Начало Идеи Гледна точка Книгата
Гледна точка

Книгата

3498

В ония времена злото върлувало навред. Като вихър от тръни се търкаляло и оставяло след себе си студени огнища и онова страшно скръц-скръц на въжените примки върху гредите, около които тежко се събирали гарваните. Хората се видели в чудо. И затуй проводили най-стария да търси за селото закрилник.

В пещерата при Хвъркат Ненко се изсипали молителите от три села наведнъж. Така и така, казали, то не се трае. Като се събудим, не знаем дали ще мръкнем. Бележим децата с белези по лицата и им чупим накриво нозете, да не ни ги заберат. Хвъркат Ненко подпирал ръцете си на костените дръжки на ножовете и пищовите, които стърчели от пояса му, слушал и мълчал. Викали му Хвъркат Ненко, защото за ден време можел да измине пеши толкова път, колкото изминавал ездач с як кон.

Първия молител, един лек като семка дядка с толкова бял памук, извиращ от ушите му, че гаче бил повече и от нищожната брадица по лицето му, рекъл:

– Ние, без да се лъжем, сме най-богатото село. Даваме ти къща и лозя.

До него застанал вторият молител от другото село. Той бил въглищар и червените му от жаравите очи светели на черното му лице като очите на горски дух.

– Ние ще ти дадем конче и за булка най-личната мома.

Дошло ред и на третия молител. Неговото село било повече махаличка, по чукарите и не можело да се мери с другите две села. Той бил тютюнджия и гърдите му свирели като ковашко духало, докато рекъл на пресекулки:

– А ние – казал – ще стъкмим за тебе песен. Изпратихме вече гусларя с една певкиня до онази жена от другата страна на Балкана, дето реди песни. Ще се върнат и ще запеем тази песен. Това ще ти е от назека.

Кое село избрал да пази Хвъркат Ненко?

Тази притча я има на последните страници на една книга от наша писателка, която вече не е между живите. Аз само я разказах с мои думи и смених името на закрилника. И отговорът на притчата е там.

Намерете книгата, прочетете я.

Ще ви помогна мъничко.

В лицето си тази писателка приличаше на икона.

И книгата й е такава, с чистия рисунък на икона. По нещо напомня кристалния Исмаил Кадаре от „Кой доведе Дорунтина”.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора