0
2212

Книгата на Монел

Откъс от изданието на „Сонм“, превод от френски Калоян Праматаров

Марсел Швоб

„Монел ме намери в долината, където се скитах, и ме хвана за ръката.“ Така започва „Книгата на Монел“ – един от шедьоврите на Марсел Швоб и на френската литература. В основата ѝ лежи действителна история. Eдна дъждовна вечер в началото на 1891 г. Швоб среща в бедно парижко предградие млада уличница. Тя се казва Луиз и е болна от туберкулоза. Прибира я в дома си и се грижи за нея. Междувременно записва разказите ѝ – получават се причудливи текстове с фантастични елементи, които момичето много харесва. Две години по-късно Луиз умира. Швоб е смазан от мъка. Шест месеца не се докосва до белия лист. След това се появява „Книгата на Монел“. Съчетание от приказки, нихилистична философия и афоризми, плътно преплетени с дълбоко емоционално страдание, творбата се превръща в неофициалната библия на френския символизъм.

Марсел Швоб (1867–1905) е френски писател, поет и преводач, ерудит, сподвижник на творци като Стефан Маларме, Пол Валери, Реми дьо Гурмон, Андре Жид, Пол Клодел, Алфред Жари, Оскар Уайлд и др., считан за предтеча на сюрреализма. Притчовата му фантастична проза е вдъхновявала писатели като Хорхе Луис Борхес и Роберто Боланьо. Познат е на българския читател със сборника „Царят със златната маска“ и други фантастични истории“ (изд. „Сонм“, 2014) и „Кръстоносният поход на децата“ (сп. „Християнство и култура“, бр. 4, 2012).

„Книгата на Монел“,Марсел Швоб, превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Сонм“, 2020 г.

ЗА НЕЙНИЯ ЖИВОТ

Не знам кога Монел ме хвана за ръката. Но мисля, че се случи в една есенна вечер под студения дъжд.
– Ела да поиграеш с нас – каза тя.
Монел носеше в престилката си стари кукли, изпомачкани перца за федербал и избледнели ширити.
Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ се смееха.
– Ела да поиграеш – каза тя. – Ние вече не работим, играем си.
Духаше вятър, беше кално. Паважът блестеше. Водата се стичаше капка по капка от навесите. Момиченца трепереха на прага на бакалиите. Запалените лоени свещи изглеждаха червени.
Но Монел извади от джоба си оловен напръстник, малка калаена сабя и каучуково топче.
– Всичко това е за тях – каза тя. – Аз излизам, за да купувам провизии.
– А какъв дом, каква работа, какви пари [имате], малка…
– Монел – каза момичето, като ми стисна ръката. – Наричат ме Монел. Нашият дом е дом, в който се играе: прогонихме труда, а парите, с които все още разполагаме, ни бяха дадени, за да си купуваме сладкиши. Всеки ден търся деца на улицата и им говоря за нашия дом, и ги водя в него. Крием се добре, за да не ни открият. Възрастните ще ни заставят да се приберем и ще ни вземат всичко, което имаме. А ние, ние искаме да останем заедно и да си играем.
– И на какво си играете, малка Монел?
–Играем си на всичко. По-големите си правят пушки и пистолети. Другите играят на федербал, скачат на въже, подхвърлят си топка. Някои танцуват в кръг, хванати за ръце; някои рисуват по прозорците красиви изображения, които никой никога не вижда, или пускат сапунени мехурчета; някои обличат куклите си и ги извеждат на разходка, а ние играем на броилка с пръстчетата на най-малките, за да ги разсмеем.
Домът, в който Монел ме отведе, изглежда беше със зазидани прозорци. Той се беше отвърнал от улицата и цялата му светлина идваше от дълбока градина. И вече дочух щастливи гласове. Три деца дойдоха и заподскачаха около нас.
– Монел, Монел! – викаха те. – Монел си дойде! Гледаха ме и шепнеха:
– Колко е голям! И той ли ще си играе, Монел? И момичето им отвърна:
– Скоро възрастните хора ще дойдат с нас. Те ще идат при малките деца. Ще се научат да играят. Ние ще ги обучим и при нашето обучение никога няма да се работи. Гладни ли сте?
Гласовете завикаха:
– Да, да, да, трябва да приготвим вечеря за себе си и за куклите.
Тогава донесоха малки кръгли маси и салфетки, големи колкото люлякови листа, и чаши, дълбоки колкото напръстник, и вдлъбнати чинийки колкото орехови черупки. Храната се състоеше от шоколад и натрошена захар. Виното не можеше да изтече в чашите, защото малките бели шишенца, големи колкото кутрето на ръката, имаха прекалено тясно гърло.
Помещението беше старо и високо. Навсякъде горяха зелени и розови свещички в миниатюрни калаени свещници. Кръглите огледалца по стените приличаха на дребни монети, превърнати в огледала. Куклите се различаваха от децата единствено по своята неподвижност. Защото оставаха седнали във фотьойлите си или се причесваха, вдигнали ръце, пред малки тоалетки, или вече си бяха легнали, с чаршаф, придърпан до брадичката, в медните си легълца. И подът беше застлан с нежен зелен мъх, какъвто използват в кошарите.
Изглежда този дом бе затвор или болница. Но затвор, в който държаха невинните, за да не им позволят да страдат, болница, в която лекуваха от житейския труд. А Монел беше надзирателката и медицинската сестра.
Монел наблюдаваше как децата играят. Но беше твърде бледа. Навярно беше гладна.
– От какво живеете, Монел? – попитах я внезапно аз.
Тя ми отвърна простодушно:
– От нищо. Всъщност не знаем.
И веднага се разсмя. Но беше много изтощена. Приседна до леглото на едно болни дете. Подаде му една от малките бели бутилки и остана дълго време сведена над него, с полуотворени уста.
Имаше деца, които танцуваха в кръг и пееха с ясен глас. Монел повдигна леко ръката си и им рече:
– Шът!
След това заговори със своя мек, нежен глас. Каза:
– Мисля, че съм болна. Не си отивайте. Играйте си край мен. Утре някоя друга ще отиде да потърси хубави играчки. Аз ще остана с вас. Ще се забавляваме, без да вдигаме шум. Шът! По-нататък ще можем да играем по улиците и полята и ще ни предлагат храна във всяка бакалия. Ала сега ще ни заставят да живеем като всички останали. Трябва да почакаме. Ще трябва доста да поиграем.
Монел каза още:
– Обичайте ме много. Аз всички ви обичам. След това сякаш заспа до болното дете.
Всички останали деца я гледаха, протегнали вратлета.
Чу се слаб, треперещ глас, който едвам доловимо рече: „Монел умря“. Настъпи дълбока тишина.
Децата донесоха до леглото малки запалени свещи. И навярно мислейки си, че тя спи, наредиха около нея, също както за някоя кукла, миниатюрни, изтъняващи към върха, светлозелени дървета и поставиха сред тях овчици от бяло дърво, за да я пазят. След това седнаха и зачакаха. Малко по-късно болното дете, усещайки изстиналата буза на Монел, се разплака.

ЗА НЕЙНОТО БЯГСТВО

Имаше едно дете, което беше свикнало да играе с Монел. Това беше отдавна, още когато Монел не си беше заминала. То прекарваше до нея цели часове всеки ден, вглеждайки се как потрепват очите ѝ. Тя се смееше безпричинно, и то се смееше безпричинно. Когато тя спеше, полуотворените ѝ устни шепнеха ласкави слова. Когато се събуждаше, тя се усмихваше, знаейки, че то ще дойде.

Това, на което си играеха, не беше истинска игра: защото Монел беше длъжна да работи. Толкова малка, тя седеше по цял ден зад старото, прашно стъкло. Отсреща, под тъжната северна светлина, се издигаше измазана с цимент стена. Но пръстчетата на Монел пробягваха по бельото, сякаш вървяха по път от бяло платно, а карфиците, набодени по коленете ѝ, служеха за крайпътни стълбове. Дясната ѝ ръка беше свита като малка пътническа кола от човешка плът и тя напредваше, оставяйки след себе си неравна бразда; и проскърцвайки, иглата впиваше стоманения си език, потъваше и отново се появяваше, влачейки дългия конец, вдянат в позлатеното ѝ ухо. Беше удоволствие да се наблюдава лявата ѝ ръка, защото тя нежно докосваше новото платно и го избавяше от всичките му гънки, сякаш поръбваше мълчаливо свежите завивки на някой болник.

И така детето гледаше Монел, и ѝ се любуваше безмълвно, защото работата ѝ изглеждаше като игра и тя му говореше прости неща, които нямаха кой знае какъв смисъл. Тя се усмихваше на слънцето, усмихваше се на дъжда, усмихваше се на снега. Обичаше да ѝ е топло, но и да е мокра и измръзнала. Ако имаше пари, тя се смееше, защото знаеше, че ще иде на танци с нова рокля. Ако изпаднеше в нищета, се усмихваше, мислейки си, че ще се изхрани с боб, тъй като има обилен запас за цяла седмица. Когато разполагаше със средства, мислеше за другите деца, които ще накара да се усмихнат. Когато ръчичката ѝ бе празна, тя се сгушваше и сe скриваше в своя глад и своята нищета.

Беше винаги заобиколена от деца, които я гледаха с ококорени очи. Но навярно предпочиташе детето, което идваше да прекара часовете на деня до нея. При все това тя си отиде и го остави само. Никога не му спомена за своето заминаване, макар че стана по-сериозна и се взираше в него по-продължително. И то си спомни, че тя престана да обича всичко, което я заобикаляше: малкия си фотьойл, рисуваните зверове, които ѝ донасяха, и всички свои играчки, и всички свои парцалки. Поставила пръст на устните си, мечтаеше за други неща.

