношението към „града на Петър“. Дотогава то е безкритично поклонение, а сега започва отрицанието. Следващият етап ще бъде Петербург на Гогол.
През ХIX век Русия боледува от манията за полска „зараза“. Делото Пушкин е само фрагмент от цялото. Царското правителство обича да приписва всички бунтове и безредици на дейността на чуждестранни агенти. Например през 1839 г. Кюстѝн отбелязва, че селското въстание край Волга назовавали „работа на полските социалистически емисари“, идея, трябва да признаем, свидетелстваща за фантазията на чиновниците[10]. Влияние на подобни емисари виждат и в бунта на украинските селяни през 1855 г. – съобщава Аполон Коженьовски[11]. Навярно можем да съберем още много такива примери.
Трудът на проф. Ледницки е лишен от политически акценти, но на читателя е разрешено да прави аналогии. Книгата заслужава да бъде препоръчана на всички чужденци, пожелали да разберат историческото дъно на полско-руските отношения. В нея са включени още английски превод на Медният конник и „полската трилогия“ на Пушкин, целия Откъс (от III-та част) на Задушница и стихотворението на Валери Брюсов Вариации на тему „Медного всадника“, неизвестно за повечето поляци – сбито е обхванат целият проблем. Тук има и „укрили се под общата наметка, мръзнеха двама в мрака на нощта“, застанали пред паметника, и заминаването на Мицкевич, и въстанието от 1830 г., потушено от царските войски „под страховития зов“ в стиховете на Пушкин. „И ще заглушат ли ехото на славата“ гласовете на убиваните борци за свобода и „слабия стон“ на заточените в Сибир приятели-декабристи? При Брюсов Пушкин се е изправил пред паметника на Петър и дори се сърди: „Добре, строител чудотворен! Стига вече!“, но е наказан за кощунството – дочува зад себе си тежкия конски тропот на Медния конник[12]. Трудно ще избегнем подозрението, че със своя протест Пушкин не ни напомня някой, появил се с признание за вина в полицията и молещ да го арестуват, тъй като му хрумват антидържавни мисли – при него протестът срещу и страхът от националното табу се реализират с еднаква сила.
(1957)
Чеслав Милош (1911–2004) е изтъкнат полски поет, есеист, преводач, историк на литературата. Съосновател на литературния кръг „Жагари“ (Żagary), той дебютира през 1930 г. с два тома поезия и започва работа в полското радио. По време на Втората световна война живее във Варшава, сътрудничи на нелегални печатни медии, превежда Жак Маритен и Шекспир. През 1951 г. напуска комунистическа Полша и заживява във Франция. Сред произведенията, които създава там, е прочутата книга „Поробеният разум“. През 1960 г. е поканен от Калифорнийският университет в Бъркли като преподавател по славянски езици и литература. Носител на множество награди, сред които и Нобеловата награда за литература за 1980 г. На български са издадени неговите книги: „Поробеният разум“, „Долината на Иса“, „Крайпътно кученце“, „Годината на ловеца“, „Родната Европа“, „Това“. Първата публикация на предложения тук текст е в: Biedny kamerjunkier – „Kultura“, Paris 1957, nr 1-2, s. 188-192; // C. Miłosz, Rosja. Widzenia transoceaniczne. Fundacja Zeszytów Literackich, Warszawa 2010, s. 45-50.
Превод от полски и бележки: Богдан Глишев
На главната страница: Валентин Серов, А. С. Пушкин на градинска пейка, 1899 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Вацлав Ледницки (1891-1967) – син на известния в царска Русия адвокат Александър Ледницки. Председател на Полското общество за изследване на Източна Европа и Близкия Изток (1933-1939). През Втората световна война се премества в САЩ, преподава руска литература в Харвард (1940-1944), а после до 1962 г. е в Университета на Калифорния в Бъркли. В научните си трудове разглежда творчеството на Пушкин, както и културните отношения между Полша и Русия. // Вж. Wacław Lednicki, Pushkins’s Bronze Horseman, the Story of a Masterpiece University of California Press, Berkeley and Los Angeles, 1955.
[2] Пушкин, Към клеветниците на Русия (1831), прев. Елисавета Багряна.
[3] Пушкин, Бородинска годишнина (1831), прев. Петър Алипиев.
[4] Пушкин, Той между нас живя… или Мицкевичу (1834), прев. Радой Ралин. В българската публикация е пропуснат последният ред от руския оригинал: „И возврати ему…“ от Второзаконие (24:13): „върни му залога при залез слънце, за да легне да спи с дрехата си и да те благославя; това ще ти се сметне за праведност пред Господа, твоя Бог“.
[5] Пушкин, Медният конник – петербургска повест (1833), прев. Хенри Левенсон.
[6] Адам Мицкевич, До приятелите-москали [Do przyjaciół Moskali, 1832], прев. Мария Грубешлиева.
[7] Пушкин, пак от Мицкевичу, прев. Р. Ралин.
[8] Джоузеф Ръдиард Киплинг (1865-1936) е най-младият нобелов лауреат за литература (1907), видян от Джордж Оруел по следния начин: „Безсмислено е да се преструваме, че киплинговия възглед за нещата, погледнати общо, е приемлив или простителен за който и да е цивилизован човек. Да, Киплинг е побеснял империалист“. Програмното стихотворение Бремето на белия човек (1898) започва така: „Носете свойто Бреме! / И своите синове / във жертва принесете / на чужди богове – / сред варварски народи / с навъсени лица – / от дявол по-коварни, / по-чисти от деца“. (прев. Стоян Медникаров). Обръщението му е към Америка, тръгнала след Англия по пътя на колониализма, наречен от автора „цивилизаторство“.
[9] Мицкевич, Паметникът на Петър Велики [Pomnik Piotra Wielkiego, 1832], непревеждан фрагмент от Задушница (III част).
[10] Маркиз Астолф Луи Леонор де Кюстѝн (1790-1857) – френски аристократ, монархист, пътешественик, автор на Русия през 1839 (изд. 1843, Париж ), забранена от Hиколай I.
[11] Аполон Коженьовски (+1864) – поет и революционер, баща на британския писател Джоузеф Конрад (1857-1924). С герб „Наленч“ полската шляхтишка фамилия притежава имение край Бердичев, Украйна.
[12] Валери Яковлевич Брюсов (1873-1924) – ерудит, поет-символист, след преврата от 1917 г. се присъединява към комунистическия режим, вероятно се самоубива. Стихотворението Вариации на тему „Медного всадника“ е датирано от автора 28.Х.1923 г.
