С изтерзаната си продължителност от 164 минути „Благи деяния“ всъщност е съставен от три отделни истории. Зрителски размишления по средата на втората: Киното си заслужава (усилието), когато носи наслада – за сърцето или за ума. В противен случай е най-обикновено упражнение по стил. Това не го прави излишно, а само натрапчиво (самодоволно)… Сигурно не е най-слабият филм на Йоргос Лантимос, но е най-самоцелно безсмисленият, поне според мнението ми на фен на „Клети създания“ (2023) и „Фаворитката“ (2018) и умерен почитател на „Убийството на свещения елен“ (2017).
След изтърпяване на цялото откровение на Лантимос обобщенията вече изглеждат така: Безумен филм. От най-лошия вид – онези, за които се чудиш кой е бил толкова луд да даде пари за заснемането на подобен сценарий.
По време на първата новела и отчасти на втората все още си мислех, че е възможно да има За и Против, но след финала на втората и докато гледах третата, осъзнах, че проектът е дерайлирал. И мога само да се надявам, че няма да остави трайни последици върху бъдещите творчески намерения на режисьора.
Последното не е сигурно – чуждестранни критици обясняват, че след като вече си е спечелил благоразположението на критиката и филмовите компании, Йоргос Лантимос може спокойно да се завърне към цинично-радикалната си независимост от масовия вкус, „към откровено жестокия и загадъчен плам“ на ранните си киноизяви…
Според мен основният проблем на „Благи деяния“ се очертава завръщането на Лантимос в позицията на сценарист, с неговата „неспособност да си представи разказа по друг начин, освен като лабиринт, в който героите се лутат като мишки“, а персонажите са подложени на изследване така, както съдебен патолог би описал в подробности причините за смъртоносните им провали. Свободната воля не съществува, телата ни дори не ни принадлежат и други „демиургични постулати“ в характерния стил на гръцкия режисьор.
В крайна сметка сегментирането влошава и без това неравностойното съдържание на отделните части. Имаме мъж, чийто избор (какво да чете, какво да яде, кога да прави любов с жена си и т.н.) се диктува от работодателя му и чийто внезапен порив за бунт не остава ненаказан. После полицай, който забелязва, че съпругата му, намерена след изчезване в морето, изглежда не е същият човек. И накрая жена от секта с уникални практики, която търси момиче с дарбата на съживява мъртъвци, но неволно нарушава правилата на сектата…
Важно е да се има предвид, че оригиналната идея съдържа само една история (най-добрата от трите) – тази на служителя, чийто живот се дирижира от друг. „Докато работихме върху нея, решихме, че би било много по-интересно да я накараме да съществува в рамките на структурно различен филм“, обяснява Лантимос. Но „Благи деяния“ би могъл да се получи наистина добре, ако той беше решил иначе. Защото, както знаем, мотивът за манипулацията, създателя и разбунтуваното творение съдържа неизчерпаем потенциал…
Може би щяхме да усетим в замисъла как ние, бедните смъртни, се борим със собствените си недостатъци и противоречия, които ни карат да отхвърляме принципите на съществуването си, както и да искаме да отхвърлим Другия (и любовта, която върви с това). И вместо да се разпиляват в отделните фрагменти, недостатъци като подчинение, параноя, контрол, зависимост, насилие, заблудена вяра и т.н., представящи човешкото поведение в неговата най-нелицеприятна форма, да са подложени на единен „морален разбор“.
Единствените реално печеливши от „Благи деяния“ (защото вложените в продукцията средства нямат добра възвращаемост засега) са актьорите, получили възможността да се превъплътят последователно в роли с разнопосочен характер. Джеси Племънс дори толкова се променя визуално между трите части, че като полицай прилича на Мат Деймън, а като член на секта започва да напомня за Чад Майкъл Мъри… Може би решението едни и същи изпълнители да влизат в нови образи, засилвайки усещането за същите хора, които правят различен житейски избор (в диапазона от жертва до палач), да е интересно само по себе си, но в този филм експертът по темата за доброволното подчинение по-скоро е пленник на безцелната провокация, отколкото последователен изследовател на човешката природа.
Постепенно затъваме в алогичен „мрак“, който черното остроумие не се опитва да разсее. Йоргос Лантимос май се изживява като наследник на Бунюел, култивиращ вкус към абсурда и библейските алюзии, но изглежда му липсва изтънчеността на испанския творец в нюансирането на песимистичната визия за човечеството. В „Благи деяния“ той се забавлява да „надраска“ с едри, безразлични щрихи: хората са чудовища, животът е лишен от смисъл. Така се оказваме забъркани в нещо като „празна игра на касапница със смътно сюрреалистични претенции“, която твърде често поставя търпението ни на изпитание и завършва, превръщайки филма в нищо повече от вид „демонстративно наказание.“ Сами преценете дали си заслужава усилието.
