0
930

Книга за близкото минало

Виолета Радева, „Везната на бъдещето“, изд. „Лени АН“, Русе, 2016 г.

rembrand
Иван Георгиев – Рембранда

По странно стечение на обстоятелствата започвам този текст за последната книга на Виолета Радева в деня на Св. Иван Рилски, неговото Успение на 18 август. Казвам това, защото през 2009 г. излезе от печат първата й самостоятелна книга за светеца – „Житие на Рилския чудотворец“, писана още през 1987 г. и ориентирана към тогавашния ден, но изключително актуална и днес. В анотацията си за книгата тя пише следните думи: „Онези сили, които ни държаха парализирани от страх в мрежите на лъжата и перфидното насилие, за изминалото време трансформираха политическата си власт в икономическа, която също ражда лъжа, страх и насилие. Отново морални съдници са създателите на човеконенавистната материалистическа система, изхабила и изкривила живота на милиони българи. Затова имаме огромна потребност да обърнем поглед към делото на Рилския чудотворец и да го молим да не оттегля застъпничеството си за нашата многострадална България пред Всевишния Бог“. Ето този морален коректив ще пронизва и следващата й книга с интервюта, и третата –  „Везната на бъдещето“, цялото й публицистично и научно дело.

1Виолета Радева е познато име в новата българската журналистика и публицистика. Тя е от Русе и завършва „Българска филология“, а по-късно и „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи две години като педагог, след което е журналистка във в. „Дунавска правда“ (предшественик на днешния в. „Утро“) в Русе. В Института по философия при БАН защитава докторска дисертация върху идейно-естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев. Живее и работи в София: журналистка във вестниците „Кооперативно село“, „Земеделско знаме“, „Подкрепа“, „Демокрация“ и др., като най-продължително е в „Земеделско знаме“ и „Демокрация“; нейни статии на исторически и литературни теми, интервюта са публикувани в сп. „Философска мисъл“, „Родна реч“, „Общество и право“, „София“ и др., във в. „Литературен фронт“ (по-късно и „Литературен форум“), „Литературен вестник“, „АБВ“, „Век 21“, „Народна култура“, „Свободен народ“, „Корона“, „Власт“, „Лечител“ и др. Сценарист е на документалните филми на БНТ „Диарбекирски заточеници“, „В примката на мълчанието. Змей Горянин“ (получил Първа награда от фестивала „Осма муза“, 2006), „Потомци на Фичето“. Издава книгите „Житие на Рилския чудотворец“ (2009), „От първо лице“ (беседи и интервюта, 2013). Участва с доклади и в издаваните след това сборници на научни университетски форуми във Велико Търново, Русе и София. Днес живее в Русе.

Сборникът „Везната на бъдещето“ включва есета, политическа публицистика и портрети по актуални и злободневни теми, пътеписи, философски размисли и исторически проучвания. Приех с удоволствие да чета суровия материал като редактор на книгата по много причини – на първо място тези от морален и политически характер, но и също заради етическия и естетически патос на текстовете, тяхната безкомпромисност и радикализъм. Останалото можете да прочетете в предговорния текст на Любен Лачански „Видрицата на Виолета срещу носталгията по преоценената бира“. В „публицистично подвижния“ си текст (както сам Лачански го нарича) той е не само сериозно игрив (да говориш за такава книга – това означава донякъде трагикомизъм, да се смееш през сълзи), журналистът, поетът, писателят пише за сборника на своята колежка с много любов и разбиране, нарича я „Видрица“ по съчинението на поп Минчо Кънчев, а „видрица“ значи оная каца, по-скоро ведро, с което циганите ходят да просят от къща на къща и го пълнят с всевъзможни неща за ядене; в този контекст книгата на В. Радева е „видрицата“, събрала в различни журналистически жанрове едни от най-значимите събития и личности от годините на Прехода, но и преди това, и там е приемствеността, идеята, че днес не започва от нас. При първата си селекция бях сортирал текстовете в три големи раздела: политически статии; дух, духовност, народ; пътеписи. Заглавията пък варираха от „Книга за близкото минало“, през „Места на паметта, дълг на паметта“, „Из ломовете на паметта“, „Историческата памет – амнезия и реконструкции“, „Единствената България“, „Везната на бъдещето“ та до „Форсаж. Двойното счетоводство на паметта“. И все пак „Везната на бъдещето“ е наистина сполучливото заглавие, „шапката“ на голям масив от иначе разнопосочни текстове, писани в различни години и по различни поводи, но имащи за цел да ни внушат, че и днес „нищо не е мръднало истински от времето на часовникарски изпипания посткомунистически преврат на 10 ноември 1989 г.“ (Л. Лачански). В книгата си В. Радева рискува да „съживи“ наново своята публицистика отпреди четвърт (и повече) век, а парадоксът е, че тя звучи актуално, което е повече от тъжно. Дистанцията на годините, евентуалните промени, трудната за прогностика материя тя се опитва да вкарва в синхрония чрез Post scriptum-и към доста от текстовете. Изводите им почти винаги звучат песимистично. И все пак това е книга за паметта. Текстът, дал заглавието на този сборник, е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 14 и 15, 1994 г. Един удивително актуален текст, предвид засиления тероризъм през последните няколко години в световен мащаб. Текст с есхатологични оттенъци, аналитичен текст, който тръгва от конкретни събития (кървавата баня, устроена от д-р Барух Голдщайн в Хеброн на 25.02.1994 г. над молещи се палестинци), през книгата на Тодор Мачканов „Библията, Израел и краят на света“, антисемитизма, Русия, еврейството и българския опит… За да завърши с пророческото изречение: „Идващите събития са везната, на която Бог ще претегли нашето бъдеще“.

