В студени дни като този винаги се учудваше на това как парата от водата, хвърлена върху нагорещените камъни, се събира в себе си, сгъва се навътре, вгъва се. Като че влиза и се потапя в самата себе си, за да се смали и изгуби. Едно движение навътре, което е потъване в някаква невидима бездна, налична там, във вътрешността, в самия център на леката плът на парата. Бели пухкави кълбета, завихрящи се и изчезващи в празнина, отворена в собствената им вътрешност. Празнина, която не запълват, а която ги поглъща. Парата поглъща самата себе си, си помисли.
Къде отива така безследно? В нищото? Не, не може да е така, защото нищото не е и значи няма как нещата да отиват в него. Но те изчезват. А може би не се стопяват, не стават нищо, а се разтапят. И значи стават нещо друго и част от нещо друго, а не изчезват напълно, не стават нищо. Така ще е до времето, в което този свят наистина ще изчезне и вече няма да е.
Той беше чел за онези философи, които мислели, че пълното, плътното е разбито на безброй много неделими късчета. Безчет пълноти, безкраен брой парчета плътност. Около които е пустотата. Безбройните единици на пълното в нищото. Защото празното е нищо. Но значи то все някак е.
А какво изпълва тези прости, несъставни телца, се замисли отново. Тези монади, както ги наричат философите. От какъв пълнеж е пълното – плерес? На вид, отвън пълното било най-различно, а отвътре всяка една монада била една и съща.
Някои философи казват, че пълното било изпълнено от нещо, което се наричало хюле.
Хюююле. Като го произнасяш така, удължено, ти се струва, че изричаш името на онова, което може да се изпълни с нещо, на празното, а не името на изпълващото изпълненото с нещо, или на самото него, т.е. на пълното. Когато за пръв път срещна думата и се опитваше да схване смисъла й, се сети за онзи немец, който сочеше вдлъбнатината в скалата и повтаряше хоол, хоол. После немецът сложи в кухината хляба, за да не го вали дъждът.
Хюле. Звучи като името на съда, а не на изпълващото съда. Звучи по-скоро така, сякаш говориш за вместилището, отколкото за онова, с което това вместилище е изпълнено. Да, да, но в същото време хюле звучи наистина и така, сякаш че казваш „пълнеж“, „плън-ка“. Странно. Объркващо.
Само че, да, разбира се. Няма нищо странно. Хюле е както онова, което може да бъде изпълнено, да стане пълно, така и изпълващото го. Тя е още и пълното, мислено като цялото на двете. А тях можеш да разделиш само в ума си.
И все пак има нещо непонятно. Може да се каже какво представлява пълнотата отвън, но не се казва каква е тя отвътре… Защо природата на онова, което изпълва пълното, ни се изплъзва.
Гледайки парата, си спомни за онова дете в Белград, което издъхна в ръцете на баща си. Той не можеше да направи нищо и детето издъхна. Стана съвсем бързо и съвсем малко, след като бяха прекрачили прага на този дом. Бяха ги приели в него. Тях, странниците. Щяха да ги подслонят, господарят на дома казваше, че ще се намери какво да им дадат за ядене, когато детето се свлече на земята. И спря да диша. Тогава обезумелият баща се нахвърли върху тях. В своето неистовство той крещеше, обърна масата, от разбитите съдове се пръснаха и разсипаха нещата, с които те бяха пълни. Разля се виното. Човекът ревеше, че ги проклина, че са магьосници, че са убили детето му. Но няма, реве той като звяр, каквато и сила да имате, вещери, тя няма да ви помогне и не ще ви спаси от яростта на един отчаян баща. И хвана ръжена. Щеше да ги убие. Не сме вражалци, не, ние такива ги проклинаме, ние сме други, чуй ни.
Склониха го да ги остави да се помолят над тялото на детето. За малко само, му казаха. Да се помолим, после прави каквото знаеш. Молиха се дълго, докато бащата скимтеше тихо в ъгъла, свит, сгънат. После момчето пое въздух шумно, очите му се отвориха и то се изправи. Татко, какво стана?
На сутринта се срещнаха с управителя и след това той ги проводи с писмо до княза. А бащата ги изпрати до градската порта и не спря да стои там и да плаче, докато те се отдалечаваха. Пътят сви и го изгубиха от поглед.
Парата се беше стопила в металния утринен въздух. Беше късна есен, вече нямаше листа по дърветата. Долината изглеждаше празна. Реката заобикаляше ловко и с меки движения камъните и продължаваше надолу. Върховете на планините бяха побелели и мамеха с чистотата си. Небето беше бездънно. Така, както само то може да бъде такова. Ще рече, дълбоко като празнотата и като безпределната пълнота. Като хюююле.
Когато искаше да обясни на овчарите в онова планинско село как Бог е сътворил всичко съществуващо от нищото, се сети за пръв път за водата и парата, за това как тя се стопява. И тогава му хрумна да им кажа, че, сътворявайки, Бог не е запълвал пустотата, празното, а е създал наведнъж и заедно онова, което се запълва, изпълващото го и пълното. И че те са едно.
През всичките тези години той се потапяше отново и отново в думите, за да им ги обяснява. За да могат да вникват в тях и да внимават. Понякога се чувстваше като някой, който се блъска в стена. Но продължаваше да дири начини, по които да премине и да продължи още по-навътре. Защото искаше хората да внимават Словото и да се вслушват в него. И не спираше да им казва, че Словото е Битие.
Сега вече ще може да слуша. Най-сетне ще може да чува отново песента на думите отстрани и да й се наслаждава. След всичките тези години на неуморно търсене вътре в тях, сега ще ги послуша отстрани и ще ги погледа. Да, ще ги погледа, защото на стихията им вече е даден вид, сега вече те са изобразени. Но това не са обикновени образи. Това не са изображения, които ограбват изобразеното. Това не са несъвършени подобия на думите. Съвсем друго е. Това са техните ликове, техните ипостаси.
Климент погледна към здрача в далечината и чу, че звънците вестят за завръщането на стадата. Остана спокоен.