Отиде си в една декемврийска вечер, когато детето не беше там. Хванала в ръка своята малка, мъждукаща лампа, изчезна в мрака, без да се обърне назад. Когато детето дойде, то забеляза в тъмния край на тясната улица малко, гаснещо пламъче. Това беше всичко. Никога вече не видя Монел.

Дълго време детето се питаше защо тя си беше тръгнала, без да каже нищо. Мислеше си, че не би искала да се натъжава от неговата тъга. Убеждаваше себе си, че бе отишла при други деца, които са се нуждаели от нея. С малката си, гаснеща лампа тя им се беше притекла на помощ: помощта на радостното пламъче в нощта. Може би си беше помислила, че не трябва да го обича прекалено, само него, за да може да обича и други непознати мъничета. Навярно иглата с позлатено ухо беше изтеглила малката пътническа кола от човешка плът до края, до самия край на поръбената бразда и Монел се беше уморила по пътя на необработено платно, който ръцете ѝ следваха. Навярно бе искала да си играе вечно. Но детето не познаваше начина на вечната игра. Навярно най-сетне тя бе пожелала да види какво има зад сляпата стена, чиито очи бяха зазидани с цимент от години. Навярно щеше да се върне. Вместо да му каже: „Довиждане, чакай ме и бъди послушен!“, за да следи то за шума от ситните ѝ стъпки в коридора и превъртането на всички ключове в ключалките, тя си беше замълчала и щеше да се върне ненадейно, промъквайки се зад гърба му и поставяйки топлите си ръчички на очите му – о, да!, – щеше да извика: „Ку-ку!“, с гласа на птиче, завърнало се в гнездото.

То си спомни първия ден, в който я видя, подскачаща като крехка, сияйна белота, разтърсвана от смях. Очите ѝ бяха сякаш от вода, в която мислите се движеха като сенки на растения. Там, на ъгъла на улицата, тя беше дошла, изпълнена с чистосърдечие. Беше се разсмяла, плавните изблици на смеха ѝ напомняха пресекливото вибриране на кристална чаша. Беше по залез слънце през зимата и имаше мъгла; бакалията беше отворена както сега. Същата вечер, същите неща наоколо, същото жужене в ушите. Разликата беше в годината и очакването. Напредваше внимателно. Всички неща бяха сходни, както първия път, но то я очакваше: не беше ли това причина тя да се завърне? И то протягаше клетата разперена ръчичка в мъглата.

Този път Монел не изскочи от неизвестното. Ничий тънък смях не смути мъглата. Монел беше далеко и не си спомняше вече нито за вечерта, нито за годината. Кой знае? Може би се беше промъкнала през нощта в необитаемата стаичка и го причакваше зад вратата с нежен трепет. Детето вървеше безшумно, за да я изненада. Но тя вече не беше тук. Монел щеше да се върне – о, да! – щеше да се върне. Другите деца бяха получили достатъчно щастие от нея. Сега беше негов ред. Детето чу собствения си язвителен глас да прошепва: „Днес съм послушен!“ Глъхнещи, далечни, изличени като стара боя думи от ехото на спомена.

Детето седна търпеливо. Там беше малкият ракитов фотьойл с отпечатъка от тялото ѝ, любимата ѝ табуретка, огледалцето, което ѝ беше още по-скъпо, тъй като беше счупено, и последната блузка с къс ръкав, ушита от нея: блузка, „която се казваше Монел“, изгладена, леко издута, очакваща своята притежателка.

Всичките дребни предмети в стаята я очакваха. Масата за шиене беше останала неприбрана. Положен в кръглата си кутия,миниатюрният метър плезеше зеления си език, пронизан от пръстен. Разгърнатото платно за носните кърпички се надигаше на ниски, бели хълмчета. Зад него стърчаха остриетата на иглите, подобно на копия в засада. Малкият железен напръстник беше изоставен шлем. Ножиците разтваряха лениво паст като стоманен дракон. Така всичко дремеше в очакване. Малката пътническа кола от плът, гъвкава и сръчна, вече не се движеше, отдавайки на този омагьосан свят благотворната си топлина. Целият малък, странен, работен замък спеше. Детето се надяваше. Вратата щеше да се отвори бавно. Смеещото се пламъче щеше да влети. Белите хълмчета щяха да се изправят. Фините копия щяха да се кръстосат. Шлемът щеше да покрие отново розовата глава. Стоманеният дракон щеше да затрака бързо с челюсти, малката пътническа кола от плът щеше да запрепуска навсякъде. И глъхнещият глас щеше да прошепне още веднъж: „Днес съм послушен“. Мигар чудото не се случва два пъти?