Структурно сборникът събира разнородни текстове в 7 дяла: „Дамоклев меч“, „Заложници“, „Поклонения“, „Кривите огледала“, „Политически пируети“, „Несъстоялото се покаяние“ и „Отдаденост“. „Везната на бъдещето“ финализира първия раздел, където основният текст е „Раздяла с Антихриста“ – един текст с интересна издателска съдба, която визира не само страховете и пируетите на Прехода, но и доказва по един категоричен начин, че раздялата не само с мумията на Ленин, но и с идеологията на посткомунизма, не са се състояли, а според Путин „този проблем не стои в дневния ред на това поколение“. С подобно политическо внушение са останалите няколко статии от раздела, коментиращи Русия, проблемите на руската империя и месианизма й, идеологията на комунизма, но и унгарската революция от 1956 г., духовните мостове между Теодор Траянов и ген. Гарекин Нъждех (едно сравнително непознато име на арменец, чиято участ е трагично преплетена и с нашата българска съдба).

Разделът „Заложници“ коментира български „злободневни“ теми: за земята и проблемите на селото, за „панелния човек“ и новото време, за Русе и екологията, за ролята на Обществения комитет за защита на Русе (вж. особено любопитните протоколи от партийни заседания малко преди и след преврата от 10 ноември, от думите и поведението на агентурните „водачи“ на народа в тези първи години). Страници, пълни с патос, но и много истини около началото на прехода, които времето лека-полека заличава в паметта на следващите поколения (всъщност статията „АЕЦ – Белене ще работи 30 години, а ще я изплащаме половин век“ от 1993 г. би представлявала интерес за мнозина и днес, особено днес).

„Поклонения“ покрива донякъде онова писателско поле, което бихме нарекли пътепис в най-широк смисъл. Тук естествено (за автор, свързан с Русе и региона) са Ломовете и Червенската крепост, Рилската обител (в същността си едно прекрасно есе от 1974 г.), един текст за цар Борил и богомилите („Анатема“), друг за Кръстова гора – „Българският Ерусалим“, трети за Бачковската Света Богородица Елеуса – Чудотворната – текстове по-скоро поклоннически, изпълнени с трепет и възхищение, религиозно смирение и вяра; от друг порядък е типичната травелогия „Пилигрими“, в която са втъкани личните разкази за вярата и мечтите за пътуване до Светите места, като основен е все пак разказът за видяното, преплетен с разказите за свещените градове и герои от Библията, в основата си един поклоннически акт.

Есетата в раздела „Кривите огледала“ съдържат онези размисли, които ни спохождат по време на големите религиозни празници – Възкресение Христово, Голяма Задушница, но не само: това е патосът и енергията от първите демократични години, когато правехме равносметки (и разчистване на сметки със старото), питахме неистово – Защо не сме религиозни, а безбожници?; В какъв свят живяхме досега?; Защо омразата разяжда духа ни?; Как да отхвърлим с действия остатъците от комунизма и неговите рецидиви?; Защо забравата е смъртта на един народ?; Кое е новото „отбрано общество“? Раздел, който побира естетическите, етическите и религиозни проблеми на човека от посткомунизма, пречупени, разбира се, през политическата призма. И тогава идват изводите, изведени в заглавия: „Самоунижението на несвободния“, „Мислещата тръстика, която си въобрази, че е Бог“, „Нуждаем се от нови апостоли, а не от властолюбци“, „Да се откажем да слугуваме на злото“, „Загива не културата, а мъртвороденото в нея“. Есета, писани през първите няколко години на Прехода, в езика на онова време, без излишен релативизъм, но с огромен патос и решителност.

