За мен, роденият около девети септември и израснал по деветосептемврийски, тази дата носи злокобен смисъл – с нея стартира дългогодишният терор над цял един народ. Биографично погледнато, лично аз пък унаследих от девети септември едно одържавено и опустошено детство, едно детство, пожертвано за ненаситните пропагандни нужди на Партията-ръководителка. В приложеното есе се опитвам да пресъздам технологията на това повсеместно опустошение.
* * *
Човекът принадлежи към единствения биологичен вид на планетата Земя, който съзнателно избира да не осъществи пълния си потенциал. Нито едно друго същество на планетата не го прави. Само хората.
Лари Уингет
Беше малко преди безсмъртният Вожд и учител на цялото прогресивно човечество и баща на народите да умре и малко след като умря. Във фоайето на училището ми „Отец Паисий” имаше огромен бюст на безсмъртния Сталин, който за всеобща изненада впоследствие се оказа простосмъртен. Бюстът беше от гипс – бял като брадата на Дядо Мраз, дълго след като престана да бъде и дълго преди отново да стане Дядо Коледа. По празници давахме посменна почетна стража от двете страни на бюста, но иначе всички деца внимателно го заобикаляхме, защото гипсът му беше некачествен и при докосване пускаше бяло. Една сутрин редом до белия манекен изневиделица се появи огромна ламаринена пощенска кутия. Същия ден през голямото междучасие ни строиха всички на двора с учителите, дружинните и прислужниците барабар. Ние, учениците, и прислужниците се ласкаехме – за пръв път бяхме на равна нога с учителите. Въпреки обещаното лично от Моралния кодекс на строителя на комунизма всеобщо равенство, училището имаше два входа: един параден – за учителите и един заден – за прислужниците и за нас, цвета, надеждата и бъдещето на нацията. Директорът обясни пред строя, че пощенската кутия бе „за докладване на нередности”. След което ни подкани с нужната тържественост да не се свеним, а да пишем, да пишем и да пишем, да докладваме смело, както изисква от нас гражданският ни дълг – ключ от кутията имал само той и, казано на съвременен криминологичен език, анонимността ни е гарантирана. След това, понеже като демократ се вслушваше в гласа народен, директорът запита има ли въпроси. Обади се само най-възрастната прислужничка, която изтълкува подканата на директора като служебно разпореждане. Тя каза, че не умее да пише, няма как да пише и много се страхувала да не вземат да я обвинят, че бойкотира мероприятието и да я уволнят. Директорът я успокои, че забележи ли нередност, тя може да дойде при него и по изключение да му докладва устно – анонимността ѝ също ще бъде гарантирана. Тогава прислужничката попита какво е това анонимност. Директорът отговори директно: „Никой да не те знае кой си”. После се позамисли и добави разочарован: „Но вече всички те знаят”. И махна вяло с ръка – сякаш прогони досадна муха от носа си. Въпреки инцидента, който накърни принципа на анонимност, призивът на директора прозвуча много убедително, защото, както предполага народната демокрация, той беше и партиен секретар на училището. Двете длъжности бяха обединени, значи, ведно, съвместени бяха – така не се пропиляваше обществен ресурс. След като държава и партия бяха обединени и съвместени на централно равнище, защо и по места да не последваме водещия им пример. Всеки, значи, можеше да пише на воля, както и доколкото умее – и ученици, и учители, и прислужници. С изключение на дъртата неграмотница, която обаче можеше да говори. Пък и недовиждаше от годините и дори да срещнеше нейде по коридорите нередност, едва ли щеше да я разпознае.
Кутията, както споменах, стърчеше точно под носа на Вожда. Който, извил лебедова шия леко наляво, беше вперил взор право в процепа на кутията – а-ха! да пусне и Той сигнал за нередност и да даде личен пример на цялото училище.
По независещи от мен причини така се случи, че животът и смъртта на Вожда и учителя бяха разполовили пионерското ми детство, разрязали го бяха като торта на две. Кой какво е пуснал в пощенската кутия, не зная – знае само ключарят ѝ. Като умря Сталин без време, приключи не само животът, а и безсмъртието му. А тъй като покойникът беше Баща на народите, всички ние осиротяхме изневиделица още в ранно детство. Учителите ни осиротяха в зряла възраст, а неграмотната прислужница – в напреднала. Осиротяването, значи, със смъртта на безсмъртния смъртник беше всеобщо, а не след дълго, за да бъде трагедията пълна, след някакъв конгрес на КПСС изчезна безследно и бюстът му от фоайето, а по бюста – и пощенската кутия. Те явно вървяха в тандем, пък и нямаше кой вече да надзирава и стопанисва цялото мероприятие от постамента. Който остана празен в очакване да обезсмърти следващия вожд. Който позакъсня исторически. Не зная също и какво ли е направил директорът с ключа на пощенската кутия. Той се гордееше с него, като да бе ключ от портите на рая и едва ли ще да се е разделил току-така с тази безценна емблема на мира и социализма.
Защо разказвам всичко това ли? Ами защото го зная, а знаенето задължава – да знаеш и да не предадеш нататък, може да се окаже и историческо престъпление. Споделям, значи, всичко споделено като щрих от портрета на онези паметни времена. Щрих, който остави незаличима диря и в епохата, и в душата ми. Всеки живот започва с детство, а когато съзнателното детство започва не с личността ти, а с всеобща и скътана в ламаринена пощенска кутия анонимност, това начало е тровещо и за юношеството, и за всички следващи възрасти – една непреходна отрова, за която противоотрова трудно се изнамира. Да дамгосаш едно дете с анонимност значи да го заклеймиш, значи да го убиеш, преди то да се е себеосъзнало за бит и битие, значи да го превърнеш в малък възрастен, да го лишиш от детство, от собствена идентичност, от живот да го лишиш – за сметка на един идол от гипс. Детето има вроден порив за себеизява, за индивидуалност, за самоличност и дълг на възпитателя е да поощри, да подхрани тази генетично вложена (за мен като православен християнин вложена свише) заявка за живот. Анонимността е с обратна насоченост – тя е антиживот, сила, която смазва, убива личността в интерес на безличната маса.
Ако в този смисъл кажа, че училищни директори като моя са откровени детеубийци, ще бъде вярно, но няма да бъде достатъчно. Инициативата на директора ми може и да е била негова лична, но инициативността, от която тази инициатива произлиза, не бе лична – обществена бе. Пощенската кутия бе само феномен, частен случай – основоположният принцип бе втъкан в ръководната роля на комунистическата партия, вложен бе в органиката на онзи тоталитаризъм, който превърна цялата Народна Република в една огромна пощенска кутия за милионите анонимни податели. Ключът държеше само ключарят – ние, всички останали, бяхме под ключ. Така се превърнахме в хора със заключени души. Надеждата, че демокрацията ще ги отключи автоматично, е илюзорна. Настъпила по стечение на обективни външнополитически обстоятелства, а не като наше собствено завоевание, родната демокрация няма да свърши нашата работа – тя само ще ни предостави условията да си я свършим сами. Тези условия са вече налице. Дали и доколко ще ги оползотворим, решаваме ние. Още преди четвърт век парламентаризмът ни връчи ключа и днес той е в нашите ръце – не в ръцете на другаря директор. Можем да го използваме, като се себеотключим. А можем да го използваме и като се дозаключим. Вече няма деспоти да стопанисват волята ни – себестопани сме си ние самите. Така че и в единия, и в другия случай ние и само ние ще носим бъдещите последици. Защото ние и само ние изграждаме предпоставките за тях днес.
Как се развиха впоследствие нещата във фоайето на училището ли? Ами според конгресните директиви бюстът на Вожда и учителя на цялото прогресивно човечество изчезна, както споменах, една нощ тайно-тайничко незнайно къде – може би и днес търпеливо чака в мазето под класната ни стая своя сгоден час да се завърне обратно и победоносно в съдбата на нацията. На нас, децата, ни беше странно, че след като преди някоя друга година бюстът на другаря Сталин беше положен с толкова тържественост на пиедестала, сега го напусна тихомълком и гузно, почти конспиративно. Изглежда монументите имаха свой звезден, свой публичен и тържествен, свой церемониален миг на възвеличаване, закономерно последван от друг, нетържествен миг на развенчаване – и двата исторически момента се реализираха в гипс и ламарина. За възрастните това беше вероятно логично, но ние така и не успяхме да свикнем с тази закономерност. Грижливи учителски ръце изнесоха, значи, незабелязано лекия като перушина гипсов бюст, но масивният и тежък железобетонен постамент нямаше как да изнесат – той се беше вкоренил дълбоко с металните си корени в циментовия под на коридора, така че и Херкулес не би могъл да го помръдне. А да поставят нов вожд на мястото на стария така и не посмяха – времената ставаха все по-коварни и непредсказуеми и всеки нов вечен вожд можеше да се окаже временен, дори опасно временен. Но и постамент без бюст върху него не вървеше. Така я карахме седмица-две, дезориентиране в това обезглавено междуцарствие, докато една внезапна сутрин заварихме във фоайето два огромни като дървета и посадени в цели каци пръст и тор декоративни фикуса, които скриха зад бухналите си корони и постамента, и разкривеното желязно скеле на пощенската кутия за докладване на нередности.
Новата гледка така ни озадачи, че още през първото междучасие ние се хвърлихме върху фикусите. Дълго придърпвахме, разгръщахме и обръщахме гъстите им, жилести клони, но така и не открихме ни вожд, ни кутия; ни скеле, ни постамент; ни гипс, ни ламарина. Започнахме да разбираме, че една празнична сутрин бе отредена за коронясване на героичната история в гипс и ламарина, а друга една, непразнична – за нейното коригиране: също в гипс и ламарина. А пристъпвайки предпазливо на път от детството към възрастта уверено и неуверено в живота, ние с детска прибързаност, с детска неувереност, но и с мъничко тревога се питахме колко ли още исторически преходи и обрати ни предстоят, докато дораснем от пионерската организация до Комсомола. Но това не знаеха нито прислужничките, нито дружинните, нито дори учителите – всички те немееха като декоративните фикуси. Знаеше го само ключарят на детските души. Който също немееше. А фикусите растяха.
