При пенсионираните учители Будинови дойде млада луксозна представителка на един от кметските номинанти. Седна в опърпаната им кухничка, пипна с пръст карираната мушама на масата, издута от натрупаните отдолу сметки за вода и ток.
– Така и така – каза тя, – вие сте били учители на нашия кандидат. Специално ви издирихме. С оглед на нашата кампания решихме, че ще е удачно да направите изявление, в смисъл колко нашият кандидат е бил възприемчив и ученолюбив, е, как да кажем, и палав, без това не може, но колко будно дете е бил, с една дума, в смисъл, че още тогава е показал лидерски качества и наклонности.
Старият Будинов не дочуваше и тревожно следеше лицето на жена си, която по навик мълвеше едно към едно думите на гостенката. Така и той разбираше за какво се говори.
Госпожа Будинова още пазеше достолепието си на базова учителка първи клас. Едрото й като на лъв лице застина в почуда и съвсем заприлича на лицето на паметника пред огъня на незнайния воин.
– Това е много хубаво. Но, съгласете се, през ръцете ни са минали хиляди деца. Вероятно този човек е учил при нас, щом казвате, но как да си го спомним? Ще трябва да говорим общи приказки. С една дума, да излъжем.
– Нищо подобно – каза емисарката, на която почна да й писва от неповратливите старчески мозъци на хората пред нея, защото след малко имаше час при маникюристката. – Нищо подобно. Вие си го спомняте. Вие го виждате. На третия чин до прозореца. Момчето с жадния за знания поглед. Рецитаторът. И така нататък. И така нататък. Аз съм приготвила тука изявлението ви. Всичко е готово и написано. Само трябва да го прочетете и аз да го запиша на касетофона. Нищо повече.
– Ами минете пак във вторник – каза госпожа Будинова. – С Любчо ще се помъчим да си припомним.
– Абсурд! Изключено! До вторник вашите думи трябва да бъдат миксирани в предизборния му клип, който трябва да се завърти по телевизиите. Ау-у-у, каква съм куха лейка! Ами аз забравих най-важното. Нашият кандидат ви изпраща един малък подарък.
Тя започна да бърка в чантата си от змийска кожа и извади един незапечатан плик. Разтвори го да се види съдържанието му и го плъзна на масата върху карираната мушама. От плика надничаха двайсет лева и снимка на кандидата. Погледът на кандидата преливаше от любов към хората. Беше толкова кахърно-мъдър и жертвоготовен, че човек неволно започваше да преглъща от появилата се в гърлото му вследствие на височайшето съпричастие буца.
Господин Будинов гледаше ту плика, ту лицето на жена си. Той схвана, че тези пари могат да станат техни. А с двайсет лева би могло да се купи още един блистер от лекарството на Бети, което беше свършило. И така да изкарат до пенсиите. Това успя да разбере той.
Госпожа Будинова на свой ред се опитваше да извърне очите си от плика, но погледът й се връщаше към оплезилата се двайсетолевка, сякаш беше вързан за нея с ластик. За двайсет лева тя би могла да купи няколко разфасовки пилешки фенери, с които да готви пилешка чорбица на Любчо, който страдаше от стомах и лекарите му бяха забранили да яде друго. Искаше да е горда и да пази учителското си достойнство, както тя го виждаше и разбираше, но милият Любчо така тресеше от паркинсона главата си, че думата гордост сега й се струваше най-глупавата дума.
– Ами, добре, дайте да прочета написаното – каза госпожа Будинова и по стар учителски навик се изкашля, за да укрепи гласа си.
Младата емисарка бързо й пъхна в ръцете лист хартия и погледна часовника си. Все още можеше да свари за часа при маникюристката. Това беше най-добрата маникюристка. Беше вградила в ноктите й камъчета, на които нейният Коко, шофьор и бодигард на председателя на общинския съвет, много се кефеше. Коко целият настръхваше, когато тя бавно и томително прокараше маникюра си по врата му. И сетне веднага я награбваше. Направо я правеше на ваденка. В интерес на истината, Коко беше малко прост за нея, но сега-засега горещият му дъх на силен кон й доставяше неизразима наслада.
За пет минути госпожа Будинова прочете текста и емисарката го записа на малкото като запалка касетофонче, на което в изблик на палавост обичаше да записва и любовното хриптене на Коко. Сетне тя се разбърза. Взе плика, делово измъкна от него двайсетолевката и пак остави плика със снимката на масата.
– Прощавайте, сигурно съм ви обидила – рече тя, докато се изправяше. – Тези пари кой знае как са се пъхнали тук. Ама нали знаете какво е в една женска чанта. Вили и могили. Дано да не съм ви обидила.
И припряно излезе от жилището.
Пенсионираните учители Будинови се спогледаха, а после едновременно втренчиха поглед в лицето на кандидата, който продължаваше да ги гледа жалостиво от мушамата на масата, с преливащ от разбиране поглед.
