Начало Книги Книга за благородното и неблагородното в литературата
Книги

Книга за благородното и неблагородното в литературата

Портал Култура
29.04.2024
1090

На 16.04.2024 г. в Новата конферентна зала на СУ „Св. Климент Охридски“ се състоя премиерата на книгата „Християнство и литература. Фигури на (не)благородното“ от Калин Михайлов[1]. В представянето ѝ участваха доц. Людмила Миндова от ИБЦТ при БАН, проф. Антония Велкова-Гайдаржиева от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и колегите на автора от Алма Матер доц. Камелия Спасова и проф. Тодор Христов, поел функцията и на модератор. В представянето с кратко експозе и с отговор на въпроси, зададени и от представящите книгата, и от аудиторията, се включи и самият автор.

Следват някои от акцентите в изказванията. Л. Миндова отбеляза, че К. Михайлов продължава усилията си по създаване на християнско сравнително литературознание, като изтъкна приемствеността в новата му книга с предишни водещи теми в изследванията му. За нея от особено значение е темата за насилието, присъстваща и в тази книга след монографията на Михайлов за Мориак и Бернанос (2006) – тема, важна и за нейните актуални изследвания, посветени на тоталитарното зло. Като смислов център на книгата му тя вижда концепцията за „свидетеля“ и „свидетелстването“, разгърната в уводната глава към изследването. В изказването си К. Спасова обвърза най-новата литературоведска книга на К. Михайлов с неговата есеистика и по-конкретно с едно есе от сборника му „Забравената мая“ (2020), което засяга проблема за времето – „Стой в това, в което си“. Спасова отбеляза, че наблюдава в творчеството на Михайлов траен интерес към този проблем в аспекти, засягащи както времето хронос, така и времето кайрос – онова особено, „сгодно“ време, от което се интересуват и в Античността, и в по-късните времена и към което може би е причастно и самото представяне. Тя отграничи „историческия перспективизъм“, който наблюдава у автори като Е. Ауербах, от този, който намира при К. Михайлов и който клони, според нея, към „вертикален перспективизъм“; подчерта също специалната грижа на автора за езика в книгата, грижа, допринесла и за нейната четивност, въпреки драматичните и трагични измерения в литературата, до които се докосва. В своето слово за книгата Т. Христов подходи през въпроса за морала и как е възможен той днес, лансирайки няколко варианта за принципни отговори, които смята, че могат да бъдат коментирани във връзка с монографията на Михайлов. Без да отхвърля напълно легитимността на първите два отговора (през „закона“, който остава „отвъд“, и през издигането на всеобщ морал, възправен срещу абсолютното зло), той привилегирова третия вариант, според който в представяната книга имаме работа с четене, мислене и поезия, превърнати в литературознание. В изказването на автора на книгата се откроиха три основни момента: 1) той разгърна накратко визията си за циничния светоглед в Античността и днес и за представяната книга като своеобразен отговор на съвременни негови проявления; 2) говори за книгата си като „рекапитулация“ не само на досегашния му изследователски път, но и на „дълговете“, които е натрупал – към други литературоведи, писатели, философи, богослови и дори издатели; изтъкна онова, което е различно в тази книга спрямо предходните (какво да правим, когато имаме работа с много закъсняла рецепция на автори; наличието на историко-есхатологична рамка в книгата; вниманието, отделено на отношенията между дневника и романа); 3) подчерта, че с тази книга се връща към отношението литература-живот, без да слага знак да равенство между тях и като има предвид не само различните аспекти на живота изобщо (биологичен, социален, художествен, литературоведски), а и онзи живот, който се има предвид в християнската перспектива на книгата – живота, простиращ се отвъд „тук и сега“, живот в едно „вечно настояще“.

К.М.

На вниманието на читателите на Портал „Култура“ предлагаме изказването на проф. Антония Велкова-Гайдаржиева:

Здравейте колеги, приятели, гости, изповядващи ценностите на „науката и кръстът, сиреч духът“, ако си послужа с незабравимите думи на Патриарха от „философскоисторическото му есе“ „Пиянството на един народ“ от „Под игото“.