„Политически пируети“, както подсказва заглавието на този раздел, обединява текстове на В. Радева, публикувани предимно в бившите вече вестници „Демокрация“, „Век 21“ и „Подкрепа“ в почти десетгодишен период след „избухването на демокрацията“, и те засягат актуалните политически процеси и лидерите от този най-активен в новата българска история период. Тук са д-р Петър Дертлиев и Александър Каракачанов (по повод поредните избори; вж. още в P.S. прелюбопитното писмо на Енчо Мутафов до авторката по повод статията, в което той изразява възхищението си от позицията на В. Радева, по това време пребиваваща в с. Черешово, Разградско), тук са властническите амбиции на новите/стари партии, разкритията за комунистическите престъпления, техните жертви – „народни врагове“ (безименни, но и такива като Вълко Бангеев, който „е убит и после е осъден на смърт“, Харалан Попов, „който става мъченик заради своята вяра“, Илия Минев – „българският Нелсън Мандела“), тук е и острата журналистическа рефлексия по повод полицейския произвол на 24 май в Цариброд (1998 г.), както и по редица политически актове/пируети на новата лява коалиция и мимикриращата БКП/БСП.

Последните два раздела на книгата обхващат теми около нереформираната Българска православна църква (БПЦ) и нейния патриарх по това време Максим („Несъстоялото се покаяние“), а финалният дял „Отдаденост“ е посветен на знакови за България личности и исторически събития – „Знаменоската на Свободата“ Райна Княгиня (с два текста – единият във в. „Земеделско знаме“ от 1976 г., а другият във в. „Демокрация“ от 1996 г.); Петър Парчевич (1612–1674), „духовникът, заложил кариерата си заради свободата“; Мелпомена (Менча) Кърничева (1896–1964) – „геройското чедо на Македония“, която извършва терористичния акт срещу предателя Тодор Паница във виенския Бургтеатър през 1925 г., а след това до края на живота си през 1964 г. е съратник, другар, любима и съпруга на Иван (Ванче) Михайлов; Освобождението (от 27.02.1990 г. във в. „Народно земеделско знаме“, в която за първи път след 10 ноември авторката поставя публично въпроса за връщането на националния празник на 3 март, както се е чествал преди комунистическия преврат от 1944 г.); Независимостта („осъществената народна мечта“ през 1908 г.; тук в P.S. В. Радева след кратък анализ на случващото се в официалния календар на посткомуническа България уточнява: „В някои свои публикации след 27 февруари 1990 г. съм се връщала на въпроса за датата на националния ни празник и съм приела безусловно мнението на редица историци, че за национален празник трябва да бъде обявен 22 септември“.); всеучилищният химн „Върви, народе възродени!“ – неговата история и идеологическата преработка по време на социализма (визиран в две статии: във в „Литературен форум“ от 1992 г. и в. „Демокрация“ от 1995 г.).

Сборникът „Везната на бъдещето“ наистина е книга за паметта, и най-вече паметта за близкото минало. Необходима книга, особено за късата историческа памет на българина. Обективна и съзидателна. Провокираща, дискусионна, понякога радикална, но облъхната от българския дух, стремежа към истината и справедливостта. Честна книга, която без непременно да търси възмездие, ни кара да се чувстваме отговорни; да мислим, но да почувстваме фактите и хората от това близко минало, за да ги разберем. Която задава въпроси, но търси и отговори, отговорности за онази шизофрения, владяла ни 45 години; гневна книга, насочена против фалшифицирането на историята, против непокаялото се духовенство, пируетите на нечистоплътни политици. Но това е и книга, която е обърната към културата и нейното съхранение (в този контекст Л. Лачански в предговора си цитира Чърчил: „… ние ако не защитаваме постиженията на цивилизацията в областта на културата и изкуствата, то защо ни е каквато и да е армия, каквато и да било отбрана“.). Книга-поклонение пред духовната мощ на един народ-страдалец, травелогия в дебрите на духовността.

Достойнство на сборника е неговото илюстриране с множество фотографии (черно-бели и цветни), които усилват неговата документално-архивна тежест. Текстовете са писани след предварителна задълбочена подготовка и проучване на събития и личности, а солидната филологическа и философска подготовка на Виолета Радева й е позволила успешно да се справи с предизвикателствата от теологичен, литературен и исторически характер.