Преди време имах намерение да напиша монография с работното заглавие „Идеята за храм в българската литература“, която, разбира се, трябваше да успореди и по-скоро да „заплете“, да едини езиците на религиозно-етическото и художествено-естетическото (а те често пъти са неразлъчни), на религиозната и художествената херменевтика. Самата аз съм ученичка в родната ми Варна на литератора богослов Димитър Ефендулов (завършил Славянски филологии в Софийския университет и Софийската духовна семинария), чиито уроци бяха незаменима школа по „херменевтика на художествения текст“, по „екзегетика“ на нравствено-философските рефлексии в литературата. Тълкувателските му инвенции неизменно бяха наситени с религиозно-верски заряд, но и с едно органично, синхронно, адекватно – като интерпретаторски ключ към определени творби теологическо (по)знание. Тези уроци, няма как, се превърнаха и в своеобразни „строители“ на светогледа ми, а по-късно и в оптики, призми, през които и досега чета литературата. И може би неслучайно – най-високостоящите класици в българската литература според личната ми ценностна скала са Йовков и Лилиев – разказвачът и лирикът, които „говорят с Бога“…

Но да се върна на идеята за „храм в българската литература“. Имах предвид както онези творби, които са центрирани около реалния строеж или пребиваване в църквата, във верската обител – от „Зидари“ на П. Ю. Тодоров през обемното творчество на Константин Петканов (всъщност, тогава имах намерението наистина да се съсредоточа върху цялостното наследство на един от най-верски богоотдадените български писатели на ХХ в., „псалмопевеца“ на българската православна църква, претопил всякакви светско-земни страсти в литургичното време, течащо между редовете на книгите му, но и върху топло-съкровената му екзистенциално-творческа връзка с Илия Бешков – може би най-вцърковените, най-безусловно религиозните представители на родната интелигенция от оная епоха) до потопената в раната и болката на света, но отвърната от него, взряна в други, отвъдни измерения, тиха, боголюбива проза на Деян Енев, да речем. Но имах предвид и онези художествени произведения, които тематично, идейно, визионерски-поетологически ни отвеждат към трансцендентните висини, към метафизическите просвети, вгледани в неизразимото, вглъбени в неизречимото, потънали във всеразбиращата тишина на неразрешимото тук на земята (струва ми се повече от необходимо създаването най-малкото на литературноисторически и аналитично-интерпретаторски ескиз върху „молитвата“ в българската литература – от Ботев и Вазов през Яворов, Дебелянов и Далчев до наши дни). Защото, „ако метафизиката е познание за „невидимите неща“, то тези неща са видими именно за и от литературата“ (Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов) в сентенционален литературноцентричен дух постулира Св. Игов.

Казвам всички тези неща не само за да изразя удоволствието и удовлетворението си от задълбочената и в основата си компаративистична книга на Калин Михайлов, но и защото тъкмо прочитът ѝ ме завърна към тях. Християнски светогледната и в най-общ смисъл духовно-верската разтвореност на художествено-естетическата проблематика е същност на това изследване, което е повече от необходимо и своевременно за българската литературна култура. Струва ми се, че до момента нямаме цялостен монографичен труд, фокусирал се не просто върху отношението, а върху сцеплението, дифузията на християнство и литература, на време и вечност, на отсамно и оттатъшно – въобще върху религиозния светоглед, който е толкова насъщен, но от друга страна, маргинализиран не само в съвременното ни литературознание (редом с книгите на Д. Ефендулов от 90-те години на миналия век „Българска литература и библейска традиция“, „Религия и художествена литература“, „Религиозни първообрази в поемата „Септември“ на Гео Милев, бих посочила и предходната книга на Калин Михайлов „Християнство и идентичност“, а също и „Прочити върху християнския дух на българската литература“ от Мария Огойска, „Екзегези. Из историята на българската литература“ от С. Сивриев). При това – без никакъв българско-балкански комплекс за малоценност, поставяйки българската литература редом до световната.

Тук ще си позволя да се позова на няколкото изречения, които написах за годишната анкета на „Литературен вестник“ по повод на изследването на К. Михайлов: Имайки предвид базисния скептицизъм на един от първостроителите на модерната оценъчно-рецептивна култура у нас проф. Б. Пенев и неговата критическа утопия за българската литература, която да се издигне до непостижимото, великото и безграничното, много ми е близка като литературоведска и човешка нагласа в тази книга чувствителността към метафизичните въпроси, към езика на трансцендентното, към религиозното като светоглед, като структура на съзнанието и състояние на душата, но и към благородството, осмислено не само като по-широкото понятие от свещеното благочестие. Това е книга и за поривите по благородното в българската литература в контекста на световната. Едно литературоведско пътуване от времето на Историята към Вечността, „слязла“ във времето, от предела на човешката низост към търсенето на трансцендентната красота.…

Моето изказване, разбира се, се съсредоточава около българския „дял“ в книгата. И в тази посока искам да подчертая, че очертавайки типологията на Йовковия свят през съпоставителен анализ с Елин Пелин, но и през интертекстуалния и бих казала екзистенциално-философски диалог с Деян Енев, К. Михайлов стига до редица проницания. Става дума за съполагането на „По жицата“ от Йовков и „Лястовицата“ и „Бялата лястовица“ от Д. Енев: „… надеждата в тези два разказа на Деян Енев „гледа“ напрегнато (създавайки по този начин вътрешната динамика на инак бедните фабулно творби) и към (не)възможността да постъпиш благородно, да разбереш другия и да му съчувстваш, да прекосиш ограниченията му (вместо да издевателстваш над тях), да се отъждествиш с болката и страданието му…

Краят на разказа и тук, както при Йовков, „освобождава“ натрупаната енергия, но и тук, както в „По жицата“, остава жива връзката с хипотетичното бъдеще, ситуирано извън неговата рамка. Защото природата на надеждата, опираща се върху вярата, е такава: тя е насочена към нещо, което (още) не се вижда, затова то може да остане и непоказано в рамките на повествованието (ср. Римл. 4:17–18, 8:24; Евр. 11:1)…

Квалификацията „гадна“, прикрепена към „предстоящата“ лястовица от измъченото и копнеещо за покоя на съня съзнание на момчето, появяваща се във финалното изречение на разказа, не бива твърде много да ни впечатлява: тя трябва да бъде възприемана като най-ниската „точка“ в една скала, откъдето би могло да се тръгне нагоре, пак по „законите“ на надеждата.

В полза на придвижването на такъв тип тълкуване говори и включеността на разказа „Бялата лястовица“ в сборника „Мария“, в чийто контекст част от набелязаните вече особености зазвучават по-силно…“ (Михайлов, К. Християнство и литература. Фигури на (не)благородното).

И понеже беше споменат сборникът „Мария“ на Д. Енев от 2016 г., чийто подбор е дело на Св. Игов, струва ми се, че особено ценна, продуктивна тук е Св.-Иговата концептуална формула за Йовковия привиден, метафизичен реализъм от изключително проникновената и генеративна за българското литературознание книга „Балканът, ханът и чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков“, смислотворчески продължаваща тълкувателските находки на големия майстор интерпретатор Иван Мешеков за Йовковия художествен уж реалистичен космос като съзерцателно-мистичен, тукашно-отвъден, митологично-надвременен, изобщо за Йовков като романтик, предрешил се в реалистични одежди. Ще ми се да припомня Ив.-Мешековото определение за Йовковия „езически реализъм, етически и религиозно християнски осмислен“ (Мешеков, Ив. Есета, статии, студии, рецензии). Но това вече е друга много голяма тема, отвеждаща ни към типологически важни модели на българските творчески почерци, на българските художествени светове.

И ще завърша с един цитат от финала на К.-Михайловия опус за Йовков, който е във вече очертаната посока. Авторът стига до почти дефинитивно определение за надеждата в контекста на юдео-християнския корпус от текстове: „Надеждата за духовно-нравствено преображение на героя, за възвисяването на мислите му и облагородяването на сърцето му, тази надежда, чиито основания не са „от този свят“, винаги ще бъде трудна за улавяне и още повече – за убедително пресъздаване във времепространството на художествената творба. Мисля си, че не би могло да бъде и другояче, след като и самата надежда, на свой ред, зависи от непредвидимото действие у човека – и тук трябва да се има предвид не само героят, но и авторът, и читателят на една творба – на друг невидим, но мощен фактор – факторът, който Писанието и юдео-християнската традиция, от която е част то, продължават да назовават и до днес с името благодат“ (Михайлов, К. Християнство и литература. Фигури на (не)благородното). Бих добавила и блаженство, което според християнския категориално-понятиен апарат, според „християнската антропология“ е умението на човека да живее в мир със себе си, „надмогвайки телесните страсти, като ги подчинява на духа“ (Ефендулов, Д.). Блаженството е вътрешно преживяване, озарение на ума и сетивата, при което настъпва душевна радост – тиха, външно почти незабележима. Оная трансцендентна радост или трансцендентна красота, според интерпретацията на Калин, възможна в „отечеството на езика“, в която ни потапя цялата книга, за да изживеем своите възвишения по пътя от предела на човешката низост към „рицарското“ у себе си; от Виктор-Юговата епископия до Деян-Еневата „малка домашна църква“…

[1] Михайлов. К. Християнство и литература. Фигури на (не)благородното. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2023.

Портал Култура
29.04.2024

Свързани статии

Още от